Tivadar Csontváry Kosztka – a lonely art travel in time and space

Tivadar Csontváry Kosztka (1853-1919) is a Hungarian painter whose life is as bizarre and distinctive as his works.

He was born in a small town in the Austro-Hungarian Empire, which town today is on the territory of Slovakia and has around twelve thousand inhabitants. As of his thirtieth year he was a pharmacist in his hometown.

They say that at that time he once dreamt a strange dream, in which a mystical voice told him that he would become a great painter, as great as Rafael.

Believing the dream, Tivadar embarked a tour of Europe and visited the Vatican galleries. He then returned to Hungary, where he worked for another dozen years at the pharmacy to collect money for his further travels.

After 1890 he managed to visit France, Italy, Croatia, Bosnia, Herzegovina, Serbia, Macedonia, Greece, North Africa and the Middle East (Lebanon, Palestine, Egypt, Syria).

His most famous works Tivadar painted only for a period of several years, between 1903 and 1909. Apart from their huge size, his paintings are distinguished by a strong individual style, influenced by the famous Renaissance painters and by his many travels abroad.

Tivadar made several exhibitions in Paris and other cities in western Europe, where he was recognised as a painter with an original style.

His works are characterised by exceptional expressiveness, with a renaissance knowledge of the perspective and icon-influenced colour vision. He barely uses contours; his drawing is soft and renaissance-like. The colours are fresh and saturated. Tivadar uses the white colour in a very specific way. In his paintings the white objects are emphasised unobtrusively, but at the same time categorically.

The backgrounds are usually landscapes in which a renaissance adoration of nature and its cosmic power is felt. This is especially evident in the depiction of mountains and trees. As if painted by a student in the school of Andrea Verrocchio!

Tivadar has a very original vision of the role of heaven. In many of his paintings, the sky occupies almost half the canvas. Besides white, gray and blue, he very often uses red and yellow for the sky, and it in great proportions. The sky is like a separate, very important character in his artistic productions.

I call them “productions” because his works resemble theatrical or opera performances. They have some dramatic, very strong storyline, often with a biblical twist, but with no direct connection to biblical legends and heroes. On some paintings you can build decors of spectacular opera performances and I assure you; the emotion will be very strong!

One can say for sure – his work is difficult to confuse with those of another artist, which is one of the manifestations of the great talent.

Art critics relate stylistically his paintings to post-impressionism, expressionism, symbolism, magic realism, and surrealism. Given that he left only about one hundred and fifty paintings, it is a remarkable stylistic variety!

Interestingly, the fact that Tivadar Csontváry Kosztka  is absolutely self-taught; it is not known about him to have been trained by anyone else.

He remained misunderstood and underestimated in his homeland. He has been considered strange because he was a pacifist, a vegetarian, a non-smoker and lived extremely modestly and ascetically. He tended to go into pathos in conversation and firmly believed that he has had a mission – to develop the art of the Hungarian people to an exceptional level.

In his life, however, he failed to sell any picture. In his last years he lived lonely, misunderstood, unhappy and did not paint anymore. After his death, he was completely forgotten.

His paintings were found by chance by an architect who came to his studio, looking for a rented apartment. He carried the works of Tivadar to the Fine arts school, where he was a lecturer.

In 1949, the paintings of Tivadar took part in exhibitions in Paris and Brussels.

The interest in his art was revived in the seventies  of the last century when his collection of works was moved to  a museum with his name in the city of Pécs, southern Hungary  and thus his paintings were stored for the future.

I choose to show you his painting “Riders by the seashore”,  painted in 1909 year.

On the shores of an isolated sea bay we see riders women and men, some with their dogs.

The horses are slender, elegant, with elongated heads and limbs. They look a little unreal, like in a dream.

The riders have typical postures for riding, but they’re sitting somehow rigid. Men are strangely alike. Women – too. Everyone is focused on themselves and on riding.

The cliffs are high, striated, cold-emitting. No greenery is visible. The trees stand lifeless.

The sea is slightly waved, somehow strangely collapsed in itself and very lonely.

The sky stands as a décor without any emotional involvement in the painting.

From this painting it spurts such incredible loneliness! The lack of vitality and emotions in it causes a feeling of cold and loneliness. Interesting how the lack of emotions can give birth to such a strong emotion?

Perhaps the Tivadar Csontváry Kosztka  will remain in the history of art precisely with its uniqueness, grandiosity and lack of sensitiveness. A lonely stranger in art.

You may see the paintings of Tivadar Csontváry Kosztka here at Wikiart.

Tivadar Csontváry Kosztka – едно самотно пътуване през времето и пространството

Tivadar Csontváry Kosztka (1853-1919) е унгарски художник, чиито живот е толкова странен и самобитен, колкото е оригинално творчеството му.

Роден е в малко градче в Австро-унгарската империя, което днес е на територията на Словакия и има малко над дванадесет хиляди души население. Докъм тридесетата си година е аптекар в родното си градче.

Казват, че по това време той сънува странен сън, в който мистичен глас му казва, че ще стане велик художник, велик, колкото Рафаел. Повярвал на съня си, той се впуска в обиколка на Европа и посещава галериите на Ватикана. След това се завръща в Унгария, където работи още десетина години в аптеката и събира средства за своите по-нататъшни пътешествия.

След 1890 година успява да посети Франция, Италия, Хърватия, Босна, Херцеговина, Сърбия, Македония, Гърция, Северна Африка и Близкия Изток (Ливан, Палестина, Египет, Сирия).

Най-известните си работи рисува само за период от няколко години, между 1903 и 1909 година. Освен с огромните си размери, творбите му се отличават със силно индивидуален стил, повлиян от най-добрите ренесансови художници и от многото му пътувания в чужбина.

Tivadar прави няколко изложби в Париж и в други градове в Западна Европа, където го разпознават като оригинален художник.

Работите му се характеризират със странна изразителност и липса на емоционалност, с ренесансово владеене на перспективата и иконописно цветоусещане. Почти не използва контури, рисунъкът му е мек и типично ренесансов. Цветовете са свежи и наситени. Много оригинално работи с бялото. В картините му белите обекти са акцентирани по един интересен начин – ненатрапчиво, но същевременно категорично.

В бекграунд обикновено са пейзажите, в които се чувства ренесансово преклонение пред природата и нейната космическа мощ. Това е особено видно при изобразяването на планини и дървета. Сякаш рисувани от ученик в школата на Андреа Верокио!

Tivadar има много оригинално виждане за ролята на небето. В много от картините му небето заема почти половината площ на платното. Освен бяло, сиво и синьо, той много често използва червено и жълто за небето, и то в големи пропорции. Небето е като отделен, много важен герой в неговите артистични постановки.

Наричам ги „постановки“, защото творбите му наподобяват театрални или оперни представления. В тях има някаква драматичност, много силен сюжет, понякога с библейски привкус, но в повечето случаи без пряка връзка с библейските легенди и герои. По някои картини могат да се построят декори на грандиозни оперни спектакли и уверявам ви, тяхната роля за възприемането на спектакъла ще е много голяма!

Едно може да се каже със сигурност – работите му трудно могат да се объркат с тези на друг художник, което е една от проявите на големия талант.

Арт критиците отнасят стилово неговите картини към пост-импресионизма, експресионизма, символизма, магическия реализъм, и сюрреализма. Като се има предвид, че той оставя само около сто и петдесет картини, това е забележително стилово разнообразие!

Интересен е и фактът, че Tivadar Csontváry Kosztka е абсолютно самоук, не е известно да е бил обучаван от някой друг.

Той остава неразбран и подценяван в родината си приживе. Считан е за странен поради това, че е бил пацифист, вегетарианец, непушач и живее изключително скромно и аскетично. Има склонност да изпада в патетичност при разговор и твърдо вярва, че има своя мисия да издигне изкуството на унгарския народ на изключителна висота.

През живота си, обаче, не успява да продаде нито една картина. През последните си години живее самотен, неразбран, нещастен и не рисува повече. След смъртта си изпада в забвение.

Картините му открива съвсем случайно един архитект, който попада на ателието му, търсейки жилище под наем. Той ги пренася в Училището за изящни изкуства, където преподава.

През 1949 година картините му участват в изложби в Париж и в Брюксел.

Интересът към неговото изкуство се възражда през седемдесетте години на миналия век, когато колекцията с негови творби се премества в музей с неговото име в град Печ, южна Унгария и така картините му биват съхранени за поколенията.

Избрах да ви покажа картината му „Конници на морския бряг“, рисувана през 1909 година.

На брега на един затворен морски залив се разхождат конници мъже и жени, някои с кучетата си.

Конете са стройни, елегантни, с удължени глави и крайници. Изглеждат малко нереални, като в сън.

Конниците са заели типични за ездата изправени пози, но седят някак сковано. Мъжете странно си приличат. Жените – също. Всички са съсредоточени в себе си, фокусирани върху ездата.

Скалите са високи, набраздени, излъчват студенина. Не се вижда никаква зеленина. Дърветата стоят безжизнено.

Морето е леко развълнувано, някак странно свито в себе си и много самотно.

Небето стои като декор, без никакво емоционално участие в картината.

От тази картина струи такава невероятна самота! Липсата на жизненост и емоции в нея предизвиква усещане за студ и самота. Интересно как липсата на емоции може да роди такава силна емоция?

Може би Tivadar Csontváry Kosztka ще остане в историята на изкуството именно със своята самобитност, странност и липса на емоционалност. Един самотен странник в изкуството.

Картините на Tivadar Csontváry Kosztka можете да разгледате в Уикиарт.

Félix Vallotton – painted Encyclopedia of Time

Félix Vallotton (1865 – 1925) is a Swiss artist who lived and worked in the last quarter of the 19th and in the first quarter of the 20th century.

He spent most of his life in France, but remained in his heart a true Swiss – analytical, accurate, practical, impartially true to reality.

He was born in Lausanne, in a protestant family with four children. His father owned a pharmacy, later buying a chocolate factory but experiencing financial troubles in business. His mother was a carpenter’s daughter. Virtue, hardworking, friendly – his family was the epitome of the best in a protestant family.

Félix realized his talent as quite young – in his high school years he took lessons with a local artist who encouraged him to continue his education in arts.

Convincing his family, he went to Paris in 1882, where Félix enrolled in the renowned Julian Art Academie. His teachers there were the renowned artists Boulanger and Lefebvre, but it should be noted that he has not been among their favorites. Maybe that’s why Felix left the academy and continued his studies at Ecole des Beaux-Arts. He has spent much of his time in the Louvre museum to study the works of Leonardo, Dürer and Holbain. He was also a fan of Edward Manet, Goya and Ingres (especially).

During his first long stay in Paris, which lasted over fifteen years, he learned arts and painted intensively. In addition to painting, during this period he did also wood engraving, press illustrations, book illustrations, and theater poster projects. He even tried to write theatre plays and novels, but over time he began focusing more and more on visual arts.

In this first period of his life and work, Félix became friends with a group of Nabi artists, but remained “the alien” for them. He lived mainly from wood-engraved portraits and illustrations. One of his main sponsors and admirers was the publisher Thadee Nathanson, whose family has introduced the painter to the Parisian artistic avant-garde group – Stefan Malarme, Marcel Proust, Claude Debussy, and others.

His work as an engraver deserves special attention during this period. Félix Vallotton has revived and built on the tradition of wood engraving in France.

He left a large number of engraved portraits of famous contemporaries, not just French ones. These portraits give an idea of his subtle psychological flair and his ability to analyze and type characters. To a great extent, they are an interesting human “encyclopedia” from which much can be learned. Félix left many portraits of celebrities of the time – writers, philosophers, poets, statesmen. Among the others, one of the Bulgarian prime ministers Mr.Stambolov was also engraved by Félix Vallotton.

Art critics refer to his rich heritage as belonging to the art styles of “post-impressionism” and “symbolism.” In his first creative period, Félix Vallotton also worked in a specific post-impressionist style called “cloazonism”, which features evenly cououred objects and shapes surrounded by dark contours. One of the most famous cloazonists is Paul Gauguin. Cloazonism contributes significantly to the emergence and development of modernism, mainly through the use of the typical colour separation technique.

It is precisely in Valaton’s cloazonistic works (“Bistro”, “Street Passage”, “Sitting Naked Woman”, etc.) where one can notice his analytic gift and his ability to construct typical characters and situations, as well as his a little bit ironic and biting sense of humor. In a sense, these works give us reason to compare the work of Félix Vallotton with the work of such distinguished writers as Charles Dickens and Honore de Balzac. A classic storyteller in the artist’s skin. Encyclopedia of that time, in engravings and paintings.

In his younger years, Félix shared his life with Helen Chatenay, with whom he has lived for ten years. Then, parting with her, he made a sudden turn in his life – linking his life to the wealthy widow Gabrielle Rodrigues-Henriques, mother of three children and daughter of the famed gallerist Alexandre Bernheim. The family settled down to live on the right bank of the Seine, and Félix completely indulged in painting.

During this second artistic period, his life was calm and balanced. His progress as an artist is obvious.

He mainly painted interior scenes from his daily life, portraits of his wife Gabrielle, still lifes, landscapes. The prevailing colour is warm, the atmosphere – soulful. His technique is brilliant. He repeatedly exposed his works. Gradually his paintings began to sell well.

He moved to the heaven on the next day after turning sixty. A well planned and well-lived human path.

And yet … Where is the thread broken? Where does the soul of this analytical, serious, steady man peek from?

Take a look at his landscapes, these beautiful pictures of nature. How different they are from everything else created by Félix’s hand. Full of tenderness, delicacy, affection, with emotions that remain deeply hidden in his works from other genres. Not prose – poetry in paintings.

The excited crowns of the trees, mysteriously hiding their secrets. Lace outlines of the mountain peaks. The sky – frowning, at sunset, cloudy or calm, but always with character. The sunlight penetrating the clouds. The gentle carpet on the grass. The water embracing the reflection of the moon. The playful turns of the river. The wind telling stories. The boats touching delicately the shore.

Emotions embedded in landscapes. Methodical and disciplined. Even though?

The paintings of Félix Vallotton can be seen at Wikiart here.

Félix Vallotton – енциклопедия на характери и ситуации

Félix Vallotton (1865 – 1925) е швейцарски художник, живял и работил в последната четвърт на 19ти и в първата четвърт на 20ти век.

По-голямата част от живота си прекарва във Франция, но остава в душата си истински швейцарец – аналитичен, точен, практичен, безпристрастно верен на реалността.

Роден е в Лозана, в задружно протестантско семейство с четири деца. Баща му е собственик на аптека, по-късно закупува и фабрика за производство на шоколад, но изпада във финансови затруднения. Майка му е дъщеря на дърводелец. Добродетелни, работливи, задружни – те са олицетворение на най-доброто в едно протестантско семейство.

Феликс осъзнава своя талант доста млад – в гимназиалните си години взема уроци при един местен художник, който го насърчава да продължи обучението си в областта на изкуствата.

Убеждавайки семейството си, той заминава през 1882 година в Париж, където се записва в прочутата художествена школа Academie Julian. Негови учители там са художниците Буланже и Льофевр, но трябва да отбележим, че той не е сред любимците им. Може би заради това Феликс напуска академията и продължава обучението си в  Ecole des Beaux-Arts. Много голяма част от времето си прекарва в Лувъра, където изучава работите на Леонардо, Дюрер и Холбайн. Почитател е и на Едуард Мане, Гоя и Енгър (особено).

През първия си продължителен престой в Париж, продължил над петнадесет години, той се обучава и през цялото време работи. Освен живопис, през този период той се занимава интензивно с гравюри върху дърво, илюстрации в пресата, илюстрации на книги, а също и с проекти на театрални афиши. Дори се опитва да пише – пиеси и новели, но с времето се фокусира основно върху рисуването.

В този първи (условно) период от неговия живот и творчество, Феликс се сприятелява с групата на художниците-набисти, но остава за тях “чужденецът”. Издържа се основно от гравирани върху дърво портрети и илюстрации. Един от основните му спонсори и почитатели е издателят Тадей Натансон, чието семейство го въвежда в света на парижкия артистичен авангард – Стефан Маларме, Марсел Пруст, Клод Дебюси.

Специално внимание през този период заслужава неговото творчество като гравьор. В известен смисъл, Félix Vallotton възражда и надгражда традициите на гравирането върху дърво.

Оставя голям брой гравирани портрети на прочути съвременници, не само французи. Тези портрети дават представа за неговия тънък психологически усет и умението му да анализира и типизира характери. В много голяма степен, те са една интересна човешка “енциклопедия”, от която може да се научи много. Феликс оставя множество портрети на известни личности от това време – писатели, философи, поети, държавници.

Арт критиците отнасят живописното му творчество към стиловете “пост-импресионизъм” и “символизъм”. В първия си творчески период, Félix Vallotton работи и в един специфичен пост-импресионистичен стил, наречен “клоазонизъм”, който се отличава с равномерно изрисувани обеми и форми, обградени от тъмни контури. Един от най-известните клоазонисти е Гоген. Клоазонизмът допринася значително за появата и развитието на модернизма, основно с използваната типична техника на цветоразделяне.

Именно от клоазонистичните творби на Валатон (“Бистро”, “Уличен пасаж”, “Седяща гола жена” и др.) стават видни неговия анализаторски дар и умението му да изгражда типични характери и ситуации, а също и неговото малко иронично и хапливо чувство за хумор. В известен смисъл, тези работи ни дават основание да сравним творчеството на Félix Vallotton с работата на такива именити писатели като Чарлз Дикенс и Оноре дьо Балзак. Един класически разказвач в кожата на художник. Енциклопедия на времето, в гравюри и картини.

Първият си житейски период Феликс споделя с Hеlene Chatenay, с която живее в продължение на десет години. След това, разделяйки се с нея, той прави внезапен обрат в живота си – свързва живота си със заможната вдовица Gabrielle Rodrigues-Henriques, майка на три деца и дъщеря на известния галерист Alexandre Bernheim. Семейството се установява да живее на десния бряг на Сена, а Феликс се отдава на живописване.

През този втори свой житейски и творчески период животът му е спокоен и уравновесен. Напредъкът му като художник е очевиден.

Той рисува основно интериорни сцени от своето ежедневие, портрети на съпругата си Gabrielle, натюрморти, пейзажи. Преобладаващият колорит е топъл, атмосферата – задушевна. Техниката му е брилянтна. Излага многократно. Постепенно картините му започват да се продават добре.

Навършвайки шестдесет години, на следващия ден се преселва в отвъдното. Един добре планиран и прилежно извървян житейски път.

И все пак… Къде се къса нишката? Откъде наднича душата на този аналитичен, сериозен, непоклатим мъж?

Погледнете неговите пейзажи – природни картини. Колко различни са те от всичко останало, сътворено от ръката на Феликс. Наситени с нежност, деликатност, обич, с емоции, които остават дълбоко скрити в творбите му от други жанрове. Не проза – поезия в картини.

Развълнуваните корони на дърветата, загадъчно криещи своите тайни. Дантелените очертания на планинските върхове. Небето – намръщено, по залез, облачно или спокойно, но винаги с характер. Светлината, пронизваща облаците. Нежният килим на тревата. Водата, прегърнала отражението на луната. Игривите завои на реката. Вятърът нещо разказва. Две лодки се докосват деликатно до брега.

Емоции, вградени в пейзажи. Методично и дисциплинирано. И все пак?

Картините на Феликс Валотон можете да разгледате в Уикиарт.

 

Edvard Munch and nature

I am writing about Edvard Munch (1863-1944) cautiously and with fear.

I must admit, I’m afraid to hold my eyes on many of his paintings for long. So much pessimism, despair, and hopelessness are embedded in them that I physically suffer while watching them.

It is understandable – he is the consummate master of the brush and undoubtedly, very brave and independent mind, who has not been afraid to look at the darkest depths of life and the human soul.

Guided by the popular expression “if you are afraid of something, do it” and perhaps to overcome the strong not positive emotions, caused so far by much of his works, I decided to write about him here.

Who was Edvard Munch?

Unhappy heir to an unhealthy, burdened family? Son of a puritan who has grown up his children alone by reading inappropriate books to them and scaring them with ghost stories? A desperate drunk and a bully? An incredible pessimist? A man looking with no fear in the abyss? Or all that in one?

I don’t know the answer…

It remains a secret to me why his painting Scream is among the most expensive purchased art works in the world? Why do so many of his paintings have been subjects of theft? What makes people peep into the abyss, regardless of the fear?

If I didn’t know anything about his life, and if I would have enough money, I’d rather buy some of his landscapes.

I like how Munch feels nature. He seemed to read its soul in his paintings.

The trees have their own role and character and radiate emotions. The sea is a living organism, with its own energy and internal logic. It seems to breathe. The road is sleepy stretching along the sea. The moon talks to the shore. The sky is listening to their talk.

If you want to see some of the works of Edvard Munch, you may visit Wikiart.