Félix Vallotton – painted Encyclopedia of Time

Félix Vallotton (1865 – 1925) is a Swiss artist who lived and worked in the last quarter of the 19th and in the first quarter of the 20th century.

He spent most of his life in France, but remained in his heart a true Swiss – analytical, accurate, practical, impartially true to reality.

He was born in Lausanne, in a protestant family with four children. His father owned a pharmacy, later buying a chocolate factory but experiencing financial troubles in business. His mother was a carpenter’s daughter. Virtue, hardworking, friendly – his family was the epitome of the best in a protestant family.

Félix realized his talent as quite young – in his high school years he took lessons with a local artist who encouraged him to continue his education in arts.

Convincing his family, he went to Paris in 1882, where Félix enrolled in the renowned Julian Art Academie. His teachers there were the renowned artists Boulanger and Lefebvre, but it should be noted that he has not been among their favorites. Maybe that’s why Felix left the academy and continued his studies at Ecole des Beaux-Arts. He has spent much of his time in the Louvre museum to study the works of Leonardo, Dürer and Holbain. He was also a fan of Edward Manet, Goya and Ingres (especially).

During his first long stay in Paris, which lasted over fifteen years, he learned arts and painted intensively. In addition to painting, during this period he did also wood engraving, press illustrations, book illustrations, and theater poster projects. He even tried to write theatre plays and novels, but over time he began focusing more and more on visual arts.

In this first period of his life and work, Félix became friends with a group of Nabi artists, but remained “the alien” for them. He lived mainly from wood-engraved portraits and illustrations. One of his main sponsors and admirers was the publisher Thadee Nathanson, whose family has introduced the painter to the Parisian artistic avant-garde group – Stefan Malarme, Marcel Proust, Claude Debussy, and others.

His work as an engraver deserves special attention during this period. Félix Vallotton has revived and built on the tradition of wood engraving in France.

He left a large number of engraved portraits of famous contemporaries, not just French ones. These portraits give an idea of his subtle psychological flair and his ability to analyze and type characters. To a great extent, they are an interesting human “encyclopedia” from which much can be learned. Félix left many portraits of celebrities of the time – writers, philosophers, poets, statesmen. Among the others, one of the Bulgarian prime ministers Mr.Stambolov was also engraved by Félix Vallotton.

Art critics refer to his rich heritage as belonging to the art styles of “post-impressionism” and “symbolism.” In his first creative period, Félix Vallotton also worked in a specific post-impressionist style called “cloazonism”, which features evenly cououred objects and shapes surrounded by dark contours. One of the most famous cloazonists is Paul Gauguin. Cloazonism contributes significantly to the emergence and development of modernism, mainly through the use of the typical colour separation technique.

It is precisely in Valaton’s cloazonistic works (“Bistro”, “Street Passage”, “Sitting Naked Woman”, etc.) where one can notice his analytic gift and his ability to construct typical characters and situations, as well as his a little bit ironic and biting sense of humor. In a sense, these works give us reason to compare the work of Félix Vallotton with the work of such distinguished writers as Charles Dickens and Honore de Balzac. A classic storyteller in the artist’s skin. Encyclopedia of that time, in engravings and paintings.

In his younger years, Félix shared his life with Helen Chatenay, with whom he has lived for ten years. Then, parting with her, he made a sudden turn in his life – linking his life to the wealthy widow Gabrielle Rodrigues-Henriques, mother of three children and daughter of the famed gallerist Alexandre Bernheim. The family settled down to live on the right bank of the Seine, and Félix completely indulged in painting.

During this second artistic period, his life was calm and balanced. His progress as an artist is obvious.

He mainly painted interior scenes from his daily life, portraits of his wife Gabrielle, still lifes, landscapes. The prevailing colour is warm, the atmosphere – soulful. His technique is brilliant. He repeatedly exposed his works. Gradually his paintings began to sell well.

He moved to the heaven on the next day after turning sixty. A well planned and well-lived human path.

And yet … Where is the thread broken? Where does the soul of this analytical, serious, steady man peek from?

Take a look at his landscapes, these beautiful pictures of nature. How different they are from everything else created by Félix’s hand. Full of tenderness, delicacy, affection, with emotions that remain deeply hidden in his works from other genres. Not prose – poetry in paintings.

The excited crowns of the trees, mysteriously hiding their secrets. Lace outlines of the mountain peaks. The sky – frowning, at sunset, cloudy or calm, but always with character. The sunlight penetrating the clouds. The gentle carpet on the grass. The water embracing the reflection of the moon. The playful turns of the river. The wind telling stories. The boats touching delicately the shore.

Emotions embedded in landscapes. Methodical and disciplined. Even though?

The paintings of Félix Vallotton can be seen at Wikiart here.

Félix Vallotton – енциклопедия на характери и ситуации

Félix Vallotton (1865 – 1925) е швейцарски художник, живял и работил в последната четвърт на 19ти и в първата четвърт на 20ти век.

По-голямата част от живота си прекарва във Франция, но остава в душата си истински швейцарец – аналитичен, точен, практичен, безпристрастно верен на реалността.

Роден е в Лозана, в задружно протестантско семейство с четири деца. Баща му е собственик на аптека, по-късно закупува и фабрика за производство на шоколад, но изпада във финансови затруднения. Майка му е дъщеря на дърводелец. Добродетелни, работливи, задружни – те са олицетворение на най-доброто в едно протестантско семейство.

Феликс осъзнава своя талант доста млад – в гимназиалните си години взема уроци при един местен художник, който го насърчава да продължи обучението си в областта на изкуствата.

Убеждавайки семейството си, той заминава през 1882 година в Париж, където се записва в прочутата художествена школа Academie Julian. Негови учители там са художниците Буланже и Льофевр, но трябва да отбележим, че той не е сред любимците им. Може би заради това Феликс напуска академията и продължава обучението си в  Ecole des Beaux-Arts. Много голяма част от времето си прекарва в Лувъра, където изучава работите на Леонардо, Дюрер и Холбайн. Почитател е и на Едуард Мане, Гоя и Енгър (особено).

През първия си продължителен престой в Париж, продължил над петнадесет години, той се обучава и през цялото време работи. Освен живопис, през този период той се занимава интензивно с гравюри върху дърво, илюстрации в пресата, илюстрации на книги, а също и с проекти на театрални афиши. Дори се опитва да пише – пиеси и новели, но с времето се фокусира основно върху рисуването.

В този първи (условно) период от неговия живот и творчество, Феликс се сприятелява с групата на художниците-набисти, но остава за тях “чужденецът”. Издържа се основно от гравирани върху дърво портрети и илюстрации. Един от основните му спонсори и почитатели е издателят Тадей Натансон, чието семейство го въвежда в света на парижкия артистичен авангард – Стефан Маларме, Марсел Пруст, Клод Дебюси.

Специално внимание през този период заслужава неговото творчество като гравьор. В известен смисъл, Félix Vallotton възражда и надгражда традициите на гравирането върху дърво.

Оставя голям брой гравирани портрети на прочути съвременници, не само французи. Тези портрети дават представа за неговия тънък психологически усет и умението му да анализира и типизира характери. В много голяма степен, те са една интересна човешка “енциклопедия”, от която може да се научи много. Феликс оставя множество портрети на известни личности от това време – писатели, философи, поети, държавници.

Арт критиците отнасят живописното му творчество към стиловете “пост-импресионизъм” и “символизъм”. В първия си творчески период, Félix Vallotton работи и в един специфичен пост-импресионистичен стил, наречен “клоазонизъм”, който се отличава с равномерно изрисувани обеми и форми, обградени от тъмни контури. Един от най-известните клоазонисти е Гоген. Клоазонизмът допринася значително за появата и развитието на модернизма, основно с използваната типична техника на цветоразделяне.

Именно от клоазонистичните творби на Валатон (“Бистро”, “Уличен пасаж”, “Седяща гола жена” и др.) стават видни неговия анализаторски дар и умението му да изгражда типични характери и ситуации, а също и неговото малко иронично и хапливо чувство за хумор. В известен смисъл, тези работи ни дават основание да сравним творчеството на Félix Vallotton с работата на такива именити писатели като Чарлз Дикенс и Оноре дьо Балзак. Един класически разказвач в кожата на художник. Енциклопедия на времето, в гравюри и картини.

Първият си житейски период Феликс споделя с Hеlene Chatenay, с която живее в продължение на десет години. След това, разделяйки се с нея, той прави внезапен обрат в живота си – свързва живота си със заможната вдовица Gabrielle Rodrigues-Henriques, майка на три деца и дъщеря на известния галерист Alexandre Bernheim. Семейството се установява да живее на десния бряг на Сена, а Феликс се отдава на живописване.

През този втори свой житейски и творчески период животът му е спокоен и уравновесен. Напредъкът му като художник е очевиден.

Той рисува основно интериорни сцени от своето ежедневие, портрети на съпругата си Gabrielle, натюрморти, пейзажи. Преобладаващият колорит е топъл, атмосферата – задушевна. Техниката му е брилянтна. Излага многократно. Постепенно картините му започват да се продават добре.

Навършвайки шестдесет години, на следващия ден се преселва в отвъдното. Един добре планиран и прилежно извървян житейски път.

И все пак… Къде се къса нишката? Откъде наднича душата на този аналитичен, сериозен, непоклатим мъж?

Погледнете неговите пейзажи – природни картини. Колко различни са те от всичко останало, сътворено от ръката на Феликс. Наситени с нежност, деликатност, обич, с емоции, които остават дълбоко скрити в творбите му от други жанрове. Не проза – поезия в картини.

Развълнуваните корони на дърветата, загадъчно криещи своите тайни. Дантелените очертания на планинските върхове. Небето – намръщено, по залез, облачно или спокойно, но винаги с характер. Светлината, пронизваща облаците. Нежният килим на тревата. Водата, прегърнала отражението на луната. Игривите завои на реката. Вятърът нещо разказва. Две лодки се докосват деликатно до брега.

Емоции, вградени в пейзажи. Методично и дисциплинирано. И все пак?

Картините на Феликс Валотон можете да разгледате в Уикиарт.


Helene Schjerfbeck – автопортретите на самотата

Helene Schjerfbeck (1886 – 1946) е финландска художничка от шведски произход, която е призната като една от най-интересните художнички на 19ти и 20ти век, с разнообразно и провокиращо внимание и въпроси творчество.

Хелене е родена в Хелсинки, Финландия, през 1886 година (по това време Финландия е част от Руската империя), в семейството на чиновник. Още съвсем малка, преживява огромна травма, която белязва целия й жизнен път – четиригодишна, пада и счупва тазобедрената си става. Тогавашната медицина не разполага с други методи на лечение, освен естественото “заздравяване”, поради което детето остава задълго затворено у дома. Единственото му избавление от болката и самотата е рисуването. Хелене остава накуцваща през целия си живот.

Както често става в живота, физическите страдания биват компенсирани от някаква дарба. Така е и при Хелене – още в детските й години процъфтява нейния голям талант на художник.

На 11 години тя е приета в детската художествена школа на Финландското арт общество, където талантът й бързо е забелязан.

За съжаление, баща й умира от туберколоза, а майка й не споделя увлечението на Хелене. Това не я разколебава.

След като завършва обучението си в детската школа, тя става ученичка в частната школа на художника Adolf von Becker, който има ателие в Университета на Хелсинки. Там тя изучава френските техники на рисуване.

На 17 години, Хелене печели първата си значима награда – в конкурс, организиран от Финландското общество на художниците. Наградената картина на Хелене е “Портрет на ранен войник” – един чисто женски поглед към последиците от войните, изпълнен с много хуманизъм и състрадание.

По това време получава стипендия от Руския имперски сенат, с която заминава да продължи обучението си и да рисува в Париж. Благодарение на държавни и частни стипендии, тя има възможността да пътува също във френската провинция и да прекара известно време в прочутата общност на художниците в Saint Iv, Cornwell (Великобритания).

Там тя рисува картината “Изцеление”, с която печели бронзов медал на Световното изложение в Париж през 1889 година. Картината е реалистичен портрет на болно момиченце с големи блестящи очи, седящо само в стаята, загърнато в одеяло, загледано в разлистена клонка. Смята се, че това е един вид post-factum автопортрет на малката Хелене, надяваща се да оздравее.

През първите години на 20ти век Хелене се завръща в Скандинавия. Участва в няколко групови изложби – в Малмьо (1914), Стокхолм (1916), Санкт Петербург (1917) и Копенхаген (1919). По това време прави и първата си самостоятелна изложба.

С времето проблемите със здравето й се задълбочават. Болките в краката й се засилват – всяка нейна крачка е съпътствана от болка, както при малката русалка в Андерсеновата приказка. Заради това Хелене пътува все по-малко. Заедно с майка си тя се премества в малка къща във финландската провинция.  Все по-рядко пътува, среща се с все по-малко хора.

Освен в много болка, животът й преминава в голяма самота. На два пъти Хелене не среща взаимност в любовта. Това предизвиква още по-голямо затваряне навътре и вглеждане в дебрите на собствените емоции и мисли.

С годините се променя много и начинът й на рисуване. Условно, творческият й път преминава през три големи периода.

През първия й период (съвпадащ с обучението и пътуванията й в чужбина), Хелене рисува предимно реалистични творби. Към този период може да се причислят картините “Портрет на ранен войник”, “Изцеление”, “Момиче, което лови риба”, “Обувки за танц”, “Пране” и други.

Картините от първия й период представляват великолепни, нежни екземпляри на северния реализъм. В тях е видна една много фина стилистика, издаваща чувствителна и задълбочена натура. Разбира се, те говорят за нейния голям талант на художник, признат в международен план още през този период. Още в ранните творби на Хелене се вижда дарбата й да работи с черното, кафявото и бялото – нещо типично за северния реализъм, от ранните ренесансови художници в Холандия до Рембранд.

Вторият й творчески период започва в началото на миналия век и продължава около петнадесет години. Това е времето, след завръщането й във Финландия и преди да се установи в провинцията. Към този период може да се причислят картините “Майка ми шие”, “Четящо момиче”, “Мария”, “Портрет на момиче в черно”, “Katkelma” и други.

През този период Хелене рисува предимно потрети на близки хора. Стилът се приближава до късния импресионизъм, с един много индивидуален колорит, издаващ тъга и силна емоционалност. Някои от картините (“Katkelma”) по невероятен начин напомнят работите на ренесансовите художници – мек, нежен контур, използване на златисто и охра.

Работите й от третия й период могат да се причислят към експресионизма. От този период са картините “Руса жена”, “Усмихващо се момиче”, “Момини сълзи в синя ваза”, “Учителка”, както и много автопортрети на Хелене.

Емоционалността в картините се засилва. Детайлите намаляват, контурите стават по-силни и тъмни. Палитрата й се обогатява с наситено синьо, червено, зелено, едно много специфично за нея розово. Усеща се нарастващата й физическа болка и депресия от изолираността. Портретите от последните й години са направо болезнени, рисувани са с безпощадната искреност и смелост на една голяма художничка.

През по-голямата част от своя живот Хелене прекарва, вгледана навътре в себе си и посветена на рисуването. Творчеството й може да се нарече огромен портрет на самотата.

Картините на Helene Schjerfbeck можете да разгледате в Wikiart.

Cezanne painted by Camille Pissarro

Camille Pissarro (1830-1903) is the doyen of the French impressionism. He was one of the longest-lived impressionist painters, along with Renoir.

Born on St Thomas Island (today US Virgin Islands), in a jew family of Belgian origin. His father married the widow of his uncle, which is why the couple have been isolated from their religious community and their children played mainly with the local kids. The father dealt with trade and preferred his son to take his way. But the young Camille felt very early his vocation and went to Paris to learn from the European painters.

His talent has been gradually developing, passing slowly through the classical realism, impressionism, pointilism and neo-impressionism. Pissarro left us a huge number of paintings in all known at that time genres – cityscapes, landscapes, still life, flower paintings, portraits and self-portraits.

Pissarro is devoted to plain-air painting. During his life in France and in England, he travelled much throughout the country and studied with his brush nature and people.

In his paintings is felt incredible reverence to the ordinary people and their work. Hardworking, concerned, tired, curious, conceived – they are the focus of his work. I think this is because he was born on a remote island, grew up with local children, and continually watched their parents working hard to survive.

It is curious that Pissarro painted relatively few portraits, but each one of them shows how much he has loved people and how well he has understood the human soul.

I especially like his portrait of Paul Cezanne.

Paul Cezanne was not a big talker. He had a difficult character, one difficult to communicate man. Today we would call him an introvert.

Look at Cezanne – he is sitting to pose reluctantly, wearing a coat and hat, ready to leave at any moment. Cezanne was an absolute negligee in life – no care for his appearance. It is felt how inaction tortures him. We don’t see his hands, but we feel his fingers moving unconsciously, inpatient to take the brush.  Cezanne most probably endured this sitting only for Pissarro. Back to him on the wall there are only paintings, in one of which (with ironic love) a stocky painter with a beard holds his palette, staying like an angel right above Cezanne.

All this in one of my loveliest colour combinations – brown and blue. Marvellous picture of the great painter.

Since Pissarro was an incredibly soft and lovable man,  he also has been a great friend.

You can look at his paintings at Wikiart.

Suzanne Valadon – the model that became a famous painter

Life can bring wonderful surprises even to people who think they know the history of art well. One such beautiful surprise to me is the French artist Suzanne Valadon (1865–1938).

She had a long and not very easy life, according to our today ideas of happiness. Born into a poor family, she moved to Paris very young to seek work. She has been doing very well as a circus acrobat until a severe trauma because of which she had to leave the circus for ever.

And since Suzanne was beautiful, her natural development in Paris was to become a model.

There had been hundreds of girls posing as models in Paris. Hundreds of them are for us simply unknown models drawn on the paintings of famous artists.

Exactly in such situations, the Fortune gives a chance to strong people to show what they can do.

Very few of the model girls have had the chance to be painted by and become a muse for all Renoir, Degas, Toulouse-Lautrec and Modigliani. The four left us magnificent portraits of Suzanne and painted her in various poses, out and in atelier.

Unlike many other model girls, Suzanne became a famous painter herself learning while posing, watching at the hands of the painter.

She painted hundreds of landscapes, flowers, still life and portraits that can be compared to the best works of post-impressionists, her teachers. Suzanne is the first woman painter admitted to the National Society of Fine Arts in France.

I especially like her paintings in which she paints women. Suzanne paints woman’s face, hands and body in natural poses, with no ideal forms, with no embellishment. But not only that – the woman in her works is not just a beautiful object, painted to express the author’s emotions or ideas. The woman takes a central place in the Suzanne’s works –  paints, reads, thinks, plays music. She is an artist herself with position in life.

I like the women confidence and serenity in the Suzanne’s paintings.

You can take a look at Suzanne Valadon’s works in Wikiart.

Paul Cézanne – the painter of Aix-en-Provence

Paul Cézanne (1839-1906) is among the most famous and loved French post impressionists. However, as an artist from this school, he has always been a little bit aside from the publicity and noise, with which all their activities had been accompanied.

Born in Aix-en-Provence, he, throughout all his life, preferred to work in his hometown and not to stay for long in Paris or outside France.

Cézanne physically suffered during his stays in the capital, worked mostly in his atelier there and could not be often met at gatherings and public places. Once during one of the few vacations he have had – in Switzerland, with his family, he did not stand for until the end of the planned stay and returned alone and in advance to France. An interesting escape from a vacation. It was very hard for him to stay focused and paint when not at home.

Cézanne has left us unforgettable landscapes from his native Aix-en-Provence.

The houses aslept in an afternoon dream. The trees slanted by the sea-side wind. The hills of Sainte-Victoire mountain. The valley, sunk in spring greenery or laying quiet under the rays of the hot summer sun.

I’ve dreamt of seeing this valley and this mountain since my childhood.

You may take a look at some of his works at Wikipedia.

Vladimir Dimitrov (the Master) – Bulgarian art genius

My first art essay is about one of my favorite Bulgarian artists, whom I adore and who I learn from every day. This is Vladimir Dimitrov (1872-1960) called the Master. I think he is the Bulgarian genius in fine arts.

The Genius works impress everyone. From the average spectator to the most demanding critic. The Genius is an undisputed authority. This is the main criteria for admitting an artist to be a genius.

Vladimir Dimitrov (the Master) is recognised by all, and not only in Bulgaria. During his lifetime, he became the most popular Bulgarian artist abroad.

The Genius creates works of different styles or leaves works in different fields of art.

Vladimir Dimitrov (the Master) left unforgettable watercolors, ink sketches, drawings and oil paintings. He has a unique style in painting, which in different periods can be attributed to different artistic styles – post-impressionism, expressionism, fauvism. From every style he takes the best, giving to it a unique dimension and spirit.

The Genius mixes the local and the global, the instant and the eternal.

The works of Vladimir Dimitrov (the Master) bring the colors and the spirit of the Balkans, but each one is understandable to every person in the world. They are so understandable and close to the people’s hearts and minds, because in them the instant merges with the eternal. War is hateful and unnecessary evil. The women eyes are a source of purity and kindness. In children is the hope of the world. Labor is the salvation of mankind. Nature is the mother of all of us.

The Genius is different. No one can confuse the Genius with some other artist.

The works of Vladimir Dimitrov (the Master) can not be confused with works of another artist. In any gallery or private collection to find his paintings, they can be recognized immediately. It’s like with Van Gogh works. As with Picasso. As with Henri Mathisse. Everybody can recognize the painter.

If you want to see some of the works of Vladimir Dimitrov (the Master), you can visit the Art Gallery with his name in his hometown of Kyustendil or the National Art Gallery in Sofia. His works are also part of the collections of some other city galleries in Bulgaria.