Winifred Nicholson – тих разговор с природата

Winifred Nicholson (1893 – 1981) е британска художничка, за която съвсем доскоро не бях чувала.

Любопитното в нейната биография е особеното съчетание на нейния собствен произход и амплоато на семейството, в което се омъжва. Тя е родена в Оксфорд. Баща й и дядото по майчина  линия са известни политици. Winifred Nicholson се омъжва за художника Ben Nicholson, чиито родители са художници. Дъщеря им Кейт също наследява артистичния талант на родителите и на свой ред става художничка.

Това може би дава обяснение на една интересна синергия у нея на вроден аристократизъм, изтънченост и артистична чувствителност.

Учи в Лондон, но заради професията на баща си, тя доста е пътувала и е посетила в детските си години Индия, Бирма и Цейлон.

Първоначално рисува заедно с дядо си, а по-късно с известни прекъсвания поради военните години по времето на Първата световна, тя посещава частното художествено училище Byam Shaw School of Art в Лондон.

След като създава семейство през 1920 година, заедно с Ben купуват вила в Швейцария, на брега на езерото Лугано. Прекарват зимните месеци там, а през лятото се връщат във Великобритания.

През 1924 година младото семейство закупува имот и ферма в Cumbria, област в северозападната част на острова. Интересното е, че земята се намира в областта на стената на император Адриан, а къщата е построена върху старо римско укрепление.

Winifred и Ben имат три деца, но в брака им се появяват пукнатини, които не могат да поправят. Развеждат се през 1931 година и след развода тя заминава да живее с децата в Париж. С Ben през целия им живот поддържат приятелски отношения и той често вижда децата.

След развода, в продължение на петдесет години, Winifred живее през по-голямата част от времето в къщата им в Cumbria.

Winifred има много индивидуален импресионистичен или по-скоро пост-импресионистичен стил на рисуване. По-голямата част от работите й представляват пейзажи и натюрморти, макар че има и доста добри абстрактни картини и портрети. Рисува основно маслена живопис.

Нейното изкуство е много женско, в най-добрия смисъл на думата – от работите й лъха спокойствие и домашен уют. Рисува основно това, което я заобикаля. Любимите си хора в техните ежедневни занимания. Природата – планината, равнината, морето, небето… Полски и градински цветя – нейните любими букети, без които не може.

Влюбена е безкрайно в цветята – смята, че те са мистериозни създания, които дават едновременно нежност и енергия.

Winifred осмисля в продължение на много години ролята и силата на цветовете в изкуството, и има доста публикации по тази тема. Работи предимно с пастелни, приглушени цветове, в една много фина и деликатна цветова гама.

Картините й просто излъчват нежна енергия, естествена светлина. Тя има едно интересно изказване, което страшно много ми допадна – че картината е фокусно място в една стая, тя е не просто прозорец, тя е светлината у дома.

Четката й усеща всички аспекти на времето – вятър, мъгла, слънце, дъжд, студ, жега… Гледайки нейни картини, рисувани в различни сезони, просто физически можете да усетите времето в тях.

Уникален е талантът й да общува с природата, наистина! Рисувайки, тя сякаш тихо разговаря с нея.

Интересен вдъхновяващ мотив за Winifred е дъгата – нищо чудно, с това почти езическо преклонение пред светлината. Winifred оставя много картини, в които рисува дъга или нежните дъговидни пречупвания на светлината в различни сезони и часове на деня. Според мен, тези картини сами по себе си могат да бъдат обект на отделно художествено проучване.

Избрах да ви покажа картината й „Птици край брега на морето“.

Това са морски бекаси, които са много типични за Cumbria. Картината е есенна. Цветовете са прегорели, лятото си тръгва. Птиците се готвят да мигрират и правят последните си прощални кръгове над водата, събирайки сила за далечен полет. Къде отиват? Никой не знае…

За всички, които обичат Ъпдайк – не ви ли напомня това на излетите на Сали и Джери в романа му “Ожени се за мен”? На брега на морето, в края на едно дълго лято в Кънектикът, пълно с тъжните откровения на една непредвидена любов и с нежната ирония на израстването?

Картини на Winifred Nicholson можете да разгледате в Уикиарт, а също и на сайта с нейното име и екстеншън com, създаден от семейството й.

Cezanne painted by Camille Pissarro

Camille Pissarro (1830-1903) is the doyen of the French impressionism. He was one of the longest-lived impressionist painters, along with Renoir.

Born on St Thomas Island (today US Virgin Islands), in a jew family of Belgian origin. His father married the widow of his uncle, which is why the couple have been isolated from their religious community and their children played mainly with the local kids. The father dealt with trade and preferred his son to take his way. But the young Camille felt very early his vocation and went to Paris to learn from the European painters.

His talent has been gradually developing, passing slowly through the classical realism, impressionism, pointilism and neo-impressionism. Pissarro left us a huge number of paintings in all known at that time genres – cityscapes, landscapes, still life, flower paintings, portraits and self-portraits.

Pissarro is devoted to plain-air painting. During his life in France and in England, he travelled much throughout the country and studied with his brush nature and people.

In his paintings is felt incredible reverence to the ordinary people and their work. Hardworking, concerned, tired, curious, conceived – they are the focus of his work. I think this is because he was born on a remote island, grew up with local children, and continually watched their parents working hard to survive.

It is curious that Pissarro painted relatively few portraits, but each one of them shows how much he has loved people and how well he has understood the human soul.

I especially like his portrait of Paul Cezanne.

Paul Cezanne was not a big talker. He had a difficult character, one difficult to communicate man. Today we would call him an introvert.

Look at Cezanne – he is sitting to pose reluctantly, wearing a coat and hat, ready to leave at any moment. Cezanne was an absolute negligee in life – no care for his appearance. It is felt how inaction tortures him. We don’t see his hands, but we feel his fingers moving unconsciously, inpatient to take the brush.  Cezanne most probably endured this sitting only for Pissarro. Back to him on the wall there are only paintings, in one of which (with ironic love) a stocky painter with a beard holds his palette, staying like an angel right above Cezanne.

All this in one of my loveliest colour combinations – brown and blue. Marvellous picture of the great painter.

Since Pissarro was an incredibly soft and lovable man,  he also has been a great friend.

You can look at his paintings at Wikiart.