Félix Vallotton – painted Encyclopedia of Time

Félix Vallotton (1865 – 1925) is a Swiss artist who lived and worked in the last quarter of the 19th and in the first quarter of the 20th century.

He spent most of his life in France, but remained in his heart a true Swiss – analytical, accurate, practical, impartially true to reality.

He was born in Lausanne, in a protestant family with four children. His father owned a pharmacy, later buying a chocolate factory but experiencing financial troubles in business. His mother was a carpenter’s daughter. Virtue, hardworking, friendly – his family was the epitome of the best in a protestant family.

Félix realized his talent as quite young – in his high school years he took lessons with a local artist who encouraged him to continue his education in arts.

Convincing his family, he went to Paris in 1882, where Félix enrolled in the renowned Julian Art Academie. His teachers there were the renowned artists Boulanger and Lefebvre, but it should be noted that he has not been among their favorites. Maybe that’s why Felix left the academy and continued his studies at Ecole des Beaux-Arts. He has spent much of his time in the Louvre museum to study the works of Leonardo, Dürer and Holbain. He was also a fan of Edward Manet, Goya and Ingres (especially).

During his first long stay in Paris, which lasted over fifteen years, he learned arts and painted intensively. In addition to painting, during this period he did also wood engraving, press illustrations, book illustrations, and theater poster projects. He even tried to write theatre plays and novels, but over time he began focusing more and more on visual arts.

In this first period of his life and work, Félix became friends with a group of Nabi artists, but remained “the alien” for them. He lived mainly from wood-engraved portraits and illustrations. One of his main sponsors and admirers was the publisher Thadee Nathanson, whose family has introduced the painter to the Parisian artistic avant-garde group – Stefan Malarme, Marcel Proust, Claude Debussy, and others.

His work as an engraver deserves special attention during this period. Félix Vallotton has revived and built on the tradition of wood engraving in France.

He left a large number of engraved portraits of famous contemporaries, not just French ones. These portraits give an idea of his subtle psychological flair and his ability to analyze and type characters. To a great extent, they are an interesting human “encyclopedia” from which much can be learned. Félix left many portraits of celebrities of the time – writers, philosophers, poets, statesmen. Among the others, one of the Bulgarian prime ministers Mr.Stambolov was also engraved by Félix Vallotton.

Art critics refer to his rich heritage as belonging to the art styles of “post-impressionism” and “symbolism.” In his first creative period, Félix Vallotton also worked in a specific post-impressionist style called “cloazonism”, which features evenly cououred objects and shapes surrounded by dark contours. One of the most famous cloazonists is Paul Gauguin. Cloazonism contributes significantly to the emergence and development of modernism, mainly through the use of the typical colour separation technique.

It is precisely in Valaton’s cloazonistic works (“Bistro”, “Street Passage”, “Sitting Naked Woman”, etc.) where one can notice his analytic gift and his ability to construct typical characters and situations, as well as his a little bit ironic and biting sense of humor. In a sense, these works give us reason to compare the work of Félix Vallotton with the work of such distinguished writers as Charles Dickens and Honore de Balzac. A classic storyteller in the artist’s skin. Encyclopedia of that time, in engravings and paintings.

In his younger years, Félix shared his life with Helen Chatenay, with whom he has lived for ten years. Then, parting with her, he made a sudden turn in his life – linking his life to the wealthy widow Gabrielle Rodrigues-Henriques, mother of three children and daughter of the famed gallerist Alexandre Bernheim. The family settled down to live on the right bank of the Seine, and Félix completely indulged in painting.

During this second artistic period, his life was calm and balanced. His progress as an artist is obvious.

He mainly painted interior scenes from his daily life, portraits of his wife Gabrielle, still lifes, landscapes. The prevailing colour is warm, the atmosphere – soulful. His technique is brilliant. He repeatedly exposed his works. Gradually his paintings began to sell well.

He moved to the heaven on the next day after turning sixty. A well planned and well-lived human path.

And yet … Where is the thread broken? Where does the soul of this analytical, serious, steady man peek from?

Take a look at his landscapes, these beautiful pictures of nature. How different they are from everything else created by Félix’s hand. Full of tenderness, delicacy, affection, with emotions that remain deeply hidden in his works from other genres. Not prose – poetry in paintings.

The excited crowns of the trees, mysteriously hiding their secrets. Lace outlines of the mountain peaks. The sky – frowning, at sunset, cloudy or calm, but always with character. The sunlight penetrating the clouds. The gentle carpet on the grass. The water embracing the reflection of the moon. The playful turns of the river. The wind telling stories. The boats touching delicately the shore.

Emotions embedded in landscapes. Methodical and disciplined. Even though?

The paintings of Félix Vallotton can be seen at Wikiart here.

Félix Vallotton – енциклопедия на характери и ситуации

Félix Vallotton (1865 – 1925) е швейцарски художник, живял и работил в последната четвърт на 19ти и в първата четвърт на 20ти век.

По-голямата част от живота си прекарва във Франция, но остава в душата си истински швейцарец – аналитичен, точен, практичен, безпристрастно верен на реалността.

Роден е в Лозана, в задружно протестантско семейство с четири деца. Баща му е собственик на аптека, по-късно закупува и фабрика за производство на шоколад, но изпада във финансови затруднения. Майка му е дъщеря на дърводелец. Добродетелни, работливи, задружни – те са олицетворение на най-доброто в едно протестантско семейство.

Феликс осъзнава своя талант доста млад – в гимназиалните си години взема уроци при един местен художник, който го насърчава да продължи обучението си в областта на изкуствата.

Убеждавайки семейството си, той заминава през 1882 година в Париж, където се записва в прочутата художествена школа Academie Julian. Негови учители там са художниците Буланже и Льофевр, но трябва да отбележим, че той не е сред любимците им. Може би заради това Феликс напуска академията и продължава обучението си в  Ecole des Beaux-Arts. Много голяма част от времето си прекарва в Лувъра, където изучава работите на Леонардо, Дюрер и Холбайн. Почитател е и на Едуард Мане, Гоя и Енгър (особено).

През първия си продължителен престой в Париж, продължил над петнадесет години, той се обучава и през цялото време работи. Освен живопис, през този период той се занимава интензивно с гравюри върху дърво, илюстрации в пресата, илюстрации на книги, а също и с проекти на театрални афиши. Дори се опитва да пише – пиеси и новели, но с времето се фокусира основно върху рисуването.

В този първи (условно) период от неговия живот и творчество, Феликс се сприятелява с групата на художниците-набисти, но остава за тях “чужденецът”. Издържа се основно от гравирани върху дърво портрети и илюстрации. Един от основните му спонсори и почитатели е издателят Тадей Натансон, чието семейство го въвежда в света на парижкия артистичен авангард – Стефан Маларме, Марсел Пруст, Клод Дебюси.

Специално внимание през този период заслужава неговото творчество като гравьор. В известен смисъл, Félix Vallotton възражда и надгражда традициите на гравирането върху дърво.

Оставя голям брой гравирани портрети на прочути съвременници, не само французи. Тези портрети дават представа за неговия тънък психологически усет и умението му да анализира и типизира характери. В много голяма степен, те са една интересна човешка “енциклопедия”, от която може да се научи много. Феликс оставя множество портрети на известни личности от това време – писатели, философи, поети, държавници.

Арт критиците отнасят живописното му творчество към стиловете “пост-импресионизъм” и “символизъм”. В първия си творчески период, Félix Vallotton работи и в един специфичен пост-импресионистичен стил, наречен “клоазонизъм”, който се отличава с равномерно изрисувани обеми и форми, обградени от тъмни контури. Един от най-известните клоазонисти е Гоген. Клоазонизмът допринася значително за появата и развитието на модернизма, основно с използваната типична техника на цветоразделяне.

Именно от клоазонистичните творби на Валатон (“Бистро”, “Уличен пасаж”, “Седяща гола жена” и др.) стават видни неговия анализаторски дар и умението му да изгражда типични характери и ситуации, а също и неговото малко иронично и хапливо чувство за хумор. В известен смисъл, тези работи ни дават основание да сравним творчеството на Félix Vallotton с работата на такива именити писатели като Чарлз Дикенс и Оноре дьо Балзак. Един класически разказвач в кожата на художник. Енциклопедия на времето, в гравюри и картини.

Първият си житейски период Феликс споделя с Hеlene Chatenay, с която живее в продължение на десет години. След това, разделяйки се с нея, той прави внезапен обрат в живота си – свързва живота си със заможната вдовица Gabrielle Rodrigues-Henriques, майка на три деца и дъщеря на известния галерист Alexandre Bernheim. Семейството се установява да живее на десния бряг на Сена, а Феликс се отдава на живописване.

През този втори свой житейски и творчески период животът му е спокоен и уравновесен. Напредъкът му като художник е очевиден.

Той рисува основно интериорни сцени от своето ежедневие, портрети на съпругата си Gabrielle, натюрморти, пейзажи. Преобладаващият колорит е топъл, атмосферата – задушевна. Техниката му е брилянтна. Излага многократно. Постепенно картините му започват да се продават добре.

Навършвайки шестдесет години, на следващия ден се преселва в отвъдното. Един добре планиран и прилежно извървян житейски път.

И все пак… Къде се къса нишката? Откъде наднича душата на този аналитичен, сериозен, непоклатим мъж?

Погледнете неговите пейзажи – природни картини. Колко различни са те от всичко останало, сътворено от ръката на Феликс. Наситени с нежност, деликатност, обич, с емоции, които остават дълбоко скрити в творбите му от други жанрове. Не проза – поезия в картини.

Развълнуваните корони на дърветата, загадъчно криещи своите тайни. Дантелените очертания на планинските върхове. Небето – намръщено, по залез, облачно или спокойно, но винаги с характер. Светлината, пронизваща облаците. Нежният килим на тревата. Водата, прегърнала отражението на луната. Игривите завои на реката. Вятърът нещо разказва. Две лодки се докосват деликатно до брега.

Емоции, вградени в пейзажи. Методично и дисциплинирано. И все пак?

Картините на Феликс Валотон можете да разгледате в Уикиарт.


Картините на Henri Matisse – хармония на цвят и форма

Henri Matisse (1869-1954) е един от любимите ми художници. Без да познавам добре работата му като скулптор, винаги съм се възхищавала на картините му, стъклописите му и работите му, изрязани от хартия.

Matisse е един от знаковите художници на 20ти век, който създава абсолютно нова и модерна визия за изобразителното изкуство.

Ведно с Picasso, Анри Матис създава и развива художествените стилове фовизъм и кубизъм, със свой собствен почерк и невероятен усет за цвят и форма.

Мекотата на характера му, отношението му към живота и хората могат да бъдат усетени във всяка от работите му.

В картините му от Ориенталския му фовистки период съжителстват в перфектна хармония ярки цветове, комбинирани с гладки и меки форми на телата и обектите. Ролята на класическата геометрична перспектива е изместена от дълбочината на цвета и мекотата на формите. Работите на Matisse от този период ни потапят в мечтание, успокояват. Трудно е да откъснем погледа си от картините. Оставаме спокойни и замечтани дори и след като като престанем да ги гледаме.

С възрастта, Матис започва да работи в стил кубизъм, като отново тук характерно за неговите картини е невероятната синергия на цвят  и форма. С времето, постепенно неговите творби се изчистват от детайли във формата, а цветовете става по-дълбоки, по-наситени. Уникалното при Matisse е, че чистите форми и цветове не създават абсолютно никакво напрежение при възприемането на картината.

Хармония, нежност, мъдрост – това е за мен Henri Matisse.

За илюстрация на впечатленията си, избрах да ви покажа картината му „Синият прозорец“. Можете да разгледате негови работи в Уикиарт.

Портрет на Cezanne, рисуван от Camille Pissarro

Camille Pissarro (1830-1903) е доайенът на френския импресионизъм. Той е сред най-дълго живелите художници-импресионисти, наред с Реноар.

Роден е на остров Св.Томас (днес на територията на Вирджинските острови в САЩ), в еврейско семейство на белгийски преселници. Баща му се жени за вдовицата на чичо му, което е причина двойката да бъде изолирана от религиозната общност, а децата да играят предимно с местните деца. Баща му се е занимавал с търговия и затова се е надявал синът да поеме по неговия път. Но младият Camille много рано осъзнава призванието си и заминава за Париж да учи рисуване от Европейските художници.

Неговият талант се развива много последователно във времето, преминавайки бавно през класическия реализъм, импресионизма /включително пойнтилизъм/ и нео-импресионизма. Pissarro ни е оставил огромен брой картини във всички жанрове – градски и полски пейзажи, натюрморти, картини с цветя, портрети и автопортрети.

Писаро е изкушен от рисуването на открито /plain-air/. През времето, когато живее във Франция и Англия, той пътува доста в провинцията, изучавайки с четката си местната природа и хората.

В картините му се усеща невероятно уважение към обикновените хора и тяхната работа. Трудолюбиви, загрижени, уморени, любопитни, умислени – хората са във фокуса на неговите творби. Струва ми се, че това е заради факта, че той е роден на отдалечен остров, израснал е с местните деца и непрекъснато е наблюдавал колко много се трудят техните родители, за да преживяват.

Любопитно е, че Pissarro е нарисувал малко портрети, но всеки от тях показва колко много той е обичал хората, колко добре е разбирал човешката душа.

Особено много ми допада неговия портрет на Paul Cezanne.

Известно е, че Сезан не е бил много общителен. Имал е труден характер – един труден за комуникация мъж. Днес бихме го нарекли интроверт.

Погледнете Сезан на портрета – той седи с неохота, с палто и шапка, готов е да стане във всеки един момент. Сезан е бил абсолютен negligee в живота – не се е интересувал никак от външния си вид. Вижда се как се измъчва от бездействието, докато позира. Не виждаме ръцете му, но сякаш усещаме как пръстите му се движат несъзнателно, нетърпеливи да хванат четката. Cezanne най-вероятно се е съгласил да позира единствено от уважение към Pissarro. Зад него на стената се виждат само картините му, като на едната от тях (с иронична любов) се вижда дебеличък художник с брада, хванал палитрата си. Той стои като ангел горе от дясната страна на Cezanne.

Всичко това, в една от любимите ми цветови комбинации – кафяво и синьо. Великолепна картина на велик художник!

Тъй като Pissarro е бил много мек и обичлив човек, той е бил много ценен приятел.

Можете да разгледате картините му в Wikiart.

Жул Паскин и реалността

Жул Паскин (1885-1930) харесвам още от детските си години.

Тогава познавах предимно неговите акварели, с много нежни контури и цветовe с топли нюанси. Не знаех много неща затова как е живял, освен че е роден в България и семейството му е емигрирало, докато е бил малък.

Ето какво разбрах неотдавна за живота на Жул Паскин.

Той се мести в Лондон и след това – в САЩ, за да избегне участието си в Първата световна война. След войната се установява в Париж и с времето се превръща в един от символите на артистичното общество в Монмартр. Ето защо, по света Жул Паскин е известен повече като френско-американски художник, роден в България.

Сред неговите приятели в Париж са Модиляни и Хемингуей, един от моите любими писатели.

Жул Паскин е художник на “тук и сега”, той рисува реалността, в която живее.

Известен бохем, подвластен на алкохола, той е любим клиент на парижките ресторанти и приятел на местните проститутки.

Парижките проститутки са негови предпочитани модели. Много от картините му са като фотографии, запечатали техните уморени тела, ръце и очи. Интересен факт е, че той рисува голи женски тела предимно в графика и с масло.

Гледайки неговите акварели, усещаме крехката му, деликатна душа.

Това е портрет на Луси Крог, втората любима жена в неговия живот. Той поделя апартамента и сърцето си с неговата съпруга и с Луси. Каква нежност и тъга има в тази картина…

Повален от алкохолизма и депресия, предизвикана от неприемане на последните му картини, Жул Паскин се самоубива в ателието си, само на 45 години.

Оставя на Луси надпис с кръв върху стената на стаята.

В деня на неговото погребение, всички ресторанти в Монпарнас затварят. Хиляди негови приятели, облечени в черно съпровождат ковчега с тялото му в продължение на три мили до гробището в Монпарнас.

Можете да разгледате работите му в Wikiart.

Георги Папазов – българският Дали

Георги (Жорж) Папазов (1894-1972) е български художник, роден в Ямбол, който прекарва почти целия си живот във Франция.

Той е флагманът на българското модерно изобразително изкуство. В професионалния си път експериментира в различни стилове – експресионизъм, абстракционизъм, символизъм. Жорж Папазов е художник със световно измерение. Той е нашият Салвадор Дали.

Докато живее и работи в Париж, той е част от световния арт елит. Жорж Папазов се среща и разговаря с Хуан Миро, Макс Ернст, Пабло Пикасо, Паул Клее.

Животът на гения никога не е лесен.

С брилянтния си прогрес в изкуството, той започва да усеща неблагодарност и завист в арт средите на Париж, което е една от причините да се установи в провинцията и да твори там в самота.

Жорж Папазов е преоткрит от българския арт историк Андрей Наков, който живее и работи във Франция. Андрей Наков успява да го убеди да се завърне в Париж и да започне отново да излага работите си там.

Изкуството на Жорж Папазов притежава невероятна експресивност.

Неговите работи ни потапят в море от добри чувства, хубави емоции и размисли. Уникалното за него е невероятната близост с природата и топлото присъствие на морето, небето, полето, човека. Може би това е наследство от детството му, прекарано в България. И със сигурност – признак на невероятно силна индивидуалност и велик талант.

Погледнете тази картина, наречена “Три фигури”.

Една мъжка и две женски фигури на земята. Той е легнал, те са наполовина приседнали до него. Дали е мъртъв или заспал? Мечтае ли или просто гледа към звездите? Те оплакват смъртта му ли или са съпернички за любовта му?

Невероятни, непознати дълбочини на човешката душа, затворени в нежни контури…

Не всички уравнения в този живот имат решение. Някои уравнения имат повече от едно решение.

Можете да разгледате работите на Жорж Папазов в Уикиарт.

Cezanne painted by Camille Pissarro

Camille Pissarro (1830-1903) is the doyen of the French impressionism. He was one of the longest-lived impressionist painters, along with Renoir.

Born on St Thomas Island (today US Virgin Islands), in a jew family of Belgian origin. His father married the widow of his uncle, which is why the couple have been isolated from their religious community and their children played mainly with the local kids. The father dealt with trade and preferred his son to take his way. But the young Camille felt very early his vocation and went to Paris to learn from the European painters.

His talent has been gradually developing, passing slowly through the classical realism, impressionism, pointilism and neo-impressionism. Pissarro left us a huge number of paintings in all known at that time genres – cityscapes, landscapes, still life, flower paintings, portraits and self-portraits.

Pissarro is devoted to plain-air painting. During his life in France and in England, he travelled much throughout the country and studied with his brush nature and people.

In his paintings is felt incredible reverence to the ordinary people and their work. Hardworking, concerned, tired, curious, conceived – they are the focus of his work. I think this is because he was born on a remote island, grew up with local children, and continually watched their parents working hard to survive.

It is curious that Pissarro painted relatively few portraits, but each one of them shows how much he has loved people and how well he has understood the human soul.

I especially like his portrait of Paul Cezanne.

Paul Cezanne was not a big talker. He had a difficult character, one difficult to communicate man. Today we would call him an introvert.

Look at Cezanne – he is sitting to pose reluctantly, wearing a coat and hat, ready to leave at any moment. Cezanne was an absolute negligee in life – no care for his appearance. It is felt how inaction tortures him. We don’t see his hands, but we feel his fingers moving unconsciously, inpatient to take the brush.  Cezanne most probably endured this sitting only for Pissarro. Back to him on the wall there are only paintings, in one of which (with ironic love) a stocky painter with a beard holds his palette, staying like an angel right above Cezanne.

All this in one of my loveliest colour combinations – brown and blue. Marvellous picture of the great painter.

Since Pissarro was an incredibly soft and lovable man,  he also has been a great friend.

You can look at his paintings at Wikiart.

Henri Matisse – the path of the olive trees

For two days I have been looking again at the paintings of Henri Matisse (1869-1954), which are available in Wikiart – almost 1000. I can’t stop marvelling at how so many of his works are among my favourite paintings.

I like Henri Matisse works from all periods of his life – his youth entry into the deep forest of art, his fruitful Parisian period, when he created his name of a great artist with an own style, his work from the period in Nice, his unusual and so memorable works with cut paper.

I can stop wondering how deeply his works touch me. They provoke my deepest emotions. Sometimes they make me happy. Sometimes they make me sad. They make me intensively think and ask questions.

Most of his life Matisse spent in southern France, on the French Riviera where he moved in 1917 year. The road of olive trees is painted in 1920 year.

I love olive trees. I love their softness and the flexibility of their curves. I like the way they reflect the wind in their poses.

The road passes through an olive grove, but only the trees near it are on the painting. The trees on both sides of the road are slightly inclined to the left. Probably the sea is to the right of the grove and the wind has blown from the sea for decades.

The trees on both sides of the road seem to be trying to talk each to other.

Do you feel how the trees on the left whisper something to that on the right? Both rows seem to want to touch each other, but they can’t. Even their shadows can’t.

Are the white, yellow and green on the ground reflections of the sunlight or rather, the moon is peeping between the tree branches?

There are many functions of art. One such function is to provoke us to think and feel.

Great artists are therefore great because their paintings seem to perform this function so well that their works make us feel real and bring us back to the roots of ourselves.

You may have a look at his works in Wikiart.

Pierre Bonnard – the painter of intimacy

Some artists live and work long, but remain outside the noise and excitement surrounding the art. They succeed (somehow) to move away from the unproductive, the ephemeral, and to sink into a world of reflections, feelings and emotions from which they build a new artistic world. A world in which we seek and discover ourselves.

Pierre Bonnard (1867-1947) lived almost 80 years and died months before his jubilee exhibition in the Museum of Modern Art (MoMA) of New Your City. Instead, the museum organized posthumous retrospective of Bonnard’s work in 1948.

Raised in the home of a French minister, he has lived a happy and cloudless childhood that can be felt in all his works. He remained in his entire life a calm big child, watching with widely open and trusting eyes the world and as if not feeling any stress and tension.

Pierre performed his father’s will to become a lawyer and graduated law in Paris, but together with the Faculty of Law he visited much more diligently the prestigious private Academy of Art Julian. Again obediently, he exercised his profession of jurist for some time before dedicating himself completely to art.

In his years spent in Paris he created numerous street landscapes and interior paintings, but from the muted colours and from the obvious lack of mood in the paintings from his Parisian period it becomes clear that Pierre has not been very happy in the capital. Paris has not been his exact place.

Maybe that’s why at the age of 43 he moved to southern France, in a cottage on La Route de Serra capeou near Le Canne, where he stayed for the rest of his life.

Pierre Bonnard experimented in different styles – post-impressionism, symbolism, art nuovo, expressionism. With the years he has affirmed his own approach in each of these styles, which some art critics call intimism.

Intimism in the sense of the focus on privacy, distance from the big societal problems, sinking into daily life. Maybe that’s why Picasso considered Pierre Bonnard a non-decisive (according to Wikipedia).

But is there a greater determination than sinking in the simple life with a few close and loved people? Is there a more secure test for the value of one person and for his attitude to the life?

Sometimes simple is harder. To live every day with your eyes widely open, over and over again. The courage to live is also a determination.

Look at this picture.

This is his wife Martha, who carries a bowl of milk to their cat at night. The cat is waiting for her outside the painting. Martha seems very sleepy while carrying the milk carefully. She is dressed in a long robe, which looks violet in the moonlight. It is cold inside the room. The moon patiently illuminates the world.

Isn’t it simply wonderful?

You can take a look at his artworks in Wikiart.

Georges Papazoff – the Bulgarian Dali

Georges Papazoff (1894-1972) is a Bulgarian painter born in the city of Yambol, who spent almost all his life in France.

He is the flagman of the Bulgarian modern fine arts. Throughout his life he experimented in different styles – expressionism, abstractionism, symbolism. George Papazoff is a painter of world dimension. The Bulgarian Salvador Dali.

While working in Paris, he is part of the world‘s art elite. George Papazoff meets and talks with Joan Miró, Max Ernst, Pablo Picasso, Paul Klee.

The life of the genius is never easy.

In parallel with the brilliant development in his art, he began to face ungratefulness and envy in Paris, which is why he settled in the province and worked there in loneliness.

George Papazoff was rediscovered by the Bulgarian art historain Andrei Nakov, who lives and works in France. Andrei Nakov succeeded to convince him to return and start exhibiting again in Paris.

The art of George Papazoff is extremely expressive.

His works immerse you in a sea of good feelings, nice emotions and thoughts. Unique for him is the amazing closeness to nature and the warm presence of the heaven, the sea, the field, the man. Maybe an imprint from the childhood spent in Bulgaria. And for sure – an incredibly strong personality and a great talent.

Have a look at this painting called Trois figures.

A man and two women on the ground. He’s lying down, they’re half-seated to him. Is he dead or is he asleep? Isn’t he just dreaming and staring at the stars? Are they grieving for him or are they rivals for his love?

The unknown depth of the human soul, enclosed by gentle contours.

Not all equations in this life are solvable. Some equations have more than one solution.

If you want to see some of his works, you may look at Wikiart.