Tivadar Csontváry Kosztka – a lonely art travel in time and space

Tivadar Csontváry Kosztka (1853-1919) is a Hungarian painter whose life is as bizarre and distinctive as his works.

He was born in a small town in the Austro-Hungarian Empire, which town today is on the territory of Slovakia and has around twelve thousand inhabitants. As of his thirtieth year he was a pharmacist in his hometown.

They say that at that time he once dreamt a strange dream, in which a mystical voice told him that he would become a great painter, as great as Rafael.

Believing the dream, Tivadar embarked a tour of Europe and visited the Vatican galleries. He then returned to Hungary, where he worked for another dozen years at the pharmacy to collect money for his further travels.

After 1890 he managed to visit France, Italy, Croatia, Bosnia, Herzegovina, Serbia, Macedonia, Greece, North Africa and the Middle East (Lebanon, Palestine, Egypt, Syria).

His most famous works Tivadar painted only for a period of several years, between 1903 and 1909. Apart from their huge size, his paintings are distinguished by a strong individual style, influenced by the famous Renaissance painters and by his many travels abroad.

Tivadar made several exhibitions in Paris and other cities in western Europe, where he was recognised as a painter with an original style.

His works are characterised by exceptional expressiveness, with a renaissance knowledge of the perspective and icon-influenced colour vision. He barely uses contours; his drawing is soft and renaissance-like. The colours are fresh and saturated. Tivadar uses the white colour in a very specific way. In his paintings the white objects are emphasised unobtrusively, but at the same time categorically.

The backgrounds are usually landscapes in which a renaissance adoration of nature and its cosmic power is felt. This is especially evident in the depiction of mountains and trees. As if painted by a student in the school of Andrea Verrocchio!

Tivadar has a very original vision of the role of heaven. In many of his paintings, the sky occupies almost half the canvas. Besides white, gray and blue, he very often uses red and yellow for the sky, and it in great proportions. The sky is like a separate, very important character in his artistic productions.

I call them “productions” because his works resemble theatrical or opera performances. They have some dramatic, very strong storyline, often with a biblical twist, but with no direct connection to biblical legends and heroes. On some paintings you can build decors of spectacular opera performances and I assure you; the emotion will be very strong!

One can say for sure – his work is difficult to confuse with those of another artist, which is one of the manifestations of the great talent.

Art critics relate stylistically his paintings to post-impressionism, expressionism, symbolism, magic realism, and surrealism. Given that he left only about one hundred and fifty paintings, it is a remarkable stylistic variety!

Interestingly, the fact that Tivadar Csontváry Kosztka  is absolutely self-taught; it is not known about him to have been trained by anyone else.

He remained misunderstood and underestimated in his homeland. He has been considered strange because he was a pacifist, a vegetarian, a non-smoker and lived extremely modestly and ascetically. He tended to go into pathos in conversation and firmly believed that he has had a mission – to develop the art of the Hungarian people to an exceptional level.

In his life, however, he failed to sell any picture. In his last years he lived lonely, misunderstood, unhappy and did not paint anymore. After his death, he was completely forgotten.

His paintings were found by chance by an architect who came to his studio, looking for a rented apartment. He carried the works of Tivadar to the Fine arts school, where he was a lecturer.

In 1949, the paintings of Tivadar took part in exhibitions in Paris and Brussels.

The interest in his art was revived in the seventies  of the last century when his collection of works was moved to  a museum with his name in the city of Pécs, southern Hungary  and thus his paintings were stored for the future.

I choose to show you his painting “Riders by the seashore”,  painted in 1909 year.

On the shores of an isolated sea bay we see riders women and men, some with their dogs.

The horses are slender, elegant, with elongated heads and limbs. They look a little unreal, like in a dream.

The riders have typical postures for riding, but they’re sitting somehow rigid. Men are strangely alike. Women – too. Everyone is focused on themselves and on riding.

The cliffs are high, striated, cold-emitting. No greenery is visible. The trees stand lifeless.

The sea is slightly waved, somehow strangely collapsed in itself and very lonely.

The sky stands as a décor without any emotional involvement in the painting.

From this painting it spurts such incredible loneliness! The lack of vitality and emotions in it causes a feeling of cold and loneliness. Interesting how the lack of emotions can give birth to such a strong emotion?

Perhaps the Tivadar Csontváry Kosztka  will remain in the history of art precisely with its uniqueness, grandiosity and lack of sensitiveness. A lonely stranger in art.

You may see the paintings of Tivadar Csontváry Kosztka here at Wikiart.

Tivadar Csontváry Kosztka – едно самотно пътуване през времето и пространството

Tivadar Csontváry Kosztka (1853-1919) е унгарски художник, чиито живот е толкова странен и самобитен, колкото е оригинално творчеството му.

Роден е в малко градче в Австро-унгарската империя, което днес е на територията на Словакия и има малко над дванадесет хиляди души население. Докъм тридесетата си година е аптекар в родното си градче.

Казват, че по това време той сънува странен сън, в който мистичен глас му казва, че ще стане велик художник, велик, колкото Рафаел. Повярвал на съня си, той се впуска в обиколка на Европа и посещава галериите на Ватикана. След това се завръща в Унгария, където работи още десетина години в аптеката и събира средства за своите по-нататъшни пътешествия.

След 1890 година успява да посети Франция, Италия, Хърватия, Босна, Херцеговина, Сърбия, Македония, Гърция, Северна Африка и Близкия Изток (Ливан, Палестина, Египет, Сирия).

Най-известните си работи рисува само за период от няколко години, между 1903 и 1909 година. Освен с огромните си размери, творбите му се отличават със силно индивидуален стил, повлиян от най-добрите ренесансови художници и от многото му пътувания в чужбина.

Tivadar прави няколко изложби в Париж и в други градове в Западна Европа, където го разпознават като оригинален художник.

Работите му се характеризират със странна изразителност и липса на емоционалност, с ренесансово владеене на перспективата и иконописно цветоусещане. Почти не използва контури, рисунъкът му е мек и типично ренесансов. Цветовете са свежи и наситени. Много оригинално работи с бялото. В картините му белите обекти са акцентирани по един интересен начин – ненатрапчиво, но същевременно категорично.

В бекграунд обикновено са пейзажите, в които се чувства ренесансово преклонение пред природата и нейната космическа мощ. Това е особено видно при изобразяването на планини и дървета. Сякаш рисувани от ученик в школата на Андреа Верокио!

Tivadar има много оригинално виждане за ролята на небето. В много от картините му небето заема почти половината площ на платното. Освен бяло, сиво и синьо, той много често използва червено и жълто за небето, и то в големи пропорции. Небето е като отделен, много важен герой в неговите артистични постановки.

Наричам ги „постановки“, защото творбите му наподобяват театрални или оперни представления. В тях има някаква драматичност, много силен сюжет, понякога с библейски привкус, но в повечето случаи без пряка връзка с библейските легенди и герои. По някои картини могат да се построят декори на грандиозни оперни спектакли и уверявам ви, тяхната роля за възприемането на спектакъла ще е много голяма!

Едно може да се каже със сигурност – работите му трудно могат да се объркат с тези на друг художник, което е една от проявите на големия талант.

Арт критиците отнасят стилово неговите картини към пост-импресионизма, експресионизма, символизма, магическия реализъм, и сюрреализма. Като се има предвид, че той оставя само около сто и петдесет картини, това е забележително стилово разнообразие!

Интересен е и фактът, че Tivadar Csontváry Kosztka е абсолютно самоук, не е известно да е бил обучаван от някой друг.

Той остава неразбран и подценяван в родината си приживе. Считан е за странен поради това, че е бил пацифист, вегетарианец, непушач и живее изключително скромно и аскетично. Има склонност да изпада в патетичност при разговор и твърдо вярва, че има своя мисия да издигне изкуството на унгарския народ на изключителна висота.

През живота си, обаче, не успява да продаде нито една картина. През последните си години живее самотен, неразбран, нещастен и не рисува повече. След смъртта си изпада в забвение.

Картините му открива съвсем случайно един архитект, който попада на ателието му, търсейки жилище под наем. Той ги пренася в Училището за изящни изкуства, където преподава.

През 1949 година картините му участват в изложби в Париж и в Брюксел.

Интересът към неговото изкуство се възражда през седемдесетте години на миналия век, когато колекцията с негови творби се премества в музей с неговото име в град Печ, южна Унгария и така картините му биват съхранени за поколенията.

Избрах да ви покажа картината му „Конници на морския бряг“, рисувана през 1909 година.

На брега на един затворен морски залив се разхождат конници мъже и жени, някои с кучетата си.

Конете са стройни, елегантни, с удължени глави и крайници. Изглеждат малко нереални, като в сън.

Конниците са заели типични за ездата изправени пози, но седят някак сковано. Мъжете странно си приличат. Жените – също. Всички са съсредоточени в себе си, фокусирани върху ездата.

Скалите са високи, набраздени, излъчват студенина. Не се вижда никаква зеленина. Дърветата стоят безжизнено.

Морето е леко развълнувано, някак странно свито в себе си и много самотно.

Небето стои като декор, без никакво емоционално участие в картината.

От тази картина струи такава невероятна самота! Липсата на жизненост и емоции в нея предизвиква усещане за студ и самота. Интересно как липсата на емоции може да роди такава силна емоция?

Може би Tivadar Csontváry Kosztka ще остане в историята на изкуството именно със своята самобитност, странност и липса на емоционалност. Един самотен странник в изкуството.

Картините на Tivadar Csontváry Kosztka можете да разгледате в Уикиарт.

Lin Fengmian – един от първопроходците на съвременното китайско изкуство

Lin Fengmian (1900 – 1991) e роден в Китайската империя, в едно малко село на провинция Гуангдун, в семейството на каменоделец. Баща му е бил със солидни познания и умения в областта на традиционната китайска живопис и калиграфията.

След завършване на средно училище, Lin получава стипендия, за да учи изобразително изкуство във Франция. През 1918 година започва обучението си в Дижон, а след половин година се прехвърля в Париж, в престижната арт академия Ecole Nationale Superieure des Beaux-Arts.

Завръща се в Китай през 1925 година. Той е един от първопроходците на съвременното изкуство там, един от първите строители на мостове между китайското и западноевропейското изобразително изкуство.

Посвещава години на обучението на млади художници, първоначално в Пекинското художествено училище (директор), което е под егидата на Китайското министерство на просветата. През 1928 година е основана Китайската художествена академия и Lin Fengmian е първият й ръководител. Преподава модерна живопис и обучава учениците и студентите си в западноевропейските техники на рисуване. Lin е обичан преподавател и увлекален лектор. В своите лекции разказва както за западноевропейското изкуство, така и за традициите на китайската живопис.

След това толкова обещаващо начало на професионална кариера, животът поставя пред него тежки препятствия. Поради амплоато му на човек-мост между западните и източните традиции в живописта, през Японо-китайската война и по времето на “културната” революция, са унищожени голяма част от неговите творби.

Попаднал в списъците на неблагонадеждните творци, Лин сам унищожава много от картините си, но това не го спасява. След четиригодишен престой в затвора, той се заема да възстанови унищоженото.

Едва след като приключва мрачния период на “културната” революция в Китай, през 1977 година му е позволено да напусне страната, за да замине при семейството си в Бразилия. Лин неколкократно посещава Бразилия, но се установява да живее в Хонг Конг до края на живота си (1991 година).

Негови картини са притежание на The Metropolitan Museum of Art и Художествената галерия на New South Wales.

Работоспособността и творческата му фантазия са наистина удивителни. Той работи в няколко западни стила – експресионизъм, наивизъм, кубизъм, пост-импресионизъм. Цялостното му творчество отразява неговата житейска мисия – мост между две цивилизации, между две култури, между два стила на живот.

В картините, близки до западноевропейския маниер на рисуване (“Гладиоли”, “Есен”, “Прибиране на реколтата”, “Лотуси”) палитрата му е силна и ярка, пространството е завладяно смело, контурите са ясно очертани. В картините, инспирирани от традиционната китайска живопис (“Китайска опера”, “Птици, кацнали на клон”, “Жерав”, “Жена, облечена в синьо”) преобладават нежни, пастелни цветове и фини контури. Те са много прецизни като композиция и структура.

Избрах да ви покажа една от любимите си картини на Lin Fengmian – “Хризантеми”. Рисувана е през 1988 година. Погледнете колко прецизно и нежно стоят цветовете, извивките на контурите, авторският подпис с бели йероглифи долу вдясно. Сякаш рисунка върху много фин порцелан!

Хризантемата е нежна, покорна и фина. В Япония хубавите момичета са сравнявани с хризантеми.

Както е известно, хризантемата е любимо цвете с дълбоко символично значение в традиционното източно изкуство и бит. Правят се специални есенни панаири, посветени на това цвете. Съществуват асоциации, които се грижат за неговото запазване във времето.

Бялата хризантема символизира щастието, любовта и дълголетието в Далечния Изток.

Изглежда, че единадесет години след напускането на родината си, Лин вече започва да възстановява струните на своята потъпкана душа. Колко време е нужно за възстановяването на една стъпкана чувствителност?

Каква странна ирония на съдбата… Този удивителен художник с дълъг и труден живот е имал невероятна жизненост, работоспособност и творческа фантазия.

Можете да намерите негови картини в Уикиарт.

Ilka Gedő – the drama of a sad human destiny

Ilka Gedő (1921 – 1985) is a Hungarian artist of Jewish descent who is not yet well known in international art circles and whose work has yet to be studied, analyzed and understood by art critics and art lovers.

She is a child of Hungarian family of clerks, from Jewish origin. Her parents lived modestly but had wealthy relatives. They tried their best to give good education to their three daughters.

Ilka showed her talent as an artist early on. She started drawing graphics initially (something not quite typical of a child) and took private painting lessons. During the holidays, he has often visited family relatives in the countryside and painted local neighbourhoods, villages and people.

The early graphics of Ilka from her first creative period before the war show an astonishing psychological maturity, observation talent and drawing perfection. Indisputable mastery of the work with perspective, to the extent that she can afford a freely distortion and expressionistic interpretation of the painted objects. The strokes are confident, fast, expressive. Her ability to synthesize what is seen into images is incredible. People, animals, houses are depicted exactly in the required detail. People’s postures are incredibly warm, human and soft. There is no unnecessary touch; Nothing can be added, nothing should be taken away. Her early works inspire comfort and confidence and betray the depth and maturity of an incredible artistic talent. They can be easily and without any exaggeration compared to the graphics of Leonardo and Rembrandt.

At the age of seventeen, Ilka and her family began making plans and exploring the possibility of continuing her studies at the Art Academy in Paris. Although, after consulting an artist, he was adamant that Ilka has reached a level of development that makes academic training unnecessary. According to him, she would prove to be more advanced than her teachers. Her first public artistic appearance was her participation in a common exhibition of the Hungarian Socialist Artists Group in 1942.

At that time her future as an artist seemed foreboding and promising. Then the war expanded and things changed dramatically.

Her family was forced to move to the ghetto in Budapest, and Ilka herself has been twice to be sent to a concentration camp. She was saved by miracle! Ilka spent long, agonizing months in the ghetto.

Her stay in the ghetto is her second creative period. During this time, she painted mostly graphic portraits and small still-life paintings with oil on canvas, due to lack of funds.

Most of the portraits of that time were self-portraits. We see a young, very young woman without a vitality, no body and no age, with deep, very dark eyes faded. As can be seen from her photographs, throughout her life, Ilka herself has been a very beautiful woman – slender, with graceful features and expressive eyes.

Self-portraits from her second creative period in the ghetto clearly show us the drama of a violently interrupted personal development and a highly stressed, frightened youth. Style is increasingly approaching graphic expressionism. The graphics of that time themselves are of very high artistic value, without any doubt.

The third creative period in Ilka Gedő’s life continued from the end of the war until 1949, when she suddenly stopped painting at all. Ilka has been creating nothing new, not a single graphic drawing, not a single painting for sixteen years.

In 1945, Ilka enrolled to study at the Budapest Fine Art Academy. Soon she met the young biochemist Endre Bíró and they married in 1946. Both have two sons – the first born in 1947 and the second born in 1953. Their friendly circle was artistic and intellectual – writers, artists, young scientists. Although Ilka was not very welcomed by her husband’s relatives, the young family did not appeared to be unhappy.

What then happened in the years immediately after the war that stopped Ilka from painting? There are different interpretations.

Some believe Ilka was pressed by the authorities and this was a form of protest. Others – that the circle of avant-garde artists in which she moved after the war did not perceive her style of drawing, which was highly individual and difficult to attribute to a particular style and flow in the visual arts.

Perhaps closest to the truth is the opinion of her son, David Biro, an English translator who reviews his mother’s work and life in a book devoted to her. In this book, David Biro analyzes Ilka’s life in the period after the war, and it seems from the book that her personal views on art and her creative pursuits were the reason for her to stop painting for so long.

In addition to being very talented, Ilka had a strong analytical talent. She was a woman more of logic and observation than of emotion and quick action. For several years, she has undergone so many changes, so profound, that it took her a long time to analyze and summarize them into a lean, consistent system, to “sort out” herself. Ilka gave herself as much time as she has felt necessary – sixteen years!

During these sixteen years, Ilka did not paint, but studied in detail theory and history of fine arts. She read a lot about colour theory, the lives of her beloved artists, and re-read and rethought not only their work, but their written notes and thoughts about art.

And she rosed, like the Phoenix bird, in 1965, when she made her first solo exhibition in a private studio. Ilka was at that time already forty-four years old. Three years earlier, at the recommendation of one of her avant-garde artist friends, the National Art Gallery of Hungary has purchased three of her paintings. The way Ilka returns to the art scene was atypical. The practice of private exhibitions then in Hungary was not common – all art activities have been planned, directed and approved in advance. Not what Ilka did. What she was doing is beyond styles, outside of schools, beyond the standard notions of that time about the way an artist should paint and act.

The last fourth creative period in Ilka Gedő’s life continued twenty years until her death in 1985.

She planned during that time every one of her new works very carefully, initially drawing a sketch in a simple notebook beforehand. She decided in advance what colours and colour combinations to use. Ilka documened  and recorded in detail her ideas for each work in development. Her notes are as valuable and talkative resource for the art critics as her paintings. Typical for her very individual style is that she did not not mix colours, but put them consistently on top of one another in thin layers, looking for the desired effect. The colour combinations she uses are very atypical and rare, her own art innovation.

The Ilka’s works from this period are mostly oil painting on canvas, portraits (mainly self-portraits), still life works, floral paintings. She drew several series of paintings, grouped thematically, such as dried flowers, rose paintings, circus motifs’ paintings, self portraits and some other. Stylistically, the paintings from the last period can be referred to as abstract expressionism.

Perhaps closest to her artistic views and stylistics of her recent years are Paul Klee and Egon Schiele.

What unites these three so different artists? Undoubtedly, the way the war went through them and the way they experienced the war.

It seems that very subtle and sensitive people were simply swept away not only in life, but also psychologically and intellectually by this greatest disaster on Earth. We can only imagine what cheerful motives, colours and moods would have been embodied in their works if the war had not stepped into their lives and had not interrupted their creative development. But this is typical for the art – it does could not exist separately from our common and personal life dramas.

I chose to show you perhaps Ilka Gedő’s latest work called “Double Self-Portrait”. On it we see a fine lady with a hat (sixty-two years old!). She observes with sad reconciliation her other self, her initial ego, her past intention for herself. Is it in the mirror or on a dissecting table? It is difficult to understand. Another one of hers, who was killed by the war.

Pictures of Ilka Gedő can be viewed in this private online resource and in Wikiart here.

Ilka Gedő – драмата на една тъжна човешка съдба

Ilka Gedő (1921-1985) e унгарска художничка от еврейски произход, която все още не е много известна в международните арт среди и чието творчество тепърва предстои да се изучава, анализира и разбира от арт критиците и любителите на изобразителното изкуство.

Тя е родена в чиновническо еврейско семейство, в Будапеща. Нейните родители живеят скромно, но имат състоятелни роднини. Стремят се с всички средства да дадат дорбо възпитание и образование на трите си дъщери.

Илка още отрано проявява своята дарба на художник. Тя започва да рисува първоначално графики (нещо не особено типично за дете) и взема частни уроци по рисуване. През ваканциите гостува на роднини в провинцията и рисува до забрава местните околности, селца и хора.

Ранните й графики от творческия й период преди войната показват една удивителна психологическа зрялост, наблюдателност и владеене до съвършенство на графичната стилистика. Безспорно владеене на работата с перспектива, до степен, в която може да си позволи волно изкривяване и експресионистично тълкуване на рисуваните обекти и предмети. Щрихите са уверени, бързи, изразителни. Умението й да синтезира в образи видяното е невероятно. Хората, животните, къщите са изобразени точно в необходимата детайлност. Позите на хората са невероятно топли, човешки и меки. Няма излишен шрих, всяко нещо е на мястото си. Нищо не може да се прибави. Нищо не бива да се отнеме. Ранните й творби внушават уют и увереност, и издават задълбочеността и зрелостта на един невероятен талант. Може спокойно и без преувеличение да бъдат сравнени с графиките на Леонардо и Рембранд.

На седемнадесет години Илка и семейството й започват да правят планове и да проучват възможността за продължаване на обучението й в художествена академия в Париж. Въпреки, че след една консултация с художник, той е категоричен – Илка е достигнала такова ниво на развитие, което прави излишно академичното обучение. Според него тя би се оказала по-напреднала от своите бъдещи преподаватели. Първата й публична артистична проява е участието й в обща изложба на групата на художниците-социалисти, през 1942 година.

Бъдещето й на художник изглежда предрешено и обещаващо. След като войната се разраства, нещата се променят драматично.

Семейството й бива принудено да се премести в гетото в Будапеща, а самата Илка на два пъти едва не е изпратена в концентрационен лагер. Спасява се по чудо! Илка прекарва в гетото дълги, мъчителни месеци.

Престоят й в гетото е нейният втори творчески период. През това време тя рисува предимно графични портрети и малки натюрморти с масло върху платно, поради липса на средства.

Повечето от портретите от това време представляват автопортрети. На тях виждаме млада, съвсем млада жена без тяло и без възраст, с угаснали дълбоки, много тъмни очи. Както е видно от снимките й, Илка е била много красива жена – стройна, с изящни черти и изразителен поглед.

Автопортретите от втория й творчески период издават драмата на едно насила прекъснато лично развитие и една силно стресирана, уплашена младост. Стилът все повече започва да се доближава до графичен експресионизъм. Самите графики от това време са с много висока художествена стойност, безспорно.

Третият творчески период в живота на Ilka Gedő продължава от края на войната до 1949 година, когато тя ненадейно престава да рисува. Илка не създава нищо ново, нито една графична рисунка, нито една картина, в продължение на цели шестнадесет години.

През 1945 година Илка се записва да следва в Художествената академия на Будапеща. Скоро среща и избраника на своя живот, младия биохимик Endre Bíró и двамата стават семейство през 1946 година. Те имат двама синове – първият роден през 1947, а вторият – през 1953 година. Приятелската им среда е артистично-интелектуална – писатели, художници, млади учени. Въпреки че Илка не е била много радушно възприемана от роднините на съпруга си, младото семейство не изглежда да е било нещастно.

Какво се е случило тогава през годините непосредствено след войната, за да прекрати Илка рисуването? Има различни тълкувания.

Някои смятат, че Илка е била пресирана от властите и това е било своеобразна нейна форма на протест. Други – че средата на художниците – авангардисти, в която тя се движи след войната, не са възприемали нейния начин на рисуване. Стилът й е силно индивидуален и трудно може да се причисли към точно определен художествен стил или течение.

Може би най-близко до истината е мнението на сина й Давид Биро, преводач от английски, който разглежда творчеството и живота й в своя книга. В тази книга Давид Биро анализира живота на Илка непосредствено след войната. В книгата синът й стига до извода, че най-вероятно нейните лични виждания за изкуството и творческите й търсения са причината тя да спре да рисува за толкова дълго време.

Освен, че е много талантлива, Илка има добре изразен аналитичен дар. Тя е човек повече на логиката и наблюденията, отколкото на емоциите и бързите действия. За няколко години преживява толкова много и толкова дълбоки промени, че сякаш й е необходимо дълго време да ги анализира и обобщи в стройна, непротиворечива система, да “подреди” себе си. Илка си дава толкова време, колкото чувства, че й е необходимо – шестнадесет години!

През тези дълги шестнадесет години Илка не рисува, а изучава самостоятелно теорията и историята на изобразителното изкуство. Чете много за теорията на цветовете, за живота на любими нейни художници, препрочита и премисля не само работата им, но и написаното от тях.

И възкръсва, като птицата Феникс, през 1965 година, когато прави първата си самостоятелна изложба в частно студио. Илка е вече на четиридесет и четири години. Три години по-рано, по препоръка на един неин приятел-художник авангардист, Националната арт галерия на Унгария закупува три нейни картини. Нетипичен е начинът, по който Илка се завръща на художествената сцена. Частната изложба по това време в Унгария е непозната – всички дейности в изкуството са планирани, режисирани и одобрявани предварително. Не и това, което прави Илка. Тя е извън стиловете, извън школите, извън стандартните представи за това време относно начина, по който “трябва” да рисува и да се държи един художник.

Двадесет години, до смъртта й през 1985 година, продължава последният четвърти творчески период в живота на Ilka Gedő.

Тя планира единствено и много старателно всяка своя нова творба, рисувайки първоначално скица на обикновена тетрадка. Предварително решава какви точно цветове и оттенъци ще използва, какви цветови комбинации. Документира и записва идеята си за всяка творба в развитие. Записките й са също толкова ценни и говорещи, както картините й. Не смесва цветовете, а ги полага последователно един върху друг, търсейки желания ефект на въздействие. Комбинациите от цветове, които използва са много нетипични, рядко срещани и почти само нейни си.

Работите от този период са предимно маслена живопис върху платно, портрети (предимно автопортрети), натюрморти и малки природни картини. Рисува серии от картини, които биха могли да се групират тематично, като например сухи цветя, картини с рози, картини с цирк, автопортрети и други. Стилово, картините могат да се отнесат към абстрактния експресионизъм.

Може би най-близо до нейните художнически виждания и стилистика от последните й години са Паул Клее и Егон Шиле.

Какво ги обединява тях, тримата, с толкова различен произход? Безспорно, начина по който войната преминава през тях и по който те я изживяват.

Изглежда много фините и чувствителни хора просто са пометени не само житейски, но психически и интелектуално от това най-голямо бедствие на Земята. Можем само да гадаем какви жизнерадостни мотиви, цветове и настроение биха били въплътени в техните творби, ако войната не беше стъпкала техния живот и не беше прекъснала принудително тяхното творческо развитие. Но изкуството е и това – то не съществува отделно от нашите общи и лични житейски драми.

Избрах да ви покажа може би последната работа на Ilka Gedő, наречена “Двоен автопортрет”. На него виждаме една фина дама с шапка (на шестдесет и две години!). Тя наблюдава с тъжно примирение другото си аз, своето първоначално ego, своето минало намерение за себе си. В огледалото ли се намира то или на дисекционна маса? Трудно е да се разбере. Едно друго нейно аз, което е било убито от стихията на войната.

Картини на Ilka Gedő можете да разгледате в Уикиарт тук.

Helene Schjerfbeck – автопортретите на самотата

Helene Schjerfbeck (1886 – 1946) е финландска художничка от шведски произход, която е призната като една от най-интересните художнички на 19ти и 20ти век, с разнообразно и провокиращо внимание и въпроси творчество.

Хелене е родена в Хелсинки, Финландия, през 1886 година (по това време Финландия е част от Руската империя), в семейството на чиновник. Още съвсем малка, преживява огромна травма, която белязва целия й жизнен път – четиригодишна, пада и счупва тазобедрената си става. Тогавашната медицина не разполага с други методи на лечение, освен естественото “заздравяване”, поради което детето остава задълго затворено у дома. Единственото му избавление от болката и самотата е рисуването. Хелене остава накуцваща през целия си живот.

Както често става в живота, физическите страдания биват компенсирани от някаква дарба. Така е и при Хелене – още в детските й години процъфтява нейния голям талант на художник.

На 11 години тя е приета в детската художествена школа на Финландското арт общество, където талантът й бързо е забелязан.

За съжаление, баща й умира от туберколоза, а майка й не споделя увлечението на Хелене. Това не я разколебава.

След като завършва обучението си в детската школа, тя става ученичка в частната школа на художника Adolf von Becker, който има ателие в Университета на Хелсинки. Там тя изучава френските техники на рисуване.

На 17 години, Хелене печели първата си значима награда – в конкурс, организиран от Финландското общество на художниците. Наградената картина на Хелене е “Портрет на ранен войник” – един чисто женски поглед към последиците от войните, изпълнен с много хуманизъм и състрадание.

По това време получава стипендия от Руския имперски сенат, с която заминава да продължи обучението си и да рисува в Париж. Благодарение на държавни и частни стипендии, тя има възможността да пътува също във френската провинция и да прекара известно време в прочутата общност на художниците в Saint Iv, Cornwell (Великобритания).

Там тя рисува картината “Изцеление”, с която печели бронзов медал на Световното изложение в Париж през 1889 година. Картината е реалистичен портрет на болно момиченце с големи блестящи очи, седящо само в стаята, загърнато в одеяло, загледано в разлистена клонка. Смята се, че това е един вид post-factum автопортрет на малката Хелене, надяваща се да оздравее.

През първите години на 20ти век Хелене се завръща в Скандинавия. Участва в няколко групови изложби – в Малмьо (1914), Стокхолм (1916), Санкт Петербург (1917) и Копенхаген (1919). По това време прави и първата си самостоятелна изложба.

С времето проблемите със здравето й се задълбочават. Болките в краката й се засилват – всяка нейна крачка е съпътствана от болка, както при малката русалка в Андерсеновата приказка. Заради това Хелене пътува все по-малко. Заедно с майка си тя се премества в малка къща във финландската провинция.  Все по-рядко пътува, среща се с все по-малко хора.

Освен в много болка, животът й преминава в голяма самота. На два пъти Хелене не среща взаимност в любовта. Това предизвиква още по-голямо затваряне навътре и вглеждане в дебрите на собствените емоции и мисли.

С годините се променя много и начинът й на рисуване. Условно, творческият й път преминава през три големи периода.

През първия й период (съвпадащ с обучението и пътуванията й в чужбина), Хелене рисува предимно реалистични творби. Към този период може да се причислят картините “Портрет на ранен войник”, “Изцеление”, “Момиче, което лови риба”, “Обувки за танц”, “Пране” и други.

Картините от първия й период представляват великолепни, нежни екземпляри на северния реализъм. В тях е видна една много фина стилистика, издаваща чувствителна и задълбочена натура. Разбира се, те говорят за нейния голям талант на художник, признат в международен план още през този период. Още в ранните творби на Хелене се вижда дарбата й да работи с черното, кафявото и бялото – нещо типично за северния реализъм, от ранните ренесансови художници в Холандия до Рембранд.

Вторият й творчески период започва в началото на миналия век и продължава около петнадесет години. Това е времето, след завръщането й във Финландия и преди да се установи в провинцията. Към този период може да се причислят картините “Майка ми шие”, “Четящо момиче”, “Мария”, “Портрет на момиче в черно”, “Katkelma” и други.

През този период Хелене рисува предимно потрети на близки хора. Стилът се приближава до късния импресионизъм, с един много индивидуален колорит, издаващ тъга и силна емоционалност. Някои от картините (“Katkelma”) по невероятен начин напомнят работите на ренесансовите художници – мек, нежен контур, използване на златисто и охра.

Работите й от третия й период могат да се причислят към експресионизма. От този период са картините “Руса жена”, “Усмихващо се момиче”, “Момини сълзи в синя ваза”, “Учителка”, както и много автопортрети на Хелене.

Емоционалността в картините се засилва. Детайлите намаляват, контурите стават по-силни и тъмни. Палитрата й се обогатява с наситено синьо, червено, зелено, едно много специфично за нея розово. Усеща се нарастващата й физическа болка и депресия от изолираността. Портретите от последните й години са направо болезнени, рисувани са с безпощадната искреност и смелост на една голяма художничка.

През по-голямата част от своя живот Хелене прекарва, вгледана навътре в себе си и посветена на рисуването. Творчеството й може да се нарече огромен портрет на самотата.

Картините на Helene Schjerfbeck можете да разгледате в Wikiart.

The big lonely heart of János Balázs

János Balázs (1905-1977) is Hungarian painter (and poet) of gypsy origin, with expressive paintings and unusual life.

Art critics classify his works as “naive art” and “surrealism”. Sometimes they compare him to Paul Gauguin, but in fact his works are absolutely unique. His paintings are recognisable at first glance, as with the great artists.

János Balázs is a talent self-taught and self-made in everything. He attended school for only two years. He was born in the gypsy neighbourhood of Alsókubin in Hungary, and moved with his family to Salgotarjan, where he remained for the rest of his life.

He participated in the Second World War, but was most of the time a prisoner of war, and at that time he read a lot – Homer, Shakespeare, Balzac. He also has been well acquainted with the Hungarian classics.

After his return home, János Balázs lived alone and barely met other people. He lived quite poorly and made money for living by collecting and selling coal from local mines, gathering herbs and mushrooms in the woods.

Only the children from the gypsy neighbourhood, who have liked to talk to him and listen to his fairly tales, visited his poor house.

János Balázs started painting at the age of sixty-three.

The gypsy children, his friends from the neighbourhood, were the first impressed by his paintings. They began to wear the necessary materials and paints.

He died extremely poor and lonely. The painter left behind about 300 paintings that are becoming more and more valuable to art lovers and merchants. Most of his paintings are in private collections, but some of them can be seen in the Hungarian Museum of Naive Art and in the Art Gallery in Salgotarjan.

What makes János Balázs’s work so valuable?

There is a naive emotionality in them, absolutely untouched by civilisation and the predominant way of life.

Closeness to nature bordering to Shamanism. Relationship with the primary forces in this world, with eternal energies and human symbols.

We remain wordless feeling the great power of human nature, for we understand how unique and powerful the human being is, if he can encompass and visualise the world in such an incredible way, only through the wisdom of the old books, obtained in loneliness.

It is amazing how this could happened in the second half of the 20th century in the center of Europe.

Движението – Амедео де Суза Кардозо

Amedeo de Souza Cardoso (1887-1918) е португалски художник, един от първите представители на Португалия в модерното изкуство.

Изучава изобразително изкуство във Висшата школа по изобразително изкуство в Лисабон в продължение на една година, а след това заминава за Париж, където продължава обучението си в Académie des Beaux-Arts. В Париж работи също в ателието на каталунския художник Anglada Camarasa.

През краткия си живот преминава през няколко художествени течения, основно пост-импресионизъм, експресионизъм и кубизъм. Може да се каже, че е първият португалски художник, изкушен от кубизма, който оставя творби ценни не само за Европа, но и в световен мащаб. Любопитното е, че в началото на творческия си път се изкушава силно от карикатурата.

Въпреки абстрактния характер на голяма част от творбите му, те се отличават с една специфична топлина на колорита и емоцията, както и с осезаемо чувство за хумор. Усещането е уникално – поради всичко това геометризираните форми не възпрепятстват по никакъв начин възприятието. Точно напротив.

Крепостите танцуват елегантно, водата сякаш бавно прегръща лодките, дърветата се поклащат развълнувано.

Странното усещане е, че чувате прекрасна класическа музика, гледайки картините му. Например, аз чувам Моцарт.

Харесвам много природните му и градски картини, а също и начина, по който усеща сградите. В неговите картини къщите и крепостите имат душа и характер.

Харесвам начина, по който възприема технологиите и по който ги вмъква в картините си. Това ми дава едно прекрасно усещане за времето.

Погледнете рисунката му “Движението” – правена е през 1912 година. Из улиците на старинен европейски град (може би португалски или испански?) цари невероятна суматоха. Файтони-двуколки се надпреварват бясно с автомобили и велосипеди. Кучетата са равноправен участник в движението.

Водачите и пътниците са обтегнати като тетива на лък, целите са фокусирани в движението. Представяте ли си каква скорост са развивали автомобилите през 1912 година? Според мен, не повече от 30-40 км/ч.

Минувачите са сякаш шокирани от това, което става из улиците. Те стоят неподвижно и бездиханно, наметнати със старомодните си пелерини.

Дърветата са забравили в коя посока духа вятърът и се люлеят развълнувано във всички посоки… Крепостите и къщите също се опитват да уловят скоростта на движението и посоката на вятъра.

Годината е 1912. Какво ли би нарисувал днес Амедео? Колко жалко, че си отива от този свят едва тридесетгодишен!

Можете да разгледате картините му в Уикарт тук.

Edvard Munch and nature

I am writing about Edvard Munch (1863-1944) cautiously and with fear.

I must admit, I’m afraid to hold my eyes on many of his paintings for long. So much pessimism, despair, and hopelessness are embedded in them that I physically suffer while watching them.

It is understandable – he is the consummate master of the brush and undoubtedly, very brave and independent mind, who has not been afraid to look at the darkest depths of life and the human soul.

Guided by the popular expression “if you are afraid of something, do it” and perhaps to overcome the strong not positive emotions, caused so far by much of his works, I decided to write about him here.

Who was Edvard Munch?

Unhappy heir to an unhealthy, burdened family? Son of a puritan who has grown up his children alone by reading inappropriate books to them and scaring them with ghost stories? A desperate drunk and a bully? An incredible pessimist? A man looking with no fear in the abyss? Or all that in one?

I don’t know the answer…

It remains a secret to me why his painting Scream is among the most expensive purchased art works in the world? Why do so many of his paintings have been subjects of theft? What makes people peep into the abyss, regardless of the fear?

If I didn’t know anything about his life, and if I would have enough money, I’d rather buy some of his landscapes.

I like how Munch feels nature. He seemed to read its soul in his paintings.

The trees have their own role and character and radiate emotions. The sea is a living organism, with its own energy and internal logic. It seems to breathe. The road is sleepy stretching along the sea. The moon talks to the shore. The sky is listening to their talk.

If you want to see some of the works of Edvard Munch, you may visit Wikiart.

Pierre Bonnard – the painter of intimacy

Some artists live and work long, but remain outside the noise and excitement surrounding the art. They succeed (somehow) to move away from the unproductive, the ephemeral, and to sink into a world of reflections, feelings and emotions from which they build a new artistic world. A world in which we seek and discover ourselves.

Pierre Bonnard (1867-1947) lived almost 80 years and died months before his jubilee exhibition in the Museum of Modern Art (MoMA) of New Your City. Instead, the museum organized posthumous retrospective of Bonnard’s work in 1948.

Raised in the home of a French minister, he has lived a happy and cloudless childhood that can be felt in all his works. He remained in his entire life a calm big child, watching with widely open and trusting eyes the world and as if not feeling any stress and tension.

Pierre performed his father’s will to become a lawyer and graduated law in Paris, but together with the Faculty of Law he visited much more diligently the prestigious private Academy of Art Julian. Again obediently, he exercised his profession of jurist for some time before dedicating himself completely to art.

In his years spent in Paris he created numerous street landscapes and interior paintings, but from the muted colours and from the obvious lack of mood in the paintings from his Parisian period it becomes clear that Pierre has not been very happy in the capital. Paris has not been his exact place.

Maybe that’s why at the age of 43 he moved to southern France, in a cottage on La Route de Serra capeou near Le Canne, where he stayed for the rest of his life.

Pierre Bonnard experimented in different styles – post-impressionism, symbolism, art nuovo, expressionism. With the years he has affirmed his own approach in each of these styles, which some art critics call intimism.

Intimism in the sense of the focus on privacy, distance from the big societal problems, sinking into daily life. Maybe that’s why Picasso considered Pierre Bonnard a non-decisive (according to Wikipedia).

But is there a greater determination than sinking in the simple life with a few close and loved people? Is there a more secure test for the value of one person and for his attitude to the life?

Sometimes simple is harder. To live every day with your eyes widely open, over and over again. The courage to live is also a determination.

Look at this picture.

This is his wife Martha, who carries a bowl of milk to their cat at night. The cat is waiting for her outside the painting. Martha seems very sleepy while carrying the milk carefully. She is dressed in a long robe, which looks violet in the moonlight. It is cold inside the room. The moon patiently illuminates the world.

Isn’t it simply wonderful?

You can take a look at his artworks in Wikiart.