Tivadar Csontváry Kosztka – a lonely art travel in time and space

Tivadar Csontváry Kosztka (1853-1919) is a Hungarian painter whose life is as bizarre and distinctive as his works.

He was born in a small town in the Austro-Hungarian Empire, which town today is on the territory of Slovakia and has around twelve thousand inhabitants. As of his thirtieth year he was a pharmacist in his hometown.

They say that at that time he once dreamt a strange dream, in which a mystical voice told him that he would become a great painter, as great as Rafael.

Believing the dream, Tivadar embarked a tour of Europe and visited the Vatican galleries. He then returned to Hungary, where he worked for another dozen years at the pharmacy to collect money for his further travels.

After 1890 he managed to visit France, Italy, Croatia, Bosnia, Herzegovina, Serbia, Macedonia, Greece, North Africa and the Middle East (Lebanon, Palestine, Egypt, Syria).

His most famous works Tivadar painted only for a period of several years, between 1903 and 1909. Apart from their huge size, his paintings are distinguished by a strong individual style, influenced by the famous Renaissance painters and by his many travels abroad.

Tivadar made several exhibitions in Paris and other cities in western Europe, where he was recognised as a painter with an original style.

His works are characterised by exceptional expressiveness, with a renaissance knowledge of the perspective and icon-influenced colour vision. He barely uses contours; his drawing is soft and renaissance-like. The colours are fresh and saturated. Tivadar uses the white colour in a very specific way. In his paintings the white objects are emphasised unobtrusively, but at the same time categorically.

The backgrounds are usually landscapes in which a renaissance adoration of nature and its cosmic power is felt. This is especially evident in the depiction of mountains and trees. As if painted by a student in the school of Andrea Verrocchio!

Tivadar has a very original vision of the role of heaven. In many of his paintings, the sky occupies almost half the canvas. Besides white, gray and blue, he very often uses red and yellow for the sky, and it in great proportions. The sky is like a separate, very important character in his artistic productions.

I call them “productions” because his works resemble theatrical or opera performances. They have some dramatic, very strong storyline, often with a biblical twist, but with no direct connection to biblical legends and heroes. On some paintings you can build decors of spectacular opera performances and I assure you; the emotion will be very strong!

One can say for sure – his work is difficult to confuse with those of another artist, which is one of the manifestations of the great talent.

Art critics relate stylistically his paintings to post-impressionism, expressionism, symbolism, magic realism, and surrealism. Given that he left only about one hundred and fifty paintings, it is a remarkable stylistic variety!

Interestingly, the fact that Tivadar Csontváry Kosztka  is absolutely self-taught; it is not known about him to have been trained by anyone else.

He remained misunderstood and underestimated in his homeland. He has been considered strange because he was a pacifist, a vegetarian, a non-smoker and lived extremely modestly and ascetically. He tended to go into pathos in conversation and firmly believed that he has had a mission – to develop the art of the Hungarian people to an exceptional level.

In his life, however, he failed to sell any picture. In his last years he lived lonely, misunderstood, unhappy and did not paint anymore. After his death, he was completely forgotten.

His paintings were found by chance by an architect who came to his studio, looking for a rented apartment. He carried the works of Tivadar to the Fine arts school, where he was a lecturer.

In 1949, the paintings of Tivadar took part in exhibitions in Paris and Brussels.

The interest in his art was revived in the seventies  of the last century when his collection of works was moved to  a museum with his name in the city of Pécs, southern Hungary  and thus his paintings were stored for the future.

I choose to show you his painting “Riders by the seashore”,  painted in 1909 year.

On the shores of an isolated sea bay we see riders women and men, some with their dogs.

The horses are slender, elegant, with elongated heads and limbs. They look a little unreal, like in a dream.

The riders have typical postures for riding, but they’re sitting somehow rigid. Men are strangely alike. Women – too. Everyone is focused on themselves and on riding.

The cliffs are high, striated, cold-emitting. No greenery is visible. The trees stand lifeless.

The sea is slightly waved, somehow strangely collapsed in itself and very lonely.

The sky stands as a décor without any emotional involvement in the painting.

From this painting it spurts such incredible loneliness! The lack of vitality and emotions in it causes a feeling of cold and loneliness. Interesting how the lack of emotions can give birth to such a strong emotion?

Perhaps the Tivadar Csontváry Kosztka  will remain in the history of art precisely with its uniqueness, grandiosity and lack of sensitiveness. A lonely stranger in art.

You may see the paintings of Tivadar Csontváry Kosztka here at Wikiart.

Tivadar Csontváry Kosztka – едно самотно пътуване през времето и пространството

Tivadar Csontváry Kosztka (1853-1919) е унгарски художник, чиито живот е толкова странен и самобитен, колкото е оригинално творчеството му.

Роден е в малко градче в Австро-унгарската империя, което днес е на територията на Словакия и има малко над дванадесет хиляди души население. Докъм тридесетата си година е аптекар в родното си градче.

Казват, че по това време той сънува странен сън, в който мистичен глас му казва, че ще стане велик художник, велик, колкото Рафаел. Повярвал на съня си, той се впуска в обиколка на Европа и посещава галериите на Ватикана. След това се завръща в Унгария, където работи още десетина години в аптеката и събира средства за своите по-нататъшни пътешествия.

След 1890 година успява да посети Франция, Италия, Хърватия, Босна, Херцеговина, Сърбия, Македония, Гърция, Северна Африка и Близкия Изток (Ливан, Палестина, Египет, Сирия).

Най-известните си работи рисува само за период от няколко години, между 1903 и 1909 година. Освен с огромните си размери, творбите му се отличават със силно индивидуален стил, повлиян от най-добрите ренесансови художници и от многото му пътувания в чужбина.

Tivadar прави няколко изложби в Париж и в други градове в Западна Европа, където го разпознават като оригинален художник.

Работите му се характеризират със странна изразителност и липса на емоционалност, с ренесансово владеене на перспективата и иконописно цветоусещане. Почти не използва контури, рисунъкът му е мек и типично ренесансов. Цветовете са свежи и наситени. Много оригинално работи с бялото. В картините му белите обекти са акцентирани по един интересен начин – ненатрапчиво, но същевременно категорично.

В бекграунд обикновено са пейзажите, в които се чувства ренесансово преклонение пред природата и нейната космическа мощ. Това е особено видно при изобразяването на планини и дървета. Сякаш рисувани от ученик в школата на Андреа Верокио!

Tivadar има много оригинално виждане за ролята на небето. В много от картините му небето заема почти половината площ на платното. Освен бяло, сиво и синьо, той много често използва червено и жълто за небето, и то в големи пропорции. Небето е като отделен, много важен герой в неговите артистични постановки.

Наричам ги „постановки“, защото творбите му наподобяват театрални или оперни представления. В тях има някаква драматичност, много силен сюжет, понякога с библейски привкус, но в повечето случаи без пряка връзка с библейските легенди и герои. По някои картини могат да се построят декори на грандиозни оперни спектакли и уверявам ви, тяхната роля за възприемането на спектакъла ще е много голяма!

Едно може да се каже със сигурност – работите му трудно могат да се объркат с тези на друг художник, което е една от проявите на големия талант.

Арт критиците отнасят стилово неговите картини към пост-импресионизма, експресионизма, символизма, магическия реализъм, и сюрреализма. Като се има предвид, че той оставя само около сто и петдесет картини, това е забележително стилово разнообразие!

Интересен е и фактът, че Tivadar Csontváry Kosztka е абсолютно самоук, не е известно да е бил обучаван от някой друг.

Той остава неразбран и подценяван в родината си приживе. Считан е за странен поради това, че е бил пацифист, вегетарианец, непушач и живее изключително скромно и аскетично. Има склонност да изпада в патетичност при разговор и твърдо вярва, че има своя мисия да издигне изкуството на унгарския народ на изключителна висота.

През живота си, обаче, не успява да продаде нито една картина. През последните си години живее самотен, неразбран, нещастен и не рисува повече. След смъртта си изпада в забвение.

Картините му открива съвсем случайно един архитект, който попада на ателието му, търсейки жилище под наем. Той ги пренася в Училището за изящни изкуства, където преподава.

През 1949 година картините му участват в изложби в Париж и в Брюксел.

Интересът към неговото изкуство се възражда през седемдесетте години на миналия век, когато колекцията с негови творби се премества в музей с неговото име в град Печ, южна Унгария и така картините му биват съхранени за поколенията.

Избрах да ви покажа картината му „Конници на морския бряг“, рисувана през 1909 година.

На брега на един затворен морски залив се разхождат конници мъже и жени, някои с кучетата си.

Конете са стройни, елегантни, с удължени глави и крайници. Изглеждат малко нереални, като в сън.

Конниците са заели типични за ездата изправени пози, но седят някак сковано. Мъжете странно си приличат. Жените – също. Всички са съсредоточени в себе си, фокусирани върху ездата.

Скалите са високи, набраздени, излъчват студенина. Не се вижда никаква зеленина. Дърветата стоят безжизнено.

Морето е леко развълнувано, някак странно свито в себе си и много самотно.

Небето стои като декор, без никакво емоционално участие в картината.

От тази картина струи такава невероятна самота! Липсата на жизненост и емоции в нея предизвиква усещане за студ и самота. Интересно как липсата на емоции може да роди такава силна емоция?

Може би Tivadar Csontváry Kosztka ще остане в историята на изкуството именно със своята самобитност, странност и липса на емоционалност. Един самотен странник в изкуството.

Картините на Tivadar Csontváry Kosztka можете да разгледате в Уикиарт.

Ilka Gedő – the drama of a sad human destiny

Ilka Gedő (1921 – 1985) is a Hungarian artist of Jewish descent who is not yet well known in international art circles and whose work has yet to be studied, analyzed and understood by art critics and art lovers.

She is a child of Hungarian family of clerks, from Jewish origin. Her parents lived modestly but had wealthy relatives. They tried their best to give good education to their three daughters.

Ilka showed her talent as an artist early on. She started drawing graphics initially (something not quite typical of a child) and took private painting lessons. During the holidays, he has often visited family relatives in the countryside and painted local neighbourhoods, villages and people.

The early graphics of Ilka from her first creative period before the war show an astonishing psychological maturity, observation talent and drawing perfection. Indisputable mastery of the work with perspective, to the extent that she can afford a freely distortion and expressionistic interpretation of the painted objects. The strokes are confident, fast, expressive. Her ability to synthesize what is seen into images is incredible. People, animals, houses are depicted exactly in the required detail. People’s postures are incredibly warm, human and soft. There is no unnecessary touch; Nothing can be added, nothing should be taken away. Her early works inspire comfort and confidence and betray the depth and maturity of an incredible artistic talent. They can be easily and without any exaggeration compared to the graphics of Leonardo and Rembrandt.

At the age of seventeen, Ilka and her family began making plans and exploring the possibility of continuing her studies at the Art Academy in Paris. Although, after consulting an artist, he was adamant that Ilka has reached a level of development that makes academic training unnecessary. According to him, she would prove to be more advanced than her teachers. Her first public artistic appearance was her participation in a common exhibition of the Hungarian Socialist Artists Group in 1942.

At that time her future as an artist seemed foreboding and promising. Then the war expanded and things changed dramatically.

Her family was forced to move to the ghetto in Budapest, and Ilka herself has been twice to be sent to a concentration camp. She was saved by miracle! Ilka spent long, agonizing months in the ghetto.

Her stay in the ghetto is her second creative period. During this time, she painted mostly graphic portraits and small still-life paintings with oil on canvas, due to lack of funds.

Most of the portraits of that time were self-portraits. We see a young, very young woman without a vitality, no body and no age, with deep, very dark eyes faded. As can be seen from her photographs, throughout her life, Ilka herself has been a very beautiful woman – slender, with graceful features and expressive eyes.

Self-portraits from her second creative period in the ghetto clearly show us the drama of a violently interrupted personal development and a highly stressed, frightened youth. Style is increasingly approaching graphic expressionism. The graphics of that time themselves are of very high artistic value, without any doubt.

The third creative period in Ilka Gedő’s life continued from the end of the war until 1949, when she suddenly stopped painting at all. Ilka has been creating nothing new, not a single graphic drawing, not a single painting for sixteen years.

In 1945, Ilka enrolled to study at the Budapest Fine Art Academy. Soon she met the young biochemist Endre Bíró and they married in 1946. Both have two sons – the first born in 1947 and the second born in 1953. Their friendly circle was artistic and intellectual – writers, artists, young scientists. Although Ilka was not very welcomed by her husband’s relatives, the young family did not appeared to be unhappy.

What then happened in the years immediately after the war that stopped Ilka from painting? There are different interpretations.

Some believe Ilka was pressed by the authorities and this was a form of protest. Others – that the circle of avant-garde artists in which she moved after the war did not perceive her style of drawing, which was highly individual and difficult to attribute to a particular style and flow in the visual arts.

Perhaps closest to the truth is the opinion of her son, David Biro, an English translator who reviews his mother’s work and life in a book devoted to her. In this book, David Biro analyzes Ilka’s life in the period after the war, and it seems from the book that her personal views on art and her creative pursuits were the reason for her to stop painting for so long.

In addition to being very talented, Ilka had a strong analytical talent. She was a woman more of logic and observation than of emotion and quick action. For several years, she has undergone so many changes, so profound, that it took her a long time to analyze and summarize them into a lean, consistent system, to “sort out” herself. Ilka gave herself as much time as she has felt necessary – sixteen years!

During these sixteen years, Ilka did not paint, but studied in detail theory and history of fine arts. She read a lot about colour theory, the lives of her beloved artists, and re-read and rethought not only their work, but their written notes and thoughts about art.

And she rosed, like the Phoenix bird, in 1965, when she made her first solo exhibition in a private studio. Ilka was at that time already forty-four years old. Three years earlier, at the recommendation of one of her avant-garde artist friends, the National Art Gallery of Hungary has purchased three of her paintings. The way Ilka returns to the art scene was atypical. The practice of private exhibitions then in Hungary was not common – all art activities have been planned, directed and approved in advance. Not what Ilka did. What she was doing is beyond styles, outside of schools, beyond the standard notions of that time about the way an artist should paint and act.

The last fourth creative period in Ilka Gedő’s life continued twenty years until her death in 1985.

She planned during that time every one of her new works very carefully, initially drawing a sketch in a simple notebook beforehand. She decided in advance what colours and colour combinations to use. Ilka documened  and recorded in detail her ideas for each work in development. Her notes are as valuable and talkative resource for the art critics as her paintings. Typical for her very individual style is that she did not not mix colours, but put them consistently on top of one another in thin layers, looking for the desired effect. The colour combinations she uses are very atypical and rare, her own art innovation.

The Ilka’s works from this period are mostly oil painting on canvas, portraits (mainly self-portraits), still life works, floral paintings. She drew several series of paintings, grouped thematically, such as dried flowers, rose paintings, circus motifs’ paintings, self portraits and some other. Stylistically, the paintings from the last period can be referred to as abstract expressionism.

Perhaps closest to her artistic views and stylistics of her recent years are Paul Klee and Egon Schiele.

What unites these three so different artists? Undoubtedly, the way the war went through them and the way they experienced the war.

It seems that very subtle and sensitive people were simply swept away not only in life, but also psychologically and intellectually by this greatest disaster on Earth. We can only imagine what cheerful motives, colours and moods would have been embodied in their works if the war had not stepped into their lives and had not interrupted their creative development. But this is typical for the art – it does could not exist separately from our common and personal life dramas.

I chose to show you perhaps Ilka Gedő’s latest work called “Double Self-Portrait”. On it we see a fine lady with a hat (sixty-two years old!). She observes with sad reconciliation her other self, her initial ego, her past intention for herself. Is it in the mirror or on a dissecting table? It is difficult to understand. Another one of hers, who was killed by the war.

Pictures of Ilka Gedő can be viewed in this private online resource and in Wikiart here.

Ilka Gedő – драмата на една тъжна човешка съдба

Ilka Gedő (1921-1985) e унгарска художничка от еврейски произход, която все още не е много известна в международните арт среди и чието творчество тепърва предстои да се изучава, анализира и разбира от арт критиците и любителите на изобразителното изкуство.

Тя е родена в чиновническо еврейско семейство, в Будапеща. Нейните родители живеят скромно, но имат състоятелни роднини. Стремят се с всички средства да дадат дорбо възпитание и образование на трите си дъщери.

Илка още отрано проявява своята дарба на художник. Тя започва да рисува първоначално графики (нещо не особено типично за дете) и взема частни уроци по рисуване. През ваканциите гостува на роднини в провинцията и рисува до забрава местните околности, селца и хора.

Ранните й графики от творческия й период преди войната показват една удивителна психологическа зрялост, наблюдателност и владеене до съвършенство на графичната стилистика. Безспорно владеене на работата с перспектива, до степен, в която може да си позволи волно изкривяване и експресионистично тълкуване на рисуваните обекти и предмети. Щрихите са уверени, бързи, изразителни. Умението й да синтезира в образи видяното е невероятно. Хората, животните, къщите са изобразени точно в необходимата детайлност. Позите на хората са невероятно топли, човешки и меки. Няма излишен шрих, всяко нещо е на мястото си. Нищо не може да се прибави. Нищо не бива да се отнеме. Ранните й творби внушават уют и увереност, и издават задълбочеността и зрелостта на един невероятен талант. Може спокойно и без преувеличение да бъдат сравнени с графиките на Леонардо и Рембранд.

На седемнадесет години Илка и семейството й започват да правят планове и да проучват възможността за продължаване на обучението й в художествена академия в Париж. Въпреки, че след една консултация с художник, той е категоричен – Илка е достигнала такова ниво на развитие, което прави излишно академичното обучение. Според него тя би се оказала по-напреднала от своите бъдещи преподаватели. Първата й публична артистична проява е участието й в обща изложба на групата на художниците-социалисти, през 1942 година.

Бъдещето й на художник изглежда предрешено и обещаващо. След като войната се разраства, нещата се променят драматично.

Семейството й бива принудено да се премести в гетото в Будапеща, а самата Илка на два пъти едва не е изпратена в концентрационен лагер. Спасява се по чудо! Илка прекарва в гетото дълги, мъчителни месеци.

Престоят й в гетото е нейният втори творчески период. През това време тя рисува предимно графични портрети и малки натюрморти с масло върху платно, поради липса на средства.

Повечето от портретите от това време представляват автопортрети. На тях виждаме млада, съвсем млада жена без тяло и без възраст, с угаснали дълбоки, много тъмни очи. Както е видно от снимките й, Илка е била много красива жена – стройна, с изящни черти и изразителен поглед.

Автопортретите от втория й творчески период издават драмата на едно насила прекъснато лично развитие и една силно стресирана, уплашена младост. Стилът все повече започва да се доближава до графичен експресионизъм. Самите графики от това време са с много висока художествена стойност, безспорно.

Третият творчески период в живота на Ilka Gedő продължава от края на войната до 1949 година, когато тя ненадейно престава да рисува. Илка не създава нищо ново, нито една графична рисунка, нито една картина, в продължение на цели шестнадесет години.

През 1945 година Илка се записва да следва в Художествената академия на Будапеща. Скоро среща и избраника на своя живот, младия биохимик Endre Bíró и двамата стават семейство през 1946 година. Те имат двама синове – първият роден през 1947, а вторият – през 1953 година. Приятелската им среда е артистично-интелектуална – писатели, художници, млади учени. Въпреки че Илка не е била много радушно възприемана от роднините на съпруга си, младото семейство не изглежда да е било нещастно.

Какво се е случило тогава през годините непосредствено след войната, за да прекрати Илка рисуването? Има различни тълкувания.

Някои смятат, че Илка е била пресирана от властите и това е било своеобразна нейна форма на протест. Други – че средата на художниците – авангардисти, в която тя се движи след войната, не са възприемали нейния начин на рисуване. Стилът й е силно индивидуален и трудно може да се причисли към точно определен художествен стил или течение.

Може би най-близко до истината е мнението на сина й Давид Биро, преводач от английски, който разглежда творчеството и живота й в своя книга. В тази книга Давид Биро анализира живота на Илка непосредствено след войната. В книгата синът й стига до извода, че най-вероятно нейните лични виждания за изкуството и творческите й търсения са причината тя да спре да рисува за толкова дълго време.

Освен, че е много талантлива, Илка има добре изразен аналитичен дар. Тя е човек повече на логиката и наблюденията, отколкото на емоциите и бързите действия. За няколко години преживява толкова много и толкова дълбоки промени, че сякаш й е необходимо дълго време да ги анализира и обобщи в стройна, непротиворечива система, да “подреди” себе си. Илка си дава толкова време, колкото чувства, че й е необходимо – шестнадесет години!

През тези дълги шестнадесет години Илка не рисува, а изучава самостоятелно теорията и историята на изобразителното изкуство. Чете много за теорията на цветовете, за живота на любими нейни художници, препрочита и премисля не само работата им, но и написаното от тях.

И възкръсва, като птицата Феникс, през 1965 година, когато прави първата си самостоятелна изложба в частно студио. Илка е вече на четиридесет и четири години. Три години по-рано, по препоръка на един неин приятел-художник авангардист, Националната арт галерия на Унгария закупува три нейни картини. Нетипичен е начинът, по който Илка се завръща на художествената сцена. Частната изложба по това време в Унгария е непозната – всички дейности в изкуството са планирани, режисирани и одобрявани предварително. Не и това, което прави Илка. Тя е извън стиловете, извън школите, извън стандартните представи за това време относно начина, по който “трябва” да рисува и да се държи един художник.

Двадесет години, до смъртта й през 1985 година, продължава последният четвърти творчески период в живота на Ilka Gedő.

Тя планира единствено и много старателно всяка своя нова творба, рисувайки първоначално скица на обикновена тетрадка. Предварително решава какви точно цветове и оттенъци ще използва, какви цветови комбинации. Документира и записва идеята си за всяка творба в развитие. Записките й са също толкова ценни и говорещи, както картините й. Не смесва цветовете, а ги полага последователно един върху друг, търсейки желания ефект на въздействие. Комбинациите от цветове, които използва са много нетипични, рядко срещани и почти само нейни си.

Работите от този период са предимно маслена живопис върху платно, портрети (предимно автопортрети), натюрморти и малки природни картини. Рисува серии от картини, които биха могли да се групират тематично, като например сухи цветя, картини с рози, картини с цирк, автопортрети и други. Стилово, картините могат да се отнесат към абстрактния експресионизъм.

Може би най-близо до нейните художнически виждания и стилистика от последните й години са Паул Клее и Егон Шиле.

Какво ги обединява тях, тримата, с толкова различен произход? Безспорно, начина по който войната преминава през тях и по който те я изживяват.

Изглежда много фините и чувствителни хора просто са пометени не само житейски, но психически и интелектуално от това най-голямо бедствие на Земята. Можем само да гадаем какви жизнерадостни мотиви, цветове и настроение биха били въплътени в техните творби, ако войната не беше стъпкала техния живот и не беше прекъснала принудително тяхното творческо развитие. Но изкуството е и това – то не съществува отделно от нашите общи и лични житейски драми.

Избрах да ви покажа може би последната работа на Ilka Gedő, наречена “Двоен автопортрет”. На него виждаме една фина дама с шапка (на шестдесет и две години!). Тя наблюдава с тъжно примирение другото си аз, своето първоначално ego, своето минало намерение за себе си. В огледалото ли се намира то или на дисекционна маса? Трудно е да се разбере. Едно друго нейно аз, което е било убито от стихията на войната.

Картини на Ilka Gedő можете да разгледате в Уикиарт тук.

The big lonely heart of János Balázs

János Balázs (1905-1977) is Hungarian painter (and poet) of gypsy origin, with expressive paintings and unusual life.

Art critics classify his works as “naive art” and “surrealism”. Sometimes they compare him to Paul Gauguin, but in fact his works are absolutely unique. His paintings are recognisable at first glance, as with the great artists.

János Balázs is a talent self-taught and self-made in everything. He attended school for only two years. He was born in the gypsy neighbourhood of Alsókubin in Hungary, and moved with his family to Salgotarjan, where he remained for the rest of his life.

He participated in the Second World War, but was most of the time a prisoner of war, and at that time he read a lot – Homer, Shakespeare, Balzac. He also has been well acquainted with the Hungarian classics.

After his return home, János Balázs lived alone and barely met other people. He lived quite poorly and made money for living by collecting and selling coal from local mines, gathering herbs and mushrooms in the woods.

Only the children from the gypsy neighbourhood, who have liked to talk to him and listen to his fairly tales, visited his poor house.

János Balázs started painting at the age of sixty-three.

The gypsy children, his friends from the neighbourhood, were the first impressed by his paintings. They began to wear the necessary materials and paints.

He died extremely poor and lonely. The painter left behind about 300 paintings that are becoming more and more valuable to art lovers and merchants. Most of his paintings are in private collections, but some of them can be seen in the Hungarian Museum of Naive Art and in the Art Gallery in Salgotarjan.

What makes János Balázs’s work so valuable?

There is a naive emotionality in them, absolutely untouched by civilisation and the predominant way of life.

Closeness to nature bordering to Shamanism. Relationship with the primary forces in this world, with eternal energies and human symbols.

We remain wordless feeling the great power of human nature, for we understand how unique and powerful the human being is, if he can encompass and visualise the world in such an incredible way, only through the wisdom of the old books, obtained in loneliness.

It is amazing how this could happened in the second half of the 20th century in the center of Europe.

Голямото самотно сърце на János Balázs

János Balázs (1905-1977) e унгарски художник (и поет) от ромски произход, c експресивни картини и необикновена съдба.

Арт критиците причисляват творбите му към стиловете “наивизъм” и “сюрреализъм”. Понякога го сравняват с Гоген, но всъщност той е абсолютно уникален. Картините му се разпознават от пръв поглед, така както се случва с големите художници.

János Balázs е самороден талант, самоук във всичко, посещавал е училище само две години. Роден е в циганската махала на Alsókubin в Унгария, и се премества със семейството си в Salgotarjan, където остава до края на живота си.

Участва във Втората световна война, но през повечето време е военнопленник, като в този период чете много – Омир, Шекспир, Балзак. Запознат е в детайли с творчеството на унгарските класици.

След прибирането си у дома живее усамотено и почти не се среща с други хора. Прехранва се по най-различен начин – събира и продава въглища от местните мини, събира билки и гъби в гората. Посещават го само децата от ромската махала, които обичат да разговарят с него и да слушат приказките, които той им разказва.

Започва да рисува на шестдесет и три годишна възраст.

Децата, неговите приятели от махалата, първи се впечатляват от картините му. Те започват да му носят нужните материали и бои за рисуване.

Умира крайно беден и самотен. Оставя след себе си около 300 картини, които с времето стават все по-ценни за арт любителите и търговците. Повечето от картините му се намират в частни колекции, но част от тях могат да бъдат видени в Унгарския музей на наивното изкуство и в Художествената галерия в Salgotarjan.

Какво прави работите на János Balázs толкова ценни?

В тях се усеща една наивна емоционалност, абсолютно неизкушена от цивилизацията и преобладаващия начин на живот.

Една древна близост до природата, граничеща с шаманско преклонение. Връзка с първичните сили в този свят, с вечни енергии и човешки символи.

Човек притихва пред великата сила на човешката природа, защото разбира какво уникално и силно нещо е човешкото същество, щом може само с помощта на знания, събрани в самота от вечните книги, да обхване и визуализира по такъв невероятен начин света.

Удивително е как това се е случило през втората половина на 20 век в центъра на Европа.