Joaquín Sorolla – the classic of the Spanish impressionism

Joaquín Sorolla (1863 – 1923) is a Spanish painter, an amazing brush master. He is the most renowned, most known and most beloved representative of the Spanish impressionism not only in Spain but also beyond.

He was born in Valencia, in the large family of a merchant. His father died of cholera when he was only two years old and a relative of his mother took care for his family.

His life was completely dedicated to art, he walked his path consistently and worthily, without any personal and professional turbulences.

His artistic talent Joaquín manifested very early. Nine years old, he started taking private lessons in his hometown. At the age of eleven he went to Madrid, where he became fascinated by the collection of the Prado Museum.

After the military service, Joaquín received a scholarship to study fine arts in Rome. During his studies in Italy he managed to visit France as well, getting acquainted with the work of the French impressionists.

In 1888, he returned to Valencia. Immediately afterwards, in the spirit of the Spanish tradition, he created a family with Clotilde García del Castillo, whom he met several years before that in her father’s studio.

The Joaquin’s love for Clotilde perpetuated in their three children Mary, Joaquin and Elena, and in her numerous portraits, painted with tenderness, and with already rare in modern couples adoration.

In the first ten years of his artistic path Joaquín painted mainly works of historical, mythological and social themes, which he presented in Madrid, Paris, Venice, Munich, Berlin and Chicago.

The first convincing confession comes with his painting Another Marguerite, for which in 1892 he received a gold medal at the National Exhibition in Madrid and again a gold medal at the International Art Exhibition in Chicago. At this exhibition the picture was purchased and donated to the Washington University Museum in St. Louis, Missouri.

The next success is his picture The Return from Fishing, which was greeted with rapture in 1894 in the Salon de Paris and was bought by the Museum of Luxembourg. This is a huge recognition for the artistic mastery of the young Joaquín Sorolla.

He’s an impressionist to the core of his bones. It’s his very style. He captures the light in all its manifestations. He uses the colours in a divine way.

Uniquely white, gentle and with so many different shades, which may not have caught any other artist. This is in fact the Renaissance white, triumphant and captivating, as in the works of Rubens and Michelangelo, but very modern, very catchy, used in huge quantities. In an incredible way, white is mixed with blue, pink, yellow, without losing its strength and its harshness. The paintings of Joaquín Sorolla simply emit light, they themselves are source of light.

The way he works with the brush is typical of the mature impressionism, flowing to post impressionism. His ointment is confident and convincing. In some pictures, the brush strokes are large and wavy, leaving the impression of strength and harshness. Sometimes I get the feeling that this man just didn’t have enough lifetime physically to paint all of what he had seen and what he was wearing in himself. Perhaps for the great talent life is always short…

Purely technically and professionally, the other, which is very typical for Joaquín Sorolla, is the knowledge of all the secrets of the human body. Extremely natural and human-speaking postures – male and female, children and adults in mature and old age. Ordinary people – peasants, fishermen, farmers, and noble people with a completely different lifestyle and everyday life.

All of them are painted in their most typical and natural postures. Without a surplus and without a bust. Indeed, there is something Renaissance in the extent that he knows and recreates the anatomy of the human body. Another unique feature of his art is the combination of technique with the power of emotion. Typical Spanish, definitely. I can’t look without an excitement of a human figure painted by Joaquin.

His creativity is so powerful from the artistic point of view (he is perfect in everything he has left), so varied as a subject and so voluminous as the number and size of his works, that if he had not died so young (only sixty years old), he would deservedly be called the “patriarch” of the Spanish impressionism.

Undoubtedly, Joaquín Sorolla  is the classic of the Spanish impressionism.

I choose to show you one of my favourite pictures of him – “The pier of San Sebastian”.

San Sebastian is located on the shores of the Bay of Biscay, on the Atlantic Ocean. The water accumulates the power of the ocean and this is felt in the local climate and in the picture.

There is hardly another artist who has painted works depicting life and nature from so many different regions of Spain. Joaquín Sorolla is truly in love with his homeland, naturally, without posture and without overdoing.

In the picture the sky is gloomy, and the sea is stormy. The clouds are worn over the water, and the waves are flowing with colossal power to the shore. Do you feel the energy of the ocean? The air is ozonated and dense. The waves hit one after the other from the pier. They come back and move again, leaving thousands of small splashes in the air.

Several men and women are standing on the pier, some of them with their children. They seem bold and calmly observing the sea, but in any case, they approached their bodies, pushing to each other.

The coast on the opposite side anxiously holds the blows of the waves as if protecting people from distress.

What an incredibly strong conversation between nature and man!

You will find the painting of Joaquín Sorolla here in Wikiart.

Tivadar Csontváry Kosztka – a lonely art travel in time and space

Tivadar Csontváry Kosztka (1853-1919) is a Hungarian painter whose life is as bizarre and distinctive as his works.

He was born in a small town in the Austro-Hungarian Empire, which town today is on the territory of Slovakia and has around twelve thousand inhabitants. As of his thirtieth year he was a pharmacist in his hometown.

They say that at that time he once dreamt a strange dream, in which a mystical voice told him that he would become a great painter, as great as Rafael.

Believing the dream, Tivadar embarked a tour of Europe and visited the Vatican galleries. He then returned to Hungary, where he worked for another dozen years at the pharmacy to collect money for his further travels.

After 1890 he managed to visit France, Italy, Croatia, Bosnia, Herzegovina, Serbia, Macedonia, Greece, North Africa and the Middle East (Lebanon, Palestine, Egypt, Syria).

His most famous works Tivadar painted only for a period of several years, between 1903 and 1909. Apart from their huge size, his paintings are distinguished by a strong individual style, influenced by the famous Renaissance painters and by his many travels abroad.

Tivadar made several exhibitions in Paris and other cities in western Europe, where he was recognised as a painter with an original style.

His works are characterised by exceptional expressiveness, with a renaissance knowledge of the perspective and icon-influenced colour vision. He barely uses contours; his drawing is soft and renaissance-like. The colours are fresh and saturated. Tivadar uses the white colour in a very specific way. In his paintings the white objects are emphasised unobtrusively, but at the same time categorically.

The backgrounds are usually landscapes in which a renaissance adoration of nature and its cosmic power is felt. This is especially evident in the depiction of mountains and trees. As if painted by a student in the school of Andrea Verrocchio!

Tivadar has a very original vision of the role of heaven. In many of his paintings, the sky occupies almost half the canvas. Besides white, gray and blue, he very often uses red and yellow for the sky, and it in great proportions. The sky is like a separate, very important character in his artistic productions.

I call them “productions” because his works resemble theatrical or opera performances. They have some dramatic, very strong storyline, often with a biblical twist, but with no direct connection to biblical legends and heroes. On some paintings you can build decors of spectacular opera performances and I assure you; the emotion will be very strong!

One can say for sure – his work is difficult to confuse with those of another artist, which is one of the manifestations of the great talent.

Art critics relate stylistically his paintings to post-impressionism, expressionism, symbolism, magic realism, and surrealism. Given that he left only about one hundred and fifty paintings, it is a remarkable stylistic variety!

Interestingly, the fact that Tivadar Csontváry Kosztka  is absolutely self-taught; it is not known about him to have been trained by anyone else.

He remained misunderstood and underestimated in his homeland. He has been considered strange because he was a pacifist, a vegetarian, a non-smoker and lived extremely modestly and ascetically. He tended to go into pathos in conversation and firmly believed that he has had a mission – to develop the art of the Hungarian people to an exceptional level.

In his life, however, he failed to sell any picture. In his last years he lived lonely, misunderstood, unhappy and did not paint anymore. After his death, he was completely forgotten.

His paintings were found by chance by an architect who came to his studio, looking for a rented apartment. He carried the works of Tivadar to the Fine arts school, where he was a lecturer.

In 1949, the paintings of Tivadar took part in exhibitions in Paris and Brussels.

The interest in his art was revived in the seventies  of the last century when his collection of works was moved to  a museum with his name in the city of Pécs, southern Hungary  and thus his paintings were stored for the future.

I choose to show you his painting “Riders by the seashore”,  painted in 1909 year.

On the shores of an isolated sea bay we see riders women and men, some with their dogs.

The horses are slender, elegant, with elongated heads and limbs. They look a little unreal, like in a dream.

The riders have typical postures for riding, but they’re sitting somehow rigid. Men are strangely alike. Women – too. Everyone is focused on themselves and on riding.

The cliffs are high, striated, cold-emitting. No greenery is visible. The trees stand lifeless.

The sea is slightly waved, somehow strangely collapsed in itself and very lonely.

The sky stands as a décor without any emotional involvement in the painting.

From this painting it spurts such incredible loneliness! The lack of vitality and emotions in it causes a feeling of cold and loneliness. Interesting how the lack of emotions can give birth to such a strong emotion?

Perhaps the Tivadar Csontváry Kosztka  will remain in the history of art precisely with its uniqueness, grandiosity and lack of sensitiveness. A lonely stranger in art.

You may see the paintings of Tivadar Csontváry Kosztka here at Wikiart.

Tivadar Csontváry Kosztka – едно самотно пътуване през времето и пространството

Tivadar Csontváry Kosztka (1853-1919) е унгарски художник, чиито живот е толкова странен и самобитен, колкото е оригинално творчеството му.

Роден е в малко градче в Австро-унгарската империя, което днес е на територията на Словакия и има малко над дванадесет хиляди души население. Докъм тридесетата си година е аптекар в родното си градче.

Казват, че по това време той сънува странен сън, в който мистичен глас му казва, че ще стане велик художник, велик, колкото Рафаел. Повярвал на съня си, той се впуска в обиколка на Европа и посещава галериите на Ватикана. След това се завръща в Унгария, където работи още десетина години в аптеката и събира средства за своите по-нататъшни пътешествия.

След 1890 година успява да посети Франция, Италия, Хърватия, Босна, Херцеговина, Сърбия, Македония, Гърция, Северна Африка и Близкия Изток (Ливан, Палестина, Египет, Сирия).

Най-известните си работи рисува само за период от няколко години, между 1903 и 1909 година. Освен с огромните си размери, творбите му се отличават със силно индивидуален стил, повлиян от най-добрите ренесансови художници и от многото му пътувания в чужбина.

Tivadar прави няколко изложби в Париж и в други градове в Западна Европа, където го разпознават като оригинален художник.

Работите му се характеризират със странна изразителност и липса на емоционалност, с ренесансово владеене на перспективата и иконописно цветоусещане. Почти не използва контури, рисунъкът му е мек и типично ренесансов. Цветовете са свежи и наситени. Много оригинално работи с бялото. В картините му белите обекти са акцентирани по един интересен начин – ненатрапчиво, но същевременно категорично.

В бекграунд обикновено са пейзажите, в които се чувства ренесансово преклонение пред природата и нейната космическа мощ. Това е особено видно при изобразяването на планини и дървета. Сякаш рисувани от ученик в школата на Андреа Верокио!

Tivadar има много оригинално виждане за ролята на небето. В много от картините му небето заема почти половината площ на платното. Освен бяло, сиво и синьо, той много често използва червено и жълто за небето, и то в големи пропорции. Небето е като отделен, много важен герой в неговите артистични постановки.

Наричам ги „постановки“, защото творбите му наподобяват театрални или оперни представления. В тях има някаква драматичност, много силен сюжет, понякога с библейски привкус, но в повечето случаи без пряка връзка с библейските легенди и герои. По някои картини могат да се построят декори на грандиозни оперни спектакли и уверявам ви, тяхната роля за възприемането на спектакъла ще е много голяма!

Едно може да се каже със сигурност – работите му трудно могат да се объркат с тези на друг художник, което е една от проявите на големия талант.

Арт критиците отнасят стилово неговите картини към пост-импресионизма, експресионизма, символизма, магическия реализъм, и сюрреализма. Като се има предвид, че той оставя само около сто и петдесет картини, това е забележително стилово разнообразие!

Интересен е и фактът, че Tivadar Csontváry Kosztka е абсолютно самоук, не е известно да е бил обучаван от някой друг.

Той остава неразбран и подценяван в родината си приживе. Считан е за странен поради това, че е бил пацифист, вегетарианец, непушач и живее изключително скромно и аскетично. Има склонност да изпада в патетичност при разговор и твърдо вярва, че има своя мисия да издигне изкуството на унгарския народ на изключителна висота.

През живота си, обаче, не успява да продаде нито една картина. През последните си години живее самотен, неразбран, нещастен и не рисува повече. След смъртта си изпада в забвение.

Картините му открива съвсем случайно един архитект, който попада на ателието му, търсейки жилище под наем. Той ги пренася в Училището за изящни изкуства, където преподава.

През 1949 година картините му участват в изложби в Париж и в Брюксел.

Интересът към неговото изкуство се възражда през седемдесетте години на миналия век, когато колекцията с негови творби се премества в музей с неговото име в град Печ, южна Унгария и така картините му биват съхранени за поколенията.

Избрах да ви покажа картината му „Конници на морския бряг“, рисувана през 1909 година.

На брега на един затворен морски залив се разхождат конници мъже и жени, някои с кучетата си.

Конете са стройни, елегантни, с удължени глави и крайници. Изглеждат малко нереални, като в сън.

Конниците са заели типични за ездата изправени пози, но седят някак сковано. Мъжете странно си приличат. Жените – също. Всички са съсредоточени в себе си, фокусирани върху ездата.

Скалите са високи, набраздени, излъчват студенина. Не се вижда никаква зеленина. Дърветата стоят безжизнено.

Морето е леко развълнувано, някак странно свито в себе си и много самотно.

Небето стои като декор, без никакво емоционално участие в картината.

От тази картина струи такава невероятна самота! Липсата на жизненост и емоции в нея предизвиква усещане за студ и самота. Интересно как липсата на емоции може да роди такава силна емоция?

Може би Tivadar Csontváry Kosztka ще остане в историята на изкуството именно със своята самобитност, странност и липса на емоционалност. Един самотен странник в изкуството.

Картините на Tivadar Csontváry Kosztka можете да разгледате в Уикиарт.

Winifred Nicholson – тих разговор с природата

Winifred Nicholson (1893 – 1981) е британска художничка, за която съвсем доскоро не бях чувала.

Любопитното в нейната биография е особеното съчетание на нейния собствен произход и амплоато на семейството, в което се омъжва. Тя е родена в Оксфорд. Баща й и дядото по майчина  линия са известни политици. Winifred Nicholson се омъжва за художника Ben Nicholson, чиито родители са художници. Дъщеря им Кейт също наследява артистичния талант на родителите и на свой ред става художничка.

Това може би дава обяснение на една интересна синергия у нея на вроден аристократизъм, изтънченост и артистична чувствителност.

Учи в Лондон, но заради професията на баща си, тя доста е пътувала и е посетила в детските си години Индия, Бирма и Цейлон.

Първоначално рисува заедно с дядо си, а по-късно с известни прекъсвания поради военните години по времето на Първата световна, тя посещава частното художествено училище Byam Shaw School of Art в Лондон.

След като създава семейство през 1920 година, заедно с Ben купуват вила в Швейцария, на брега на езерото Лугано. Прекарват зимните месеци там, а през лятото се връщат във Великобритания.

През 1924 година младото семейство закупува имот и ферма в Cumbria, област в северозападната част на острова. Интересното е, че земята се намира в областта на стената на император Адриан, а къщата е построена върху старо римско укрепление.

Winifred и Ben имат три деца, но в брака им се появяват пукнатини, които не могат да поправят. Развеждат се през 1931 година и след развода тя заминава да живее с децата в Париж. С Ben през целия им живот поддържат приятелски отношения и той често вижда децата.

След развода, в продължение на петдесет години, Winifred живее през по-голямата част от времето в къщата им в Cumbria.

Winifred има много индивидуален импресионистичен или по-скоро пост-импресионистичен стил на рисуване. По-голямата част от работите й представляват пейзажи и натюрморти, макар че има и доста добри абстрактни картини и портрети. Рисува основно маслена живопис.

Нейното изкуство е много женско, в най-добрия смисъл на думата – от работите й лъха спокойствие и домашен уют. Рисува основно това, което я заобикаля. Любимите си хора в техните ежедневни занимания. Природата – планината, равнината, морето, небето… Полски и градински цветя – нейните любими букети, без които не може.

Влюбена е безкрайно в цветята – смята, че те са мистериозни създания, които дават едновременно нежност и енергия.

Winifred осмисля в продължение на много години ролята и силата на цветовете в изкуството, и има доста публикации по тази тема. Работи предимно с пастелни, приглушени цветове, в една много фина и деликатна цветова гама.

Картините й просто излъчват нежна енергия, естествена светлина. Тя има едно интересно изказване, което страшно много ми допадна – че картината е фокусно място в една стая, тя е не просто прозорец, тя е светлината у дома.

Четката й усеща всички аспекти на времето – вятър, мъгла, слънце, дъжд, студ, жега… Гледайки нейни картини, рисувани в различни сезони, просто физически можете да усетите времето в тях.

Уникален е талантът й да общува с природата, наистина! Рисувайки, тя сякаш тихо разговаря с нея.

Интересен вдъхновяващ мотив за Winifred е дъгата – нищо чудно, с това почти езическо преклонение пред светлината. Winifred оставя много картини, в които рисува дъга или нежните дъговидни пречупвания на светлината в различни сезони и часове на деня. Според мен, тези картини сами по себе си могат да бъдат обект на отделно художествено проучване.

Избрах да ви покажа картината й „Птици край брега на морето“.

Това са морски бекаси, които са много типични за Cumbria. Картината е есенна. Цветовете са прегорели, лятото си тръгва. Птиците се готвят да мигрират и правят последните си прощални кръгове над водата, събирайки сила за далечен полет. Къде отиват? Никой не знае…

За всички, които обичат Ъпдайк – не ви ли напомня това на излетите на Сали и Джери в романа му “Ожени се за мен”? На брега на морето, в края на едно дълго лято в Кънектикът, пълно с тъжните откровения на една непредвидена любов и с нежната ирония на израстването?

Картини на Winifred Nicholson можете да разгледате в Уикиарт, а също и на сайта с нейното име и екстеншън com, създаден от семейството й.

Lin Fengmian – един от първопроходците на съвременното китайско изкуство

Lin Fengmian (1900 – 1991) e роден в Китайската империя, в едно малко село на провинция Гуангдун, в семейството на каменоделец. Баща му е бил със солидни познания и умения в областта на традиционната китайска живопис и калиграфията.

След завършване на средно училище, Lin получава стипендия, за да учи изобразително изкуство във Франция. През 1918 година започва обучението си в Дижон, а след половин година се прехвърля в Париж, в престижната арт академия Ecole Nationale Superieure des Beaux-Arts.

Завръща се в Китай през 1925 година. Той е един от първопроходците на съвременното изкуство там, един от първите строители на мостове между китайското и западноевропейското изобразително изкуство.

Посвещава години на обучението на млади художници, първоначално в Пекинското художествено училище (директор), което е под егидата на Китайското министерство на просветата. През 1928 година е основана Китайската художествена академия и Lin Fengmian е първият й ръководител. Преподава модерна живопис и обучава учениците и студентите си в западноевропейските техники на рисуване. Lin е обичан преподавател и увлекален лектор. В своите лекции разказва както за западноевропейското изкуство, така и за традициите на китайската живопис.

След това толкова обещаващо начало на професионална кариера, животът поставя пред него тежки препятствия. Поради амплоато му на човек-мост между западните и източните традиции в живописта, през Японо-китайската война и по времето на “културната” революция, са унищожени голяма част от неговите творби.

Попаднал в списъците на неблагонадеждните творци, Лин сам унищожава много от картините си, но това не го спасява. След четиригодишен престой в затвора, той се заема да възстанови унищоженото.

Едва след като приключва мрачния период на “културната” революция в Китай, през 1977 година му е позволено да напусне страната, за да замине при семейството си в Бразилия. Лин неколкократно посещава Бразилия, но се установява да живее в Хонг Конг до края на живота си (1991 година).

Негови картини са притежание на The Metropolitan Museum of Art и Художествената галерия на New South Wales.

Работоспособността и творческата му фантазия са наистина удивителни. Той работи в няколко западни стила – експресионизъм, наивизъм, кубизъм, пост-импресионизъм. Цялостното му творчество отразява неговата житейска мисия – мост между две цивилизации, между две култури, между два стила на живот.

В картините, близки до западноевропейския маниер на рисуване (“Гладиоли”, “Есен”, “Прибиране на реколтата”, “Лотуси”) палитрата му е силна и ярка, пространството е завладяно смело, контурите са ясно очертани. В картините, инспирирани от традиционната китайска живопис (“Китайска опера”, “Птици, кацнали на клон”, “Жерав”, “Жена, облечена в синьо”) преобладават нежни, пастелни цветове и фини контури. Те са много прецизни като композиция и структура.

Избрах да ви покажа една от любимите си картини на Lin Fengmian – “Хризантеми”. Рисувана е през 1988 година. Погледнете колко прецизно и нежно стоят цветовете, извивките на контурите, авторският подпис с бели йероглифи долу вдясно. Сякаш рисунка върху много фин порцелан!

Хризантемата е нежна, покорна и фина. В Япония хубавите момичета са сравнявани с хризантеми.

Както е известно, хризантемата е любимо цвете с дълбоко символично значение в традиционното източно изкуство и бит. Правят се специални есенни панаири, посветени на това цвете. Съществуват асоциации, които се грижат за неговото запазване във времето.

Бялата хризантема символизира щастието, любовта и дълголетието в Далечния Изток.

Изглежда, че единадесет години след напускането на родината си, Лин вече започва да възстановява струните на своята потъпкана душа. Колко време е нужно за възстановяването на една стъпкана чувствителност?

Каква странна ирония на съдбата… Този удивителен художник с дълъг и труден живот е имал невероятна жизненост, работоспособност и творческа фантазия.

Можете да намерите негови картини в Уикиарт.

Félix Vallotton – painted Encyclopedia of Time

Félix Vallotton (1865 – 1925) is a Swiss artist who lived and worked in the last quarter of the 19th and in the first quarter of the 20th century.

He spent most of his life in France, but remained in his heart a true Swiss – analytical, accurate, practical, impartially true to reality.

He was born in Lausanne, in a protestant family with four children. His father owned a pharmacy, later buying a chocolate factory but experiencing financial troubles in business. His mother was a carpenter’s daughter. Virtue, hardworking, friendly – his family was the epitome of the best in a protestant family.

Félix realized his talent as quite young – in his high school years he took lessons with a local artist who encouraged him to continue his education in arts.

Convincing his family, he went to Paris in 1882, where Félix enrolled in the renowned Julian Art Academie. His teachers there were the renowned artists Boulanger and Lefebvre, but it should be noted that he has not been among their favorites. Maybe that’s why Felix left the academy and continued his studies at Ecole des Beaux-Arts. He has spent much of his time in the Louvre museum to study the works of Leonardo, Dürer and Holbain. He was also a fan of Edward Manet, Goya and Ingres (especially).

During his first long stay in Paris, which lasted over fifteen years, he learned arts and painted intensively. In addition to painting, during this period he did also wood engraving, press illustrations, book illustrations, and theater poster projects. He even tried to write theatre plays and novels, but over time he began focusing more and more on visual arts.

In this first period of his life and work, Félix became friends with a group of Nabi artists, but remained “the alien” for them. He lived mainly from wood-engraved portraits and illustrations. One of his main sponsors and admirers was the publisher Thadee Nathanson, whose family has introduced the painter to the Parisian artistic avant-garde group – Stefan Malarme, Marcel Proust, Claude Debussy, and others.

His work as an engraver deserves special attention during this period. Félix Vallotton has revived and built on the tradition of wood engraving in France.

He left a large number of engraved portraits of famous contemporaries, not just French ones. These portraits give an idea of his subtle psychological flair and his ability to analyze and type characters. To a great extent, they are an interesting human “encyclopedia” from which much can be learned. Félix left many portraits of celebrities of the time – writers, philosophers, poets, statesmen. Among the others, one of the Bulgarian prime ministers Mr.Stambolov was also engraved by Félix Vallotton.

Art critics refer to his rich heritage as belonging to the art styles of “post-impressionism” and “symbolism.” In his first creative period, Félix Vallotton also worked in a specific post-impressionist style called “cloazonism”, which features evenly cououred objects and shapes surrounded by dark contours. One of the most famous cloazonists is Paul Gauguin. Cloazonism contributes significantly to the emergence and development of modernism, mainly through the use of the typical colour separation technique.

It is precisely in Valaton’s cloazonistic works (“Bistro”, “Street Passage”, “Sitting Naked Woman”, etc.) where one can notice his analytic gift and his ability to construct typical characters and situations, as well as his a little bit ironic and biting sense of humor. In a sense, these works give us reason to compare the work of Félix Vallotton with the work of such distinguished writers as Charles Dickens and Honore de Balzac. A classic storyteller in the artist’s skin. Encyclopedia of that time, in engravings and paintings.

In his younger years, Félix shared his life with Helen Chatenay, with whom he has lived for ten years. Then, parting with her, he made a sudden turn in his life – linking his life to the wealthy widow Gabrielle Rodrigues-Henriques, mother of three children and daughter of the famed gallerist Alexandre Bernheim. The family settled down to live on the right bank of the Seine, and Félix completely indulged in painting.

During this second artistic period, his life was calm and balanced. His progress as an artist is obvious.

He mainly painted interior scenes from his daily life, portraits of his wife Gabrielle, still lifes, landscapes. The prevailing colour is warm, the atmosphere – soulful. His technique is brilliant. He repeatedly exposed his works. Gradually his paintings began to sell well.

He moved to the heaven on the next day after turning sixty. A well planned and well-lived human path.

And yet … Where is the thread broken? Where does the soul of this analytical, serious, steady man peek from?

Take a look at his landscapes, these beautiful pictures of nature. How different they are from everything else created by Félix’s hand. Full of tenderness, delicacy, affection, with emotions that remain deeply hidden in his works from other genres. Not prose – poetry in paintings.

The excited crowns of the trees, mysteriously hiding their secrets. Lace outlines of the mountain peaks. The sky – frowning, at sunset, cloudy or calm, but always with character. The sunlight penetrating the clouds. The gentle carpet on the grass. The water embracing the reflection of the moon. The playful turns of the river. The wind telling stories. The boats touching delicately the shore.

Emotions embedded in landscapes. Methodical and disciplined. Even though?

The paintings of Félix Vallotton can be seen at Wikiart here.

Félix Vallotton – енциклопедия на характери и ситуации

Félix Vallotton (1865 – 1925) е швейцарски художник, живял и работил в последната четвърт на 19ти и в първата четвърт на 20ти век.

По-голямата част от живота си прекарва във Франция, но остава в душата си истински швейцарец – аналитичен, точен, практичен, безпристрастно верен на реалността.

Роден е в Лозана, в задружно протестантско семейство с четири деца. Баща му е собственик на аптека, по-късно закупува и фабрика за производство на шоколад, но изпада във финансови затруднения. Майка му е дъщеря на дърводелец. Добродетелни, работливи, задружни – те са олицетворение на най-доброто в едно протестантско семейство.

Феликс осъзнава своя талант доста млад – в гимназиалните си години взема уроци при един местен художник, който го насърчава да продължи обучението си в областта на изкуствата.

Убеждавайки семейството си, той заминава през 1882 година в Париж, където се записва в прочутата художествена школа Academie Julian. Негови учители там са художниците Буланже и Льофевр, но трябва да отбележим, че той не е сред любимците им. Може би заради това Феликс напуска академията и продължава обучението си в  Ecole des Beaux-Arts. Много голяма част от времето си прекарва в Лувъра, където изучава работите на Леонардо, Дюрер и Холбайн. Почитател е и на Едуард Мане, Гоя и Енгър (особено).

През първия си продължителен престой в Париж, продължил над петнадесет години, той се обучава и през цялото време работи. Освен живопис, през този период той се занимава интензивно с гравюри върху дърво, илюстрации в пресата, илюстрации на книги, а също и с проекти на театрални афиши. Дори се опитва да пише – пиеси и новели, но с времето се фокусира основно върху рисуването.

В този първи (условно) период от неговия живот и творчество, Феликс се сприятелява с групата на художниците-набисти, но остава за тях “чужденецът”. Издържа се основно от гравирани върху дърво портрети и илюстрации. Един от основните му спонсори и почитатели е издателят Тадей Натансон, чието семейство го въвежда в света на парижкия артистичен авангард – Стефан Маларме, Марсел Пруст, Клод Дебюси.

Специално внимание през този период заслужава неговото творчество като гравьор. В известен смисъл, Félix Vallotton възражда и надгражда традициите на гравирането върху дърво.

Оставя голям брой гравирани портрети на прочути съвременници, не само французи. Тези портрети дават представа за неговия тънък психологически усет и умението му да анализира и типизира характери. В много голяма степен, те са една интересна човешка “енциклопедия”, от която може да се научи много. Феликс оставя множество портрети на известни личности от това време – писатели, философи, поети, държавници.

Арт критиците отнасят живописното му творчество към стиловете “пост-импресионизъм” и “символизъм”. В първия си творчески период, Félix Vallotton работи и в един специфичен пост-импресионистичен стил, наречен “клоазонизъм”, който се отличава с равномерно изрисувани обеми и форми, обградени от тъмни контури. Един от най-известните клоазонисти е Гоген. Клоазонизмът допринася значително за появата и развитието на модернизма, основно с използваната типична техника на цветоразделяне.

Именно от клоазонистичните творби на Валатон (“Бистро”, “Уличен пасаж”, “Седяща гола жена” и др.) стават видни неговия анализаторски дар и умението му да изгражда типични характери и ситуации, а също и неговото малко иронично и хапливо чувство за хумор. В известен смисъл, тези работи ни дават основание да сравним творчеството на Félix Vallotton с работата на такива именити писатели като Чарлз Дикенс и Оноре дьо Балзак. Един класически разказвач в кожата на художник. Енциклопедия на времето, в гравюри и картини.

Първият си житейски период Феликс споделя с Hеlene Chatenay, с която живее в продължение на десет години. След това, разделяйки се с нея, той прави внезапен обрат в живота си – свързва живота си със заможната вдовица Gabrielle Rodrigues-Henriques, майка на три деца и дъщеря на известния галерист Alexandre Bernheim. Семейството се установява да живее на десния бряг на Сена, а Феликс се отдава на живописване.

През този втори свой житейски и творчески период животът му е спокоен и уравновесен. Напредъкът му като художник е очевиден.

Той рисува основно интериорни сцени от своето ежедневие, портрети на съпругата си Gabrielle, натюрморти, пейзажи. Преобладаващият колорит е топъл, атмосферата – задушевна. Техниката му е брилянтна. Излага многократно. Постепенно картините му започват да се продават добре.

Навършвайки шестдесет години, на следващия ден се преселва в отвъдното. Един добре планиран и прилежно извървян житейски път.

И все пак… Къде се къса нишката? Откъде наднича душата на този аналитичен, сериозен, непоклатим мъж?

Погледнете неговите пейзажи – природни картини. Колко различни са те от всичко останало, сътворено от ръката на Феликс. Наситени с нежност, деликатност, обич, с емоции, които остават дълбоко скрити в творбите му от други жанрове. Не проза – поезия в картини.

Развълнуваните корони на дърветата, загадъчно криещи своите тайни. Дантелените очертания на планинските върхове. Небето – намръщено, по залез, облачно или спокойно, но винаги с характер. Светлината, пронизваща облаците. Нежният килим на тревата. Водата, прегърнала отражението на луната. Игривите завои на реката. Вятърът нещо разказва. Две лодки се докосват деликатно до брега.

Емоции, вградени в пейзажи. Методично и дисциплинирано. И все пак?

Картините на Феликс Валотон можете да разгледате в Уикиарт.

 

Helene Schjerfbeck – автопортретите на самотата

Helene Schjerfbeck (1886 – 1946) е финландска художничка от шведски произход, която е призната като една от най-интересните художнички на 19ти и 20ти век, с разнообразно и провокиращо внимание и въпроси творчество.

Хелене е родена в Хелсинки, Финландия, през 1886 година (по това време Финландия е част от Руската империя), в семейството на чиновник. Още съвсем малка, преживява огромна травма, която белязва целия й жизнен път – четиригодишна, пада и счупва тазобедрената си става. Тогавашната медицина не разполага с други методи на лечение, освен естественото “заздравяване”, поради което детето остава задълго затворено у дома. Единственото му избавление от болката и самотата е рисуването. Хелене остава накуцваща през целия си живот.

Както често става в живота, физическите страдания биват компенсирани от някаква дарба. Така е и при Хелене – още в детските й години процъфтява нейния голям талант на художник.

На 11 години тя е приета в детската художествена школа на Финландското арт общество, където талантът й бързо е забелязан.

За съжаление, баща й умира от туберколоза, а майка й не споделя увлечението на Хелене. Това не я разколебава.

След като завършва обучението си в детската школа, тя става ученичка в частната школа на художника Adolf von Becker, който има ателие в Университета на Хелсинки. Там тя изучава френските техники на рисуване.

На 17 години, Хелене печели първата си значима награда – в конкурс, организиран от Финландското общество на художниците. Наградената картина на Хелене е “Портрет на ранен войник” – един чисто женски поглед към последиците от войните, изпълнен с много хуманизъм и състрадание.

По това време получава стипендия от Руския имперски сенат, с която заминава да продължи обучението си и да рисува в Париж. Благодарение на държавни и частни стипендии, тя има възможността да пътува също във френската провинция и да прекара известно време в прочутата общност на художниците в Saint Iv, Cornwell (Великобритания).

Там тя рисува картината “Изцеление”, с която печели бронзов медал на Световното изложение в Париж през 1889 година. Картината е реалистичен портрет на болно момиченце с големи блестящи очи, седящо само в стаята, загърнато в одеяло, загледано в разлистена клонка. Смята се, че това е един вид post-factum автопортрет на малката Хелене, надяваща се да оздравее.

През първите години на 20ти век Хелене се завръща в Скандинавия. Участва в няколко групови изложби – в Малмьо (1914), Стокхолм (1916), Санкт Петербург (1917) и Копенхаген (1919). По това време прави и първата си самостоятелна изложба.

С времето проблемите със здравето й се задълбочават. Болките в краката й се засилват – всяка нейна крачка е съпътствана от болка, както при малката русалка в Андерсеновата приказка. Заради това Хелене пътува все по-малко. Заедно с майка си тя се премества в малка къща във финландската провинция.  Все по-рядко пътува, среща се с все по-малко хора.

Освен в много болка, животът й преминава в голяма самота. На два пъти Хелене не среща взаимност в любовта. Това предизвиква още по-голямо затваряне навътре и вглеждане в дебрите на собствените емоции и мисли.

С годините се променя много и начинът й на рисуване. Условно, творческият й път преминава през три големи периода.

През първия й период (съвпадащ с обучението и пътуванията й в чужбина), Хелене рисува предимно реалистични творби. Към този период може да се причислят картините “Портрет на ранен войник”, “Изцеление”, “Момиче, което лови риба”, “Обувки за танц”, “Пране” и други.

Картините от първия й период представляват великолепни, нежни екземпляри на северния реализъм. В тях е видна една много фина стилистика, издаваща чувствителна и задълбочена натура. Разбира се, те говорят за нейния голям талант на художник, признат в международен план още през този период. Още в ранните творби на Хелене се вижда дарбата й да работи с черното, кафявото и бялото – нещо типично за северния реализъм, от ранните ренесансови художници в Холандия до Рембранд.

Вторият й творчески период започва в началото на миналия век и продължава около петнадесет години. Това е времето, след завръщането й във Финландия и преди да се установи в провинцията. Към този период може да се причислят картините “Майка ми шие”, “Четящо момиче”, “Мария”, “Портрет на момиче в черно”, “Katkelma” и други.

През този период Хелене рисува предимно потрети на близки хора. Стилът се приближава до късния импресионизъм, с един много индивидуален колорит, издаващ тъга и силна емоционалност. Някои от картините (“Katkelma”) по невероятен начин напомнят работите на ренесансовите художници – мек, нежен контур, използване на златисто и охра.

Работите й от третия й период могат да се причислят към експресионизма. От този период са картините “Руса жена”, “Усмихващо се момиче”, “Момини сълзи в синя ваза”, “Учителка”, както и много автопортрети на Хелене.

Емоционалността в картините се засилва. Детайлите намаляват, контурите стават по-силни и тъмни. Палитрата й се обогатява с наситено синьо, червено, зелено, едно много специфично за нея розово. Усеща се нарастващата й физическа болка и депресия от изолираността. Портретите от последните й години са направо болезнени, рисувани са с безпощадната искреност и смелост на една голяма художничка.

През по-голямата част от своя живот Хелене прекарва, вгледана навътре в себе си и посветена на рисуването. Творчеството й може да се нарече огромен портрет на самотата.

Картините на Helene Schjerfbeck можете да разгледате в Wikiart.

Cezanne painted by Camille Pissarro

Camille Pissarro (1830-1903) is the doyen of the French impressionism. He was one of the longest-lived impressionist painters, along with Renoir.

Born on St Thomas Island (today US Virgin Islands), in a jew family of Belgian origin. His father married the widow of his uncle, which is why the couple have been isolated from their religious community and their children played mainly with the local kids. The father dealt with trade and preferred his son to take his way. But the young Camille felt very early his vocation and went to Paris to learn from the European painters.

His talent has been gradually developing, passing slowly through the classical realism, impressionism, pointilism and neo-impressionism. Pissarro left us a huge number of paintings in all known at that time genres – cityscapes, landscapes, still life, flower paintings, portraits and self-portraits.

Pissarro is devoted to plain-air painting. During his life in France and in England, he travelled much throughout the country and studied with his brush nature and people.

In his paintings is felt incredible reverence to the ordinary people and their work. Hardworking, concerned, tired, curious, conceived – they are the focus of his work. I think this is because he was born on a remote island, grew up with local children, and continually watched their parents working hard to survive.

It is curious that Pissarro painted relatively few portraits, but each one of them shows how much he has loved people and how well he has understood the human soul.

I especially like his portrait of Paul Cezanne.

Paul Cezanne was not a big talker. He had a difficult character, one difficult to communicate man. Today we would call him an introvert.

Look at Cezanne – he is sitting to pose reluctantly, wearing a coat and hat, ready to leave at any moment. Cezanne was an absolute negligee in life – no care for his appearance. It is felt how inaction tortures him. We don’t see his hands, but we feel his fingers moving unconsciously, inpatient to take the brush.  Cezanne most probably endured this sitting only for Pissarro. Back to him on the wall there are only paintings, in one of which (with ironic love) a stocky painter with a beard holds his palette, staying like an angel right above Cezanne.

All this in one of my loveliest colour combinations – brown and blue. Marvellous picture of the great painter.

Since Pissarro was an incredibly soft and lovable man,  he also has been a great friend.

You can look at his paintings at Wikiart.

Suzanne Valadon – the model that became a famous painter

Life can bring wonderful surprises even to people who think they know the history of art well. One such beautiful surprise to me is the French artist Suzanne Valadon (1865–1938).

She had a long and not very easy life, according to our today ideas of happiness. Born into a poor family, she moved to Paris very young to seek work. She has been doing very well as a circus acrobat until a severe trauma because of which she had to leave the circus for ever.

And since Suzanne was beautiful, her natural development in Paris was to become a model.

There had been hundreds of girls posing as models in Paris. Hundreds of them are for us simply unknown models drawn on the paintings of famous artists.

Exactly in such situations, the Fortune gives a chance to strong people to show what they can do.

Very few of the model girls have had the chance to be painted by and become a muse for all Renoir, Degas, Toulouse-Lautrec and Modigliani. The four left us magnificent portraits of Suzanne and painted her in various poses, out and in atelier.

Unlike many other model girls, Suzanne became a famous painter herself learning while posing, watching at the hands of the painter.

She painted hundreds of landscapes, flowers, still life and portraits that can be compared to the best works of post-impressionists, her teachers. Suzanne is the first woman painter admitted to the National Society of Fine Arts in France.

I especially like her paintings in which she paints women. Suzanne paints woman’s face, hands and body in natural poses, with no ideal forms, with no embellishment. But not only that – the woman in her works is not just a beautiful object, painted to express the author’s emotions or ideas. The woman takes a central place in the Suzanne’s works –  paints, reads, thinks, plays music. She is an artist herself with position in life.

I like the women confidence and serenity in the Suzanne’s paintings.

You can take a look at Suzanne Valadon’s works in Wikiart.