Ilka Gedő – the drama of a sad human destiny

Ilka Gedő (1921 – 1985) is a Hungarian artist of Jewish descent who is not yet well known in international art circles and whose work has yet to be studied, analyzed and understood by art critics and art lovers.

She is a child of Hungarian family of clerks, from Jewish origin. Her parents lived modestly but had wealthy relatives. They tried their best to give good education to their three daughters.

Ilka showed her talent as an artist early on. She started drawing graphics initially (something not quite typical of a child) and took private painting lessons. During the holidays, he has often visited family relatives in the countryside and painted local neighbourhoods, villages and people.

The early graphics of Ilka from her first creative period before the war show an astonishing psychological maturity, observation talent and drawing perfection. Indisputable mastery of the work with perspective, to the extent that she can afford a freely distortion and expressionistic interpretation of the painted objects. The strokes are confident, fast, expressive. Her ability to synthesize what is seen into images is incredible. People, animals, houses are depicted exactly in the required detail. People’s postures are incredibly warm, human and soft. There is no unnecessary touch; Nothing can be added, nothing should be taken away. Her early works inspire comfort and confidence and betray the depth and maturity of an incredible artistic talent. They can be easily and without any exaggeration compared to the graphics of Leonardo and Rembrandt.

At the age of seventeen, Ilka and her family began making plans and exploring the possibility of continuing her studies at the Art Academy in Paris. Although, after consulting an artist, he was adamant that Ilka has reached a level of development that makes academic training unnecessary. According to him, she would prove to be more advanced than her teachers. Her first public artistic appearance was her participation in a common exhibition of the Hungarian Socialist Artists Group in 1942.

At that time her future as an artist seemed foreboding and promising. Then the war expanded and things changed dramatically.

Her family was forced to move to the ghetto in Budapest, and Ilka herself has been twice to be sent to a concentration camp. She was saved by miracle! Ilka spent long, agonizing months in the ghetto.

Her stay in the ghetto is her second creative period. During this time, she painted mostly graphic portraits and small still-life paintings with oil on canvas, due to lack of funds.

Most of the portraits of that time were self-portraits. We see a young, very young woman without a vitality, no body and no age, with deep, very dark eyes faded. As can be seen from her photographs, throughout her life, Ilka herself has been a very beautiful woman – slender, with graceful features and expressive eyes.

Self-portraits from her second creative period in the ghetto clearly show us the drama of a violently interrupted personal development and a highly stressed, frightened youth. Style is increasingly approaching graphic expressionism. The graphics of that time themselves are of very high artistic value, without any doubt.

The third creative period in Ilka Gedő’s life continued from the end of the war until 1949, when she suddenly stopped painting at all. Ilka has been creating nothing new, not a single graphic drawing, not a single painting for sixteen years.

In 1945, Ilka enrolled to study at the Budapest Fine Art Academy. Soon she met the young biochemist Endre Bíró and they married in 1946. Both have two sons – the first born in 1947 and the second born in 1953. Their friendly circle was artistic and intellectual – writers, artists, young scientists. Although Ilka was not very welcomed by her husband’s relatives, the young family did not appeared to be unhappy.

What then happened in the years immediately after the war that stopped Ilka from painting? There are different interpretations.

Some believe Ilka was pressed by the authorities and this was a form of protest. Others – that the circle of avant-garde artists in which she moved after the war did not perceive her style of drawing, which was highly individual and difficult to attribute to a particular style and flow in the visual arts.

Perhaps closest to the truth is the opinion of her son, David Biro, an English translator who reviews his mother’s work and life in a book devoted to her. In this book, David Biro analyzes Ilka’s life in the period after the war, and it seems from the book that her personal views on art and her creative pursuits were the reason for her to stop painting for so long.

In addition to being very talented, Ilka had a strong analytical talent. She was a woman more of logic and observation than of emotion and quick action. For several years, she has undergone so many changes, so profound, that it took her a long time to analyze and summarize them into a lean, consistent system, to “sort out” herself. Ilka gave herself as much time as she has felt necessary – sixteen years!

During these sixteen years, Ilka did not paint, but studied in detail theory and history of fine arts. She read a lot about colour theory, the lives of her beloved artists, and re-read and rethought not only their work, but their written notes and thoughts about art.

And she rosed, like the Phoenix bird, in 1965, when she made her first solo exhibition in a private studio. Ilka was at that time already forty-four years old. Three years earlier, at the recommendation of one of her avant-garde artist friends, the National Art Gallery of Hungary has purchased three of her paintings. The way Ilka returns to the art scene was atypical. The practice of private exhibitions then in Hungary was not common – all art activities have been planned, directed and approved in advance. Not what Ilka did. What she was doing is beyond styles, outside of schools, beyond the standard notions of that time about the way an artist should paint and act.

The last fourth creative period in Ilka Gedő’s life continued twenty years until her death in 1985.

She planned during that time every one of her new works very carefully, initially drawing a sketch in a simple notebook beforehand. She decided in advance what colours and colour combinations to use. Ilka documened  and recorded in detail her ideas for each work in development. Her notes are as valuable and talkative resource for the art critics as her paintings. Typical for her very individual style is that she did not not mix colours, but put them consistently on top of one another in thin layers, looking for the desired effect. The colour combinations she uses are very atypical and rare, her own art innovation.

The Ilka’s works from this period are mostly oil painting on canvas, portraits (mainly self-portraits), still life works, floral paintings. She drew several series of paintings, grouped thematically, such as dried flowers, rose paintings, circus motifs’ paintings, self portraits and some other. Stylistically, the paintings from the last period can be referred to as abstract expressionism.

Perhaps closest to her artistic views and stylistics of her recent years are Paul Klee and Egon Schiele.

What unites these three so different artists? Undoubtedly, the way the war went through them and the way they experienced the war.

It seems that very subtle and sensitive people were simply swept away not only in life, but also psychologically and intellectually by this greatest disaster on Earth. We can only imagine what cheerful motives, colours and moods would have been embodied in their works if the war had not stepped into their lives and had not interrupted their creative development. But this is typical for the art – it does could not exist separately from our common and personal life dramas.

I chose to show you perhaps Ilka Gedő’s latest work called “Double Self-Portrait”. On it we see a fine lady with a hat (sixty-two years old!). She observes with sad reconciliation her other self, her initial ego, her past intention for herself. Is it in the mirror or on a dissecting table? It is difficult to understand. Another one of hers, who was killed by the war.

Pictures of Ilka Gedő can be viewed in this private online resource and in Wikiart here.

Ilka Gedő – драмата на една тъжна човешка съдба

Ilka Gedő (1921-1985) e унгарска художничка от еврейски произход, която все още не е много известна в международните арт среди и чието творчество тепърва предстои да се изучава, анализира и разбира от арт критиците и любителите на изобразителното изкуство.

Тя е родена в чиновническо еврейско семейство, в Будапеща. Нейните родители живеят скромно, но имат състоятелни роднини. Стремят се с всички средства да дадат дорбо възпитание и образование на трите си дъщери.

Илка още отрано проявява своята дарба на художник. Тя започва да рисува първоначално графики (нещо не особено типично за дете) и взема частни уроци по рисуване. През ваканциите гостува на роднини в провинцията и рисува до забрава местните околности, селца и хора.

Ранните й графики от творческия й период преди войната показват една удивителна психологическа зрялост, наблюдателност и владеене до съвършенство на графичната стилистика. Безспорно владеене на работата с перспектива, до степен, в която може да си позволи волно изкривяване и експресионистично тълкуване на рисуваните обекти и предмети. Щрихите са уверени, бързи, изразителни. Умението й да синтезира в образи видяното е невероятно. Хората, животните, къщите са изобразени точно в необходимата детайлност. Позите на хората са невероятно топли, човешки и меки. Няма излишен шрих, всяко нещо е на мястото си. Нищо не може да се прибави. Нищо не бива да се отнеме. Ранните й творби внушават уют и увереност, и издават задълбочеността и зрелостта на един невероятен талант. Може спокойно и без преувеличение да бъдат сравнени с графиките на Леонардо и Рембранд.

На седемнадесет години Илка и семейството й започват да правят планове и да проучват възможността за продължаване на обучението й в художествена академия в Париж. Въпреки, че след една консултация с художник, той е категоричен – Илка е достигнала такова ниво на развитие, което прави излишно академичното обучение. Според него тя би се оказала по-напреднала от своите бъдещи преподаватели. Първата й публична артистична проява е участието й в обща изложба на групата на художниците-социалисти, през 1942 година.

Бъдещето й на художник изглежда предрешено и обещаващо. След като войната се разраства, нещата се променят драматично.

Семейството й бива принудено да се премести в гетото в Будапеща, а самата Илка на два пъти едва не е изпратена в концентрационен лагер. Спасява се по чудо! Илка прекарва в гетото дълги, мъчителни месеци.

Престоят й в гетото е нейният втори творчески период. През това време тя рисува предимно графични портрети и малки натюрморти с масло върху платно, поради липса на средства.

Повечето от портретите от това време представляват автопортрети. На тях виждаме млада, съвсем млада жена без тяло и без възраст, с угаснали дълбоки, много тъмни очи. Както е видно от снимките й, Илка е била много красива жена – стройна, с изящни черти и изразителен поглед.

Автопортретите от втория й творчески период издават драмата на едно насила прекъснато лично развитие и една силно стресирана, уплашена младост. Стилът все повече започва да се доближава до графичен експресионизъм. Самите графики от това време са с много висока художествена стойност, безспорно.

Третият творчески период в живота на Ilka Gedő продължава от края на войната до 1949 година, когато тя ненадейно престава да рисува. Илка не създава нищо ново, нито една графична рисунка, нито една картина, в продължение на цели шестнадесет години.

През 1945 година Илка се записва да следва в Художествената академия на Будапеща. Скоро среща и избраника на своя живот, младия биохимик Endre Bíró и двамата стават семейство през 1946 година. Те имат двама синове – първият роден през 1947, а вторият – през 1953 година. Приятелската им среда е артистично-интелектуална – писатели, художници, млади учени. Въпреки че Илка не е била много радушно възприемана от роднините на съпруга си, младото семейство не изглежда да е било нещастно.

Какво се е случило тогава през годините непосредствено след войната, за да прекрати Илка рисуването? Има различни тълкувания.

Някои смятат, че Илка е била пресирана от властите и това е било своеобразна нейна форма на протест. Други – че средата на художниците – авангардисти, в която тя се движи след войната, не са възприемали нейния начин на рисуване. Стилът й е силно индивидуален и трудно може да се причисли към точно определен художествен стил или течение.

Може би най-близко до истината е мнението на сина й Давид Биро, преводач от английски, който разглежда творчеството и живота й в своя книга. В тази книга Давид Биро анализира живота на Илка непосредствено след войната. В книгата синът й стига до извода, че най-вероятно нейните лични виждания за изкуството и творческите й търсения са причината тя да спре да рисува за толкова дълго време.

Освен, че е много талантлива, Илка има добре изразен аналитичен дар. Тя е човек повече на логиката и наблюденията, отколкото на емоциите и бързите действия. За няколко години преживява толкова много и толкова дълбоки промени, че сякаш й е необходимо дълго време да ги анализира и обобщи в стройна, непротиворечива система, да “подреди” себе си. Илка си дава толкова време, колкото чувства, че й е необходимо – шестнадесет години!

През тези дълги шестнадесет години Илка не рисува, а изучава самостоятелно теорията и историята на изобразителното изкуство. Чете много за теорията на цветовете, за живота на любими нейни художници, препрочита и премисля не само работата им, но и написаното от тях.

И възкръсва, като птицата Феникс, през 1965 година, когато прави първата си самостоятелна изложба в частно студио. Илка е вече на четиридесет и четири години. Три години по-рано, по препоръка на един неин приятел-художник авангардист, Националната арт галерия на Унгария закупува три нейни картини. Нетипичен е начинът, по който Илка се завръща на художествената сцена. Частната изложба по това време в Унгария е непозната – всички дейности в изкуството са планирани, режисирани и одобрявани предварително. Не и това, което прави Илка. Тя е извън стиловете, извън школите, извън стандартните представи за това време относно начина, по който “трябва” да рисува и да се държи един художник.

Двадесет години, до смъртта й през 1985 година, продължава последният четвърти творчески период в живота на Ilka Gedő.

Тя планира единствено и много старателно всяка своя нова творба, рисувайки първоначално скица на обикновена тетрадка. Предварително решава какви точно цветове и оттенъци ще използва, какви цветови комбинации. Документира и записва идеята си за всяка творба в развитие. Записките й са също толкова ценни и говорещи, както картините й. Не смесва цветовете, а ги полага последователно един върху друг, търсейки желания ефект на въздействие. Комбинациите от цветове, които използва са много нетипични, рядко срещани и почти само нейни си.

Работите от този период са предимно маслена живопис върху платно, портрети (предимно автопортрети), натюрморти и малки природни картини. Рисува серии от картини, които биха могли да се групират тематично, като например сухи цветя, картини с рози, картини с цирк, автопортрети и други. Стилово, картините могат да се отнесат към абстрактния експресионизъм.

Може би най-близо до нейните художнически виждания и стилистика от последните й години са Паул Клее и Егон Шиле.

Какво ги обединява тях, тримата, с толкова различен произход? Безспорно, начина по който войната преминава през тях и по който те я изживяват.

Изглежда много фините и чувствителни хора просто са пометени не само житейски, но психически и интелектуално от това най-голямо бедствие на Земята. Можем само да гадаем какви жизнерадостни мотиви, цветове и настроение биха били въплътени в техните творби, ако войната не беше стъпкала техния живот и не беше прекъснала принудително тяхното творческо развитие. Но изкуството е и това – то не съществува отделно от нашите общи и лични житейски драми.

Избрах да ви покажа може би последната работа на Ilka Gedő, наречена “Двоен автопортрет”. На него виждаме една фина дама с шапка (на шестдесет и две години!). Тя наблюдава с тъжно примирение другото си аз, своето първоначално ego, своето минало намерение за себе си. В огледалото ли се намира то или на дисекционна маса? Трудно е да се разбере. Едно друго нейно аз, което е било убито от стихията на войната.

Картини на Ilka Gedő можете да разгледате в Уикиарт тук.

Helene Schjerfbeck – автопортретите на самотата

Helene Schjerfbeck (1886 – 1946) е финландска художничка от шведски произход, която е призната като една от най-интересните художнички на 19ти и 20ти век, с разнообразно и провокиращо внимание и въпроси творчество.

Хелене е родена в Хелсинки, Финландия, през 1886 година (по това време Финландия е част от Руската империя), в семейството на чиновник. Още съвсем малка, преживява огромна травма, която белязва целия й жизнен път – четиригодишна, пада и счупва тазобедрената си става. Тогавашната медицина не разполага с други методи на лечение, освен естественото “заздравяване”, поради което детето остава задълго затворено у дома. Единственото му избавление от болката и самотата е рисуването. Хелене остава накуцваща през целия си живот.

Както често става в живота, физическите страдания биват компенсирани от някаква дарба. Така е и при Хелене – още в детските й години процъфтява нейния голям талант на художник.

На 11 години тя е приета в детската художествена школа на Финландското арт общество, където талантът й бързо е забелязан.

За съжаление, баща й умира от туберколоза, а майка й не споделя увлечението на Хелене. Това не я разколебава.

След като завършва обучението си в детската школа, тя става ученичка в частната школа на художника Adolf von Becker, който има ателие в Университета на Хелсинки. Там тя изучава френските техники на рисуване.

На 17 години, Хелене печели първата си значима награда – в конкурс, организиран от Финландското общество на художниците. Наградената картина на Хелене е “Портрет на ранен войник” – един чисто женски поглед към последиците от войните, изпълнен с много хуманизъм и състрадание.

По това време получава стипендия от Руския имперски сенат, с която заминава да продължи обучението си и да рисува в Париж. Благодарение на държавни и частни стипендии, тя има възможността да пътува също във френската провинция и да прекара известно време в прочутата общност на художниците в Saint Iv, Cornwell (Великобритания).

Там тя рисува картината “Изцеление”, с която печели бронзов медал на Световното изложение в Париж през 1889 година. Картината е реалистичен портрет на болно момиченце с големи блестящи очи, седящо само в стаята, загърнато в одеяло, загледано в разлистена клонка. Смята се, че това е един вид post-factum автопортрет на малката Хелене, надяваща се да оздравее.

През първите години на 20ти век Хелене се завръща в Скандинавия. Участва в няколко групови изложби – в Малмьо (1914), Стокхолм (1916), Санкт Петербург (1917) и Копенхаген (1919). По това време прави и първата си самостоятелна изложба.

С времето проблемите със здравето й се задълбочават. Болките в краката й се засилват – всяка нейна крачка е съпътствана от болка, както при малката русалка в Андерсеновата приказка. Заради това Хелене пътува все по-малко. Заедно с майка си тя се премества в малка къща във финландската провинция.  Все по-рядко пътува, среща се с все по-малко хора.

Освен в много болка, животът й преминава в голяма самота. На два пъти Хелене не среща взаимност в любовта. Това предизвиква още по-голямо затваряне навътре и вглеждане в дебрите на собствените емоции и мисли.

С годините се променя много и начинът й на рисуване. Условно, творческият й път преминава през три големи периода.

През първия й период (съвпадащ с обучението и пътуванията й в чужбина), Хелене рисува предимно реалистични творби. Към този период може да се причислят картините “Портрет на ранен войник”, “Изцеление”, “Момиче, което лови риба”, “Обувки за танц”, “Пране” и други.

Картините от първия й период представляват великолепни, нежни екземпляри на северния реализъм. В тях е видна една много фина стилистика, издаваща чувствителна и задълбочена натура. Разбира се, те говорят за нейния голям талант на художник, признат в международен план още през този период. Още в ранните творби на Хелене се вижда дарбата й да работи с черното, кафявото и бялото – нещо типично за северния реализъм, от ранните ренесансови художници в Холандия до Рембранд.

Вторият й творчески период започва в началото на миналия век и продължава около петнадесет години. Това е времето, след завръщането й във Финландия и преди да се установи в провинцията. Към този период може да се причислят картините “Майка ми шие”, “Четящо момиче”, “Мария”, “Портрет на момиче в черно”, “Katkelma” и други.

През този период Хелене рисува предимно потрети на близки хора. Стилът се приближава до късния импресионизъм, с един много индивидуален колорит, издаващ тъга и силна емоционалност. Някои от картините (“Katkelma”) по невероятен начин напомнят работите на ренесансовите художници – мек, нежен контур, използване на златисто и охра.

Работите й от третия й период могат да се причислят към експресионизма. От този период са картините “Руса жена”, “Усмихващо се момиче”, “Момини сълзи в синя ваза”, “Учителка”, както и много автопортрети на Хелене.

Емоционалността в картините се засилва. Детайлите намаляват, контурите стават по-силни и тъмни. Палитрата й се обогатява с наситено синьо, червено, зелено, едно много специфично за нея розово. Усеща се нарастващата й физическа болка и депресия от изолираността. Портретите от последните й години са направо болезнени, рисувани са с безпощадната искреност и смелост на една голяма художничка.

През по-голямата част от своя живот Хелене прекарва, вгледана навътре в себе си и посветена на рисуването. Творчеството й може да се нарече огромен портрет на самотата.

Картините на Helene Schjerfbeck можете да разгледате в Wikiart.

The big lonely heart of János Balázs

János Balázs (1905-1977) is Hungarian painter (and poet) of gypsy origin, with expressive paintings and unusual life.

Art critics classify his works as “naive art” and “surrealism”. Sometimes they compare him to Paul Gauguin, but in fact his works are absolutely unique. His paintings are recognisable at first glance, as with the great artists.

János Balázs is a talent self-taught and self-made in everything. He attended school for only two years. He was born in the gypsy neighbourhood of Alsókubin in Hungary, and moved with his family to Salgotarjan, where he remained for the rest of his life.

He participated in the Second World War, but was most of the time a prisoner of war, and at that time he read a lot – Homer, Shakespeare, Balzac. He also has been well acquainted with the Hungarian classics.

After his return home, János Balázs lived alone and barely met other people. He lived quite poorly and made money for living by collecting and selling coal from local mines, gathering herbs and mushrooms in the woods.

Only the children from the gypsy neighbourhood, who have liked to talk to him and listen to his fairly tales, visited his poor house.

János Balázs started painting at the age of sixty-three.

The gypsy children, his friends from the neighbourhood, were the first impressed by his paintings. They began to wear the necessary materials and paints.

He died extremely poor and lonely. The painter left behind about 300 paintings that are becoming more and more valuable to art lovers and merchants. Most of his paintings are in private collections, but some of them can be seen in the Hungarian Museum of Naive Art and in the Art Gallery in Salgotarjan.

What makes János Balázs’s work so valuable?

There is a naive emotionality in them, absolutely untouched by civilisation and the predominant way of life.

Closeness to nature bordering to Shamanism. Relationship with the primary forces in this world, with eternal energies and human symbols.

We remain wordless feeling the great power of human nature, for we understand how unique and powerful the human being is, if he can encompass and visualise the world in such an incredible way, only through the wisdom of the old books, obtained in loneliness.

It is amazing how this could happened in the second half of the 20th century in the center of Europe.

Движението – Амедео де Суза Кардозо

Amedeo de Souza Cardoso (1887-1918) е португалски художник, един от първите представители на Португалия в модерното изкуство.

Изучава изобразително изкуство във Висшата школа по изобразително изкуство в Лисабон в продължение на една година, а след това заминава за Париж, където продължава обучението си в Académie des Beaux-Arts. В Париж работи също в ателието на каталунския художник Anglada Camarasa.

През краткия си живот преминава през няколко художествени течения, основно пост-импресионизъм, експресионизъм и кубизъм. Може да се каже, че е първият португалски художник, изкушен от кубизма, който оставя творби ценни не само за Европа, но и в световен мащаб. Любопитното е, че в началото на творческия си път се изкушава силно от карикатурата.

Въпреки абстрактния характер на голяма част от творбите му, те се отличават с една специфична топлина на колорита и емоцията, както и с осезаемо чувство за хумор. Усещането е уникално – поради всичко това геометризираните форми не възпрепятстват по никакъв начин възприятието. Точно напротив.

Крепостите танцуват елегантно, водата сякаш бавно прегръща лодките, дърветата се поклащат развълнувано.

Странното усещане е, че чувате прекрасна класическа музика, гледайки картините му. Например, аз чувам Моцарт.

Харесвам много природните му и градски картини, а също и начина, по който усеща сградите. В неговите картини къщите и крепостите имат душа и характер.

Харесвам начина, по който възприема технологиите и по който ги вмъква в картините си. Това ми дава едно прекрасно усещане за времето.

Погледнете рисунката му “Движението” – правена е през 1912 година. Из улиците на старинен европейски град (може би португалски или испански?) цари невероятна суматоха. Файтони-двуколки се надпреварват бясно с автомобили и велосипеди. Кучетата са равноправен участник в движението.

Водачите и пътниците са обтегнати като тетива на лък, целите са фокусирани в движението. Представяте ли си каква скорост са развивали автомобилите през 1912 година? Според мен, не повече от 30-40 км/ч.

Минувачите са сякаш шокирани от това, което става из улиците. Те стоят неподвижно и бездиханно, наметнати със старомодните си пелерини.

Дърветата са забравили в коя посока духа вятърът и се люлеят развълнувано във всички посоки… Крепостите и къщите също се опитват да уловят скоростта на движението и посоката на вятъра.

Годината е 1912. Какво ли би нарисувал днес Амедео? Колко жалко, че си отива от този свят едва тридесетгодишен!

Можете да разгледате картините му в Уикарт тук.

Edvard Munch and nature

I am writing about Edvard Munch (1863-1944) cautiously and with fear.

I must admit, I’m afraid to hold my eyes on many of his paintings for long. So much pessimism, despair, and hopelessness are embedded in them that I physically suffer while watching them.

It is understandable – he is the consummate master of the brush and undoubtedly, very brave and independent mind, who has not been afraid to look at the darkest depths of life and the human soul.

Guided by the popular expression “if you are afraid of something, do it” and perhaps to overcome the strong not positive emotions, caused so far by much of his works, I decided to write about him here.

Who was Edvard Munch?

Unhappy heir to an unhealthy, burdened family? Son of a puritan who has grown up his children alone by reading inappropriate books to them and scaring them with ghost stories? A desperate drunk and a bully? An incredible pessimist? A man looking with no fear in the abyss? Or all that in one?

I don’t know the answer…

It remains a secret to me why his painting Scream is among the most expensive purchased art works in the world? Why do so many of his paintings have been subjects of theft? What makes people peep into the abyss, regardless of the fear?

If I didn’t know anything about his life, and if I would have enough money, I’d rather buy some of his landscapes.

I like how Munch feels nature. He seemed to read its soul in his paintings.

The trees have their own role and character and radiate emotions. The sea is a living organism, with its own energy and internal logic. It seems to breathe. The road is sleepy stretching along the sea. The moon talks to the shore. The sky is listening to their talk.

If you want to see some of the works of Edvard Munch, you may visit Wikiart.

Pierre Bonnard – the painter of intimacy

Some artists live and work long, but remain outside the noise and excitement surrounding the art. They succeed (somehow) to move away from the unproductive, the ephemeral, and to sink into a world of reflections, feelings and emotions from which they build a new artistic world. A world in which we seek and discover ourselves.

Pierre Bonnard (1867-1947) lived almost 80 years and died months before his jubilee exhibition in the Museum of Modern Art (MoMA) of New Your City. Instead, the museum organized posthumous retrospective of Bonnard’s work in 1948.

Raised in the home of a French minister, he has lived a happy and cloudless childhood that can be felt in all his works. He remained in his entire life a calm big child, watching with widely open and trusting eyes the world and as if not feeling any stress and tension.

Pierre performed his father’s will to become a lawyer and graduated law in Paris, but together with the Faculty of Law he visited much more diligently the prestigious private Academy of Art Julian. Again obediently, he exercised his profession of jurist for some time before dedicating himself completely to art.

In his years spent in Paris he created numerous street landscapes and interior paintings, but from the muted colours and from the obvious lack of mood in the paintings from his Parisian period it becomes clear that Pierre has not been very happy in the capital. Paris has not been his exact place.

Maybe that’s why at the age of 43 he moved to southern France, in a cottage on La Route de Serra capeou near Le Canne, where he stayed for the rest of his life.

Pierre Bonnard experimented in different styles – post-impressionism, symbolism, art nuovo, expressionism. With the years he has affirmed his own approach in each of these styles, which some art critics call intimism.

Intimism in the sense of the focus on privacy, distance from the big societal problems, sinking into daily life. Maybe that’s why Picasso considered Pierre Bonnard a non-decisive (according to Wikipedia).

But is there a greater determination than sinking in the simple life with a few close and loved people? Is there a more secure test for the value of one person and for his attitude to the life?

Sometimes simple is harder. To live every day with your eyes widely open, over and over again. The courage to live is also a determination.

Look at this picture.

This is his wife Martha, who carries a bowl of milk to their cat at night. The cat is waiting for her outside the painting. Martha seems very sleepy while carrying the milk carefully. She is dressed in a long robe, which looks violet in the moonlight. It is cold inside the room. The moon patiently illuminates the world.

Isn’t it simply wonderful?

You can take a look at his artworks in Wikiart.

The Persian girl of Martiros Sarian

Martiros Sarian (18801972) is an Armenian artist who I found for myself recently thanks to Wikipedia.

This artist of the East, known primarily in his native Armenia and in Russia, is undoubtedly a great name in the world fine arts of the 20th century.

His paintings grabbed my eyes straight away. Clear and warm colours. Confident and somewhat challenging forms. Eastern mystique and simplicity at the same time. Horizon and internal focus. A triumph of the light. 

Martiros Sarian has travelled much as most of the great artists since before the First World War. His works are an incredible art snapshot of the East at that time – colourful, delicate, humane.

It was a great pleasure finding this artist. In every picture of him I found something very, very mine. It’s like a fairy meeting with the childhood.

Look at this beautiful Persian girl.

Doesn’t she remind you of an Egyptian princess? Is she shy or challenging? Is she sad, or is she going to look at you every moment and give you a smile? Would she be prettier if we could see her neck and hair?

Questions without answers.

A wonderful time before the terrible wars of the 20th century, when a man could travel anywhere without fear and paint freely without worry.

Beautiful signs of the mankind’s culture.

Gabrielle Münter – my lovely artist in the Blue Rider group

She’s an artist I didn’t know anything about until a few months ago. The partner in life of Vassily Kandinsky in the period when he lived and worked in Germany and part of the Blue Rider art group.

Gabrielle Münter (1877-1962) has lived for most of his life in Bavaria, in a small house with a lovely flower garden. After the breakup with Kandinsky, she has experienced a great personal crisis and for some time she has not worked at all. She has sent him some of his works, painted while they had been together. The rest she kept in her Bavarian house by hiding them during the Nazi times, when the German expressionists have been confined and unloved.

I like her courage to be herself at a time when the artists were forced to comply with the political constraints imposed on them. I like her character to be herself in this still predominantly male world of fine arts.

I adore her Bavarian landscapes, like pieces of a fairy-tale world, pure and childishly naive.

I like a lot of her paintings. Look at this one – it’s called the Breakfast of the birds. A woman sits face-to-window and is having a breakfast, watching the breakfast of the birds outside. The snow has gently embraced the tree. She’s calm and thoughtful. The birds are beautiful, but it seems to be cold outside. She herself looks like a frozen bird in the winter. Sometimes life is sad.

You can see some of her works at Wikiart.

 

Vladimir Dimitrov (the Master) – Bulgarian art genius

My first art essay is about one of my favorite Bulgarian artists, whom I adore and who I learn from every day. This is Vladimir Dimitrov (1872-1960) called the Master. I think he is the Bulgarian genius in fine arts.

The Genius works impress everyone. From the average spectator to the most demanding critic. The Genius is an undisputed authority. This is the main criteria for admitting an artist to be a genius.

Vladimir Dimitrov (the Master) is recognised by all, and not only in Bulgaria. During his lifetime, he became the most popular Bulgarian artist abroad.

The Genius creates works of different styles or leaves works in different fields of art.

Vladimir Dimitrov (the Master) left unforgettable watercolors, ink sketches, drawings and oil paintings. He has a unique style in painting, which in different periods can be attributed to different artistic styles – post-impressionism, expressionism, fauvism. From every style he takes the best, giving to it a unique dimension and spirit.

The Genius mixes the local and the global, the instant and the eternal.

The works of Vladimir Dimitrov (the Master) bring the colors and the spirit of the Balkans, but each one is understandable to every person in the world. They are so understandable and close to the people’s hearts and minds, because in them the instant merges with the eternal. War is hateful and unnecessary evil. The women eyes are a source of purity and kindness. In children is the hope of the world. Labor is the salvation of mankind. Nature is the mother of all of us.

The Genius is different. No one can confuse the Genius with some other artist.

The works of Vladimir Dimitrov (the Master) can not be confused with works of another artist. In any gallery or private collection to find his paintings, they can be recognized immediately. It’s like with Van Gogh works. As with Picasso. As with Henri Mathisse. Everybody can recognize the painter.

If you want to see some of the works of Vladimir Dimitrov (the Master), you can visit the Art Gallery with his name in his hometown of Kyustendil or the National Art Gallery in Sofia. His works are also part of the collections of some other city galleries in Bulgaria.