Tivadar Csontváry Kosztka – едно самотно пътуване през времето и пространството

Tivadar Csontváry Kosztka (1853-1919) е унгарски художник, чиито живот е толкова странен и самобитен, колкото е оригинално творчеството му.

Роден е в малко градче в Австро-унгарската империя, което днес е на територията на Словакия и има малко над дванадесет хиляди души население. Докъм тридесетата си година е аптекар в родното си градче.

Казват, че по това време той сънува странен сън, в който мистичен глас му казва, че ще стане велик художник, велик, колкото Рафаел. Повярвал на съня си, той се впуска в обиколка на Европа и посещава галериите на Ватикана. След това се завръща в Унгария, където работи още десетина години в аптеката и събира средства за своите по-нататъшни пътешествия.

След 1890 година успява да посети Франция, Италия, Хърватия, Босна, Херцеговина, Сърбия, Македония, Гърция, Северна Африка и Близкия Изток (Ливан, Палестина, Египет, Сирия).

Най-известните си работи рисува само за период от няколко години, между 1903 и 1909 година. Освен с огромните си размери, творбите му се отличават със силно индивидуален стил, повлиян от най-добрите ренесансови художници и от многото му пътувания в чужбина.

Tivadar прави няколко изложби в Париж и в други градове в Западна Европа, където го разпознават като оригинален художник.

Работите му се характеризират със странна изразителност и липса на емоционалност, с ренесансово владеене на перспективата и иконописно цветоусещане. Почти не използва контури, рисунъкът му е мек и типично ренесансов. Цветовете са свежи и наситени. Много оригинално работи с бялото. В картините му белите обекти са акцентирани по един интересен начин – ненатрапчиво, но същевременно категорично.

В бекграунд обикновено са пейзажите, в които се чувства ренесансово преклонение пред природата и нейната космическа мощ. Това е особено видно при изобразяването на планини и дървета. Сякаш рисувани от ученик в школата на Андреа Верокио!

Tivadar има много оригинално виждане за ролята на небето. В много от картините му небето заема почти половината площ на платното. Освен бяло, сиво и синьо, той много често използва червено и жълто за небето, и то в големи пропорции. Небето е като отделен, много важен герой в неговите артистични постановки.

Наричам ги „постановки“, защото творбите му наподобяват театрални или оперни представления. В тях има някаква драматичност, много силен сюжет, понякога с библейски привкус, но в повечето случаи без пряка връзка с библейските легенди и герои. По някои картини могат да се построят декори на грандиозни оперни спектакли и уверявам ви, тяхната роля за възприемането на спектакъла ще е много голяма!

Едно може да се каже със сигурност – работите му трудно могат да се объркат с тези на друг художник, което е една от проявите на големия талант.

Арт критиците отнасят стилово неговите картини към пост-импресионизма, експресионизма, символизма, магическия реализъм, и сюрреализма. Като се има предвид, че той оставя само около сто и петдесет картини, това е забележително стилово разнообразие!

Интересен е и фактът, че Tivadar Csontváry Kosztka е абсолютно самоук, не е известно да е бил обучаван от някой друг.

Той остава неразбран и подценяван в родината си приживе. Считан е за странен поради това, че е бил пацифист, вегетарианец, непушач и живее изключително скромно и аскетично. Има склонност да изпада в патетичност при разговор и твърдо вярва, че има своя мисия да издигне изкуството на унгарския народ на изключителна висота.

През живота си, обаче, не успява да продаде нито една картина. През последните си години живее самотен, неразбран, нещастен и не рисува повече. След смъртта си изпада в забвение.

Картините му открива съвсем случайно един архитект, който попада на ателието му, търсейки жилище под наем. Той ги пренася в Училището за изящни изкуства, където преподава.

През 1949 година картините му участват в изложби в Париж и в Брюксел.

Интересът към неговото изкуство се възражда през седемдесетте години на миналия век, когато колекцията с негови творби се премества в музей с неговото име в град Печ, южна Унгария и така картините му биват съхранени за поколенията.

Избрах да ви покажа картината му „Конници на морския бряг“, рисувана през 1909 година.

На брега на един затворен морски залив се разхождат конници мъже и жени, някои с кучетата си.

Конете са стройни, елегантни, с удължени глави и крайници. Изглеждат малко нереални, като в сън.

Конниците са заели типични за ездата изправени пози, но седят някак сковано. Мъжете странно си приличат. Жените – също. Всички са съсредоточени в себе си, фокусирани върху ездата.

Скалите са високи, набраздени, излъчват студенина. Не се вижда никаква зеленина. Дърветата стоят безжизнено.

Морето е леко развълнувано, някак странно свито в себе си и много самотно.

Небето стои като декор, без никакво емоционално участие в картината.

От тази картина струи такава невероятна самота! Липсата на жизненост и емоции в нея предизвиква усещане за студ и самота. Интересно как липсата на емоции може да роди такава силна емоция?

Може би Tivadar Csontváry Kosztka ще остане в историята на изкуството именно със своята самобитност, странност и липса на емоционалност. Един самотен странник в изкуството.

Картините на Tivadar Csontváry Kosztka можете да разгледате в Уикиарт.

Joaquín Sorolla – класикът на испанския импресионизъм

Joaquín Sorolla (1863 – 1923) е испански художник, невероятен майстор на четката. Той е най-признатият, най-познатият и най-обичан представител на испанския импресионизъм не само в Испания, но и извън нея.

Роден е във Валенсия, в многодетното семейство на търговец. Баща му умира от холера, когато той е едва двегодишен и за семейството се грижи роднина на майка му.

Целият му жизнен път е посветен на рисуването, извървян последователно и достойно, без никакви личностни и професионални турбуленции.

Артистичния си талант Joaquín проявява много рано. Деветгодишен, взима частни уроци по рисуване в родния си град, а на единадесет години отива в Мадрид, където е запленен от видяното в Музея Прадо.

След отбиването на военната му служба, получава стипендия да изучава изобразително изкуство в Рим. По време на обучението си в Италия успява да посети и Франция, запознавайки се с работата на френските импресионисти.

През 1888 година се завръща обратно във Валенсия. Непосредствено след това, в духа на испанската родова традиция, създава семейство с Clotilde García del Castillo, която среща няколко години преди това в ателието на баща й. Любовта си към Клотилд увековечава в трите им деца Мария, Йоахин и Елена, и в многобройните нейни портрети, рисувани с нежност и вече рядко срещано в съвременните двойки обожание.

През първите десет години от творческия му път рисува предимно картини на исторически, митологични и социални теми, които представя в Мадрид, Париж, Венеция, Мюнхен, Берлин и Чикаго.

Първото убедително признание идва с картината му Another Marguerite, за която през 1892 година получава златен медал на Националното изложение в Мадрид и след това .- отново златен медал на Международната художествена изложба в Чикаго. На това изложение картината е закупена и дарена на Вашингтонския университетски музей в Сейнт Луис, щата Мисури.

Следващият успех е картината му The Return from Fishing, която е посрещната с голям възторг през 1894 година в Салона в Париж и е закупена от Музея Люксембург. Това е огромно признание за артистичното майсторство на младия Joaquín Sorolla.

Той е импресионист до мозъка на костите си. Това е неговият истински стил. Улавя светлината във всичките й проявления. Използва по божествен начин цветовете.

Уникално бяло, нежно и с толкова разнообразни оттенъци, каквито може би не е уловил никой друг художник. Това е всъщност ренесансовото бяло, триумфално и пленяващо, както в творбите на Рубенс и Микеланджело, но много модерно, много грабващо, използвано в огромни количества. По невероятен начин бялото е миксирано със синьо, розово, жълто, без да губи своята сила и своята категоричност. Картините на Joaquín Sorolla просто излъчват светлина, те самите са източник на светлината.

Начинът, по който работи с четката, е типичен за зрелия импресионизъм, преминаващ към пост импресионизъм. Мазката му е уверена и убедителна. В някои картини движенията на четката са едри и вълнообразни, което оставя впечатление за сила и категоричност. Понякога имам чувството, че на този човек просто времето физически не му е стигало, за да нарисува всичко това, което е виждал и което е носил в себе си. Може би за големите таланти животът е винаги кратък…

Чисто технически и професионално, другото, което е много типично за Joaquín Sorolla, е познаването на всички тайни на човешкото тяло. Изключително естествени и говорещи човешки пози – мъжки и женски, на деца и на хора в зряла и в преклонна възраст. Обикновени хора – селяни, рибари, земеделци, а също и интелектуалци, хора със съвсем различен начин на живот и ежедневие. Всички те са нарисувани в най-типичните и естествени за тях пози. Без излишество и без фалш. Наистина, има нещо ренесансово в степента, в която той познава и в начина, по който пресъздава анатомията на човешкото тяло. Уникалното при него е съчетанието на техниката със силата на емоцията. Типично испански, категорично. Не мога да гледам без вълнение човешка фигура, рисувана от него.

Неговото творчество е толкова силно от художествена гледна точка (съвършен е във всичко, което е оставил), толкова разнообразно като тематика и толкова обемно като брой творби и размери на творбите, че ако не беше починал толкова млад (eдва шестдесет годишен), щеше заслужено да бъде наричан „патриарх“ на испанския импресионизъм.

Без съмнение, Joaquín Sorolla е класикът на испанския импресионизъм.

Избрах да ви покажа една от любимите ми негови картини – „Кеят на Сан Себастиян“.

Сан Себастиян се намира на брега на Бискайския залив, откъм Атлантическия океан. Водата там акумулира силата на океана и това се усеща и в местния климат, и в картината. Едва ли има друг художник, който да е рисувал картини, изобразяващи живота и природата от толкова различни краища на Испания. Joaquín Sorolla е истински влюбен в родината си, естествено, без поза и без прекаляване.

В картината небето е мрачно, а морето е бурно. Облаците се носят сърдито над водата, а вълните прииждат с колосална сила към брега. Чувствате ли енергията на океана? Въздухът е озониран и плътен. Вълните се удрят една след друга от кея. Връщат се обратно и отново прииждат, оставяйки хиляди малки пръски във въздуха.

На кея са застанали няколко мъже и жени, някои от тях са с децата си. Изглеждат смели и спокойно наблюдават морето, но за всеки случай са приближили телата си, притиснали са се един до друг.

Отсреща брегът напрегнато удържа ударите на морето, сякаш предпазвайки хората от беда.

Какъв невероятно силен разговор между природата и човека!

Картините на Joaquín Sorolla можете да видите в Уикиарт тук.

Winifred Nicholson – тих разговор с природата

Winifred Nicholson (1893 – 1981) е британска художничка, за която съвсем доскоро не бях чувала.

Любопитното в нейната биография е особеното съчетание на нейния собствен произход и амплоато на семейството, в което се омъжва. Тя е родена в Оксфорд. Баща й и дядото по майчина  линия са известни политици. Winifred Nicholson се омъжва за художника Ben Nicholson, чиито родители са художници. Дъщеря им Кейт също наследява артистичния талант на родителите и на свой ред става художничка.

Това може би дава обяснение на една интересна синергия у нея на вроден аристократизъм, изтънченост и артистична чувствителност.

Учи в Лондон, но заради професията на баща си, тя доста е пътувала и е посетила в детските си години Индия, Бирма и Цейлон.

Първоначално рисува заедно с дядо си, а по-късно с известни прекъсвания поради военните години по времето на Първата световна, тя посещава частното художествено училище Byam Shaw School of Art в Лондон.

След като създава семейство през 1920 година, заедно с Ben купуват вила в Швейцария, на брега на езерото Лугано. Прекарват зимните месеци там, а през лятото се връщат във Великобритания.

През 1924 година младото семейство закупува имот и ферма в Cumbria, област в северозападната част на острова. Интересното е, че земята се намира в областта на стената на император Адриан, а къщата е построена върху старо римско укрепление.

Winifred и Ben имат три деца, но в брака им се появяват пукнатини, които не могат да поправят. Развеждат се през 1931 година и след развода тя заминава да живее с децата в Париж. С Ben през целия им живот поддържат приятелски отношения и той често вижда децата.

След развода, в продължение на петдесет години, Winifred живее през по-голямата част от времето в къщата им в Cumbria.

Winifred има много индивидуален импресионистичен или по-скоро пост-импресионистичен стил на рисуване. По-голямата част от работите й представляват пейзажи и натюрморти, макар че има и доста добри абстрактни картини и портрети. Рисува основно маслена живопис.

Нейното изкуство е много женско, в най-добрия смисъл на думата – от работите й лъха спокойствие и домашен уют. Рисува основно това, което я заобикаля. Любимите си хора в техните ежедневни занимания. Природата – планината, равнината, морето, небето… Полски и градински цветя – нейните любими букети, без които не може.

Влюбена е безкрайно в цветята – смята, че те са мистериозни създания, които дават едновременно нежност и енергия.

Winifred осмисля в продължение на много години ролята и силата на цветовете в изкуството, и има доста публикации по тази тема. Работи предимно с пастелни, приглушени цветове, в една много фина и деликатна цветова гама.

Картините й просто излъчват нежна енергия, естествена светлина. Тя има едно интересно изказване, което страшно много ми допадна – че картината е фокусно място в една стая, тя е не просто прозорец, тя е светлината у дома.

Четката й усеща всички аспекти на времето – вятър, мъгла, слънце, дъжд, студ, жега… Гледайки нейни картини, рисувани в различни сезони, просто физически можете да усетите времето в тях.

Уникален е талантът й да общува с природата, наистина! Рисувайки, тя сякаш тихо разговаря с нея.

Интересен вдъхновяващ мотив за Winifred е дъгата – нищо чудно, с това почти езическо преклонение пред светлината. Winifred оставя много картини, в които рисува дъга или нежните дъговидни пречупвания на светлината в различни сезони и часове на деня. Според мен, тези картини сами по себе си могат да бъдат обект на отделно художествено проучване.

Избрах да ви покажа картината й „Птици край брега на морето“.

Това са морски бекаси, които са много типични за Cumbria. Картината е есенна. Цветовете са прегорели, лятото си тръгва. Птиците се готвят да мигрират и правят последните си прощални кръгове над водата, събирайки сила за далечен полет. Къде отиват? Никой не знае…

За всички, които обичат Ъпдайк – не ви ли напомня това на излетите на Сали и Джери в романа му “Ожени се за мен”? На брега на морето, в края на едно дълго лято в Кънектикът, пълно с тъжните откровения на една непредвидена любов и с нежната ирония на израстването?

Картини на Winifred Nicholson можете да разгледате в Уикиарт, а също и на сайта с нейното име и екстеншън com, създаден от семейството й.

Ivan Rabuzin – вълшебен полет над реалността

Ivan Rabuzin (1921 – 2008) е един от любимите ми художници-наивисти. Вече писах веднъж за него в блога си, но не мога да се сдържа да си напомня и да ви напомня за този невероятен наивен талант, дарен от Бога с много фин усет за реалността.

Позволявам си да напомня няколко интересни факти за живота му. Той е роден в малко село, в областта Zagorje и семейството му е съвсем обикновено. Обучаван е да бъде дърводелец и дълги години именно това е работил. На практика, е без всякакво академично образование в областта на изкуствата. Не се знае дали изобщо е вземал някакви уроци по рисуване през живота си. Започва да рисува след тридесетата си година, а първата си самостоятелна изложба прави през 1956.

Картините му са пътували по целия свят – Франция, САЩ, Япония, Швейцария, Норвегия, Германия, Италия, Бразилия, Норвегия. Навсякъде са посрещани с изключително голям интерес от ценителите на наивното изобразително изкуство.

Декорирал е порцелан за световноизвестния производител на порцеланови изделия Rosenthal, за когото създава великолепна серия рисувани чинии.

Обичам наивното изкуството, защото в него по много непосредствен и естествен начин авторите общуват с природата и реалността.

Допада ми богатството и експресивността на колорита в наивните картини, неограничавано от предварителни представи и правила, независимо дали чисто човешки или наложени от академията. Често перспективата в наивното рисуване е нарушена, за сметка на въздействие чрез цветове, форми и емоции, въплътени в картините.

В наивното рисуване художникът си позволява да остане дете, в най-добрия смисъл на тази дума. Продължава да общува със света с блеснали очи, запазвайки добрата си, наивна и чиста, детска представа за него.

Това е особено видно в картините на Иван Рабузин, в които не пада и една сива облачна сянка и в които сякаш всяка къща, дърво и хълм пеят чудна песен. Това е наистина като полет, като вълшебен полет над реалността.

Типично за него е, че в картините му липсват хората. Планини, реки, дървета, великолепно небе, къщички с чисти прозорци, блеснали на слънцето като детски очи. Само не и хора.

Картините му показват едно много добро владеене на перспективата, за разлика от някои други самоуки художници-наивисти. Това може би се дължи на неговата професия на дърводелец. Работата с дървото създава практически усет за обемите, формите и тяхното взаимодействие.

Разбира се, той има огромен, безспорен художествен талант. Това, което природата ни е дала, винаги ни помага да компенсираме ограниченията, които животът ни е наложил и да развием най-доброто у себе си.

Другото, което го отличава от много художници-наивисти, е съзнателното бягство от битовизма. Да, животът има много проявления, и ежедневието е най-натрапчивото от тях. Трудно е да избягаш от него. Да можеш да политнеш над ежедневието, над дребните, непрекъснати повторения в живота, през които няма как да не преминаваш всеки ден, е дар. Да не се вторачваш в тях, да виждаш по-далеч, отколкото животът те е поставил. Да продължаваш смело да мечтаеш. Да можеш да летиш над реалността.

Показаната картина в това есе се нарича “Моят роден край”. Великолепно, фино и вдъхновяващо усещане за родния край на Ivan Rabuzin. Една от мечтите ми е да посетя Хърватия скоро, дано да се сбъдне.

Наистина, обичам Ivan Rabuzin. За колекционерите – картините му могат да бъдат закупени на невероятни цени на неговия артистичен сайт, поддържан от семейството му.

За всички нас, останалите – можем да се насладим на великолепните му работи там, а също и на сайта на Хърватския музей на наивното изкуство.

Lin Fengmian – един от първопроходците на съвременното китайско изкуство

Lin Fengmian (1900 – 1991) e роден в Китайската империя, в едно малко село на провинция Гуангдун, в семейството на каменоделец. Баща му е бил със солидни познания и умения в областта на традиционната китайска живопис и калиграфията.

След завършване на средно училище, Lin получава стипендия, за да учи изобразително изкуство във Франция. През 1918 година започва обучението си в Дижон, а след половин година се прехвърля в Париж, в престижната арт академия Ecole Nationale Superieure des Beaux-Arts.

Завръща се в Китай през 1925 година. Той е един от първопроходците на съвременното изкуство там, един от първите строители на мостове между китайското и западноевропейското изобразително изкуство.

Посвещава години на обучението на млади художници, първоначално в Пекинското художествено училище (директор), което е под егидата на Китайското министерство на просветата. През 1928 година е основана Китайската художествена академия и Lin Fengmian е първият й ръководител. Преподава модерна живопис и обучава учениците и студентите си в западноевропейските техники на рисуване. Lin е обичан преподавател и увлекален лектор. В своите лекции разказва както за западноевропейското изкуство, така и за традициите на китайската живопис.

След това толкова обещаващо начало на професионална кариера, животът поставя пред него тежки препятствия. Поради амплоато му на човек-мост между западните и източните традиции в живописта, през Японо-китайската война и по времето на “културната” революция, са унищожени голяма част от неговите творби.

Попаднал в списъците на неблагонадеждните творци, Лин сам унищожава много от картините си, но това не го спасява. След четиригодишен престой в затвора, той се заема да възстанови унищоженото.

Едва след като приключва мрачния период на “културната” революция в Китай, през 1977 година му е позволено да напусне страната, за да замине при семейството си в Бразилия. Лин неколкократно посещава Бразилия, но се установява да живее в Хонг Конг до края на живота си (1991 година).

Негови картини са притежание на The Metropolitan Museum of Art и Художествената галерия на New South Wales.

Работоспособността и творческата му фантазия са наистина удивителни. Той работи в няколко западни стила – експресионизъм, наивизъм, кубизъм, пост-импресионизъм. Цялостното му творчество отразява неговата житейска мисия – мост между две цивилизации, между две култури, между два стила на живот.

В картините, близки до западноевропейския маниер на рисуване (“Гладиоли”, “Есен”, “Прибиране на реколтата”, “Лотуси”) палитрата му е силна и ярка, пространството е завладяно смело, контурите са ясно очертани. В картините, инспирирани от традиционната китайска живопис (“Китайска опера”, “Птици, кацнали на клон”, “Жерав”, “Жена, облечена в синьо”) преобладават нежни, пастелни цветове и фини контури. Те са много прецизни като композиция и структура.

Избрах да ви покажа една от любимите си картини на Lin Fengmian – “Хризантеми”. Рисувана е през 1988 година. Погледнете колко прецизно и нежно стоят цветовете, извивките на контурите, авторският подпис с бели йероглифи долу вдясно. Сякаш рисунка върху много фин порцелан!

Хризантемата е нежна, покорна и фина. В Япония хубавите момичета са сравнявани с хризантеми.

Както е известно, хризантемата е любимо цвете с дълбоко символично значение в традиционното източно изкуство и бит. Правят се специални есенни панаири, посветени на това цвете. Съществуват асоциации, които се грижат за неговото запазване във времето.

Бялата хризантема символизира щастието, любовта и дълголетието в Далечния Изток.

Изглежда, че единадесет години след напускането на родината си, Лин вече започва да възстановява струните на своята потъпкана душа. Колко време е нужно за възстановяването на една стъпкана чувствителност?

Каква странна ирония на съдбата… Този удивителен художник с дълъг и труден живот е имал невероятна жизненост, работоспособност и творческа фантазия.

Можете да намерите негови картини в Уикиарт.

Ilka Gedő – драмата на една тъжна човешка съдба

Ilka Gedő (1921-1985) e унгарска художничка от еврейски произход, която все още не е много известна в международните арт среди и чието творчество тепърва предстои да се изучава, анализира и разбира от арт критиците и любителите на изобразителното изкуство.

Тя е родена в чиновническо еврейско семейство, в Будапеща. Нейните родители живеят скромно, но имат състоятелни роднини. Стремят се с всички средства да дадат дорбо възпитание и образование на трите си дъщери.

Илка още отрано проявява своята дарба на художник. Тя започва да рисува първоначално графики (нещо не особено типично за дете) и взема частни уроци по рисуване. През ваканциите гостува на роднини в провинцията и рисува до забрава местните околности, селца и хора.

Ранните й графики от творческия й период преди войната показват една удивителна психологическа зрялост, наблюдателност и владеене до съвършенство на графичната стилистика. Безспорно владеене на работата с перспектива, до степен, в която може да си позволи волно изкривяване и експресионистично тълкуване на рисуваните обекти и предмети. Щрихите са уверени, бързи, изразителни. Умението й да синтезира в образи видяното е невероятно. Хората, животните, къщите са изобразени точно в необходимата детайлност. Позите на хората са невероятно топли, човешки и меки. Няма излишен шрих, всяко нещо е на мястото си. Нищо не може да се прибави. Нищо не бива да се отнеме. Ранните й творби внушават уют и увереност, и издават задълбочеността и зрелостта на един невероятен талант. Може спокойно и без преувеличение да бъдат сравнени с графиките на Леонардо и Рембранд.

На седемнадесет години Илка и семейството й започват да правят планове и да проучват възможността за продължаване на обучението й в художествена академия в Париж. Въпреки, че след една консултация с художник, той е категоричен – Илка е достигнала такова ниво на развитие, което прави излишно академичното обучение. Според него тя би се оказала по-напреднала от своите бъдещи преподаватели. Първата й публична артистична проява е участието й в обща изложба на групата на художниците-социалисти, през 1942 година.

Бъдещето й на художник изглежда предрешено и обещаващо. След като войната се разраства, нещата се променят драматично.

Семейството й бива принудено да се премести в гетото в Будапеща, а самата Илка на два пъти едва не е изпратена в концентрационен лагер. Спасява се по чудо! Илка прекарва в гетото дълги, мъчителни месеци.

Престоят й в гетото е нейният втори творчески период. През това време тя рисува предимно графични портрети и малки натюрморти с масло върху платно, поради липса на средства.

Повечето от портретите от това време представляват автопортрети. На тях виждаме млада, съвсем млада жена без тяло и без възраст, с угаснали дълбоки, много тъмни очи. Както е видно от снимките й, Илка е била много красива жена – стройна, с изящни черти и изразителен поглед.

Автопортретите от втория й творчески период издават драмата на едно насила прекъснато лично развитие и една силно стресирана, уплашена младост. Стилът все повече започва да се доближава до графичен експресионизъм. Самите графики от това време са с много висока художествена стойност, безспорно.

Третият творчески период в живота на Ilka Gedő продължава от края на войната до 1949 година, когато тя ненадейно престава да рисува. Илка не създава нищо ново, нито една графична рисунка, нито една картина, в продължение на цели шестнадесет години.

През 1945 година Илка се записва да следва в Художествената академия на Будапеща. Скоро среща и избраника на своя живот, младия биохимик Endre Bíró и двамата стават семейство през 1946 година. Те имат двама синове – първият роден през 1947, а вторият – през 1953 година. Приятелската им среда е артистично-интелектуална – писатели, художници, млади учени. Въпреки че Илка не е била много радушно възприемана от роднините на съпруга си, младото семейство не изглежда да е било нещастно.

Какво се е случило тогава през годините непосредствено след войната, за да прекрати Илка рисуването? Има различни тълкувания.

Някои смятат, че Илка е била пресирана от властите и това е било своеобразна нейна форма на протест. Други – че средата на художниците – авангардисти, в която тя се движи след войната, не са възприемали нейния начин на рисуване. Стилът й е силно индивидуален и трудно може да се причисли към точно определен художествен стил или течение.

Може би най-близко до истината е мнението на сина й Давид Биро, преводач от английски, който разглежда творчеството и живота й в своя книга. В тази книга Давид Биро анализира живота на Илка непосредствено след войната. В книгата синът й стига до извода, че най-вероятно нейните лични виждания за изкуството и творческите й търсения са причината тя да спре да рисува за толкова дълго време.

Освен, че е много талантлива, Илка има добре изразен аналитичен дар. Тя е човек повече на логиката и наблюденията, отколкото на емоциите и бързите действия. За няколко години преживява толкова много и толкова дълбоки промени, че сякаш й е необходимо дълго време да ги анализира и обобщи в стройна, непротиворечива система, да “подреди” себе си. Илка си дава толкова време, колкото чувства, че й е необходимо – шестнадесет години!

През тези дълги шестнадесет години Илка не рисува, а изучава самостоятелно теорията и историята на изобразителното изкуство. Чете много за теорията на цветовете, за живота на любими нейни художници, препрочита и премисля не само работата им, но и написаното от тях.

И възкръсва, като птицата Феникс, през 1965 година, когато прави първата си самостоятелна изложба в частно студио. Илка е вече на четиридесет и четири години. Три години по-рано, по препоръка на един неин приятел-художник авангардист, Националната арт галерия на Унгария закупува три нейни картини. Нетипичен е начинът, по който Илка се завръща на художествената сцена. Частната изложба по това време в Унгария е непозната – всички дейности в изкуството са планирани, режисирани и одобрявани предварително. Не и това, което прави Илка. Тя е извън стиловете, извън школите, извън стандартните представи за това време относно начина, по който “трябва” да рисува и да се държи един художник.

Двадесет години, до смъртта й през 1985 година, продължава последният четвърти творчески период в живота на Ilka Gedő.

Тя планира единствено и много старателно всяка своя нова творба, рисувайки първоначално скица на обикновена тетрадка. Предварително решава какви точно цветове и оттенъци ще използва, какви цветови комбинации. Документира и записва идеята си за всяка творба в развитие. Записките й са също толкова ценни и говорещи, както картините й. Не смесва цветовете, а ги полага последователно един върху друг, търсейки желания ефект на въздействие. Комбинациите от цветове, които използва са много нетипични, рядко срещани и почти само нейни си.

Работите от този период са предимно маслена живопис върху платно, портрети (предимно автопортрети), натюрморти и малки природни картини. Рисува серии от картини, които биха могли да се групират тематично, като например сухи цветя, картини с рози, картини с цирк, автопортрети и други. Стилово, картините могат да се отнесат към абстрактния експресионизъм.

Може би най-близо до нейните художнически виждания и стилистика от последните й години са Паул Клее и Егон Шиле.

Какво ги обединява тях, тримата, с толкова различен произход? Безспорно, начина по който войната преминава през тях и по който те я изживяват.

Изглежда много фините и чувствителни хора просто са пометени не само житейски, но психически и интелектуално от това най-голямо бедствие на Земята. Можем само да гадаем какви жизнерадостни мотиви, цветове и настроение биха били въплътени в техните творби, ако войната не беше стъпкала техния живот и не беше прекъснала принудително тяхното творческо развитие. Но изкуството е и това – то не съществува отделно от нашите общи и лични житейски драми.

Избрах да ви покажа може би последната работа на Ilka Gedő, наречена “Двоен автопортрет”. На него виждаме една фина дама с шапка (на шестдесет и две години!). Тя наблюдава с тъжно примирение другото си аз, своето първоначално ego, своето минало намерение за себе си. В огледалото ли се намира то или на дисекционна маса? Трудно е да се разбере. Едно друго нейно аз, което е било убито от стихията на войната.

Картини на Ilka Gedő можете да разгледате в Уикиарт тук.

Félix Vallotton – енциклопедия на характери и ситуации

Félix Vallotton (1865 – 1925) е швейцарски художник, живял и работил в последната четвърт на 19ти и в първата четвърт на 20ти век.

По-голямата част от живота си прекарва във Франция, но остава в душата си истински швейцарец – аналитичен, точен, практичен, безпристрастно верен на реалността.

Роден е в Лозана, в задружно протестантско семейство с четири деца. Баща му е собственик на аптека, по-късно закупува и фабрика за производство на шоколад, но изпада във финансови затруднения. Майка му е дъщеря на дърводелец. Добродетелни, работливи, задружни – те са олицетворение на най-доброто в едно протестантско семейство.

Феликс осъзнава своя талант доста млад – в гимназиалните си години взема уроци при един местен художник, който го насърчава да продължи обучението си в областта на изкуствата.

Убеждавайки семейството си, той заминава през 1882 година в Париж, където се записва в прочутата художествена школа Academie Julian. Негови учители там са художниците Буланже и Льофевр, но трябва да отбележим, че той не е сред любимците им. Може би заради това Феликс напуска академията и продължава обучението си в  Ecole des Beaux-Arts. Много голяма част от времето си прекарва в Лувъра, където изучава работите на Леонардо, Дюрер и Холбайн. Почитател е и на Едуард Мане, Гоя и Енгър (особено).

През първия си продължителен престой в Париж, продължил над петнадесет години, той се обучава и през цялото време работи. Освен живопис, през този период той се занимава интензивно с гравюри върху дърво, илюстрации в пресата, илюстрации на книги, а също и с проекти на театрални афиши. Дори се опитва да пише – пиеси и новели, но с времето се фокусира основно върху рисуването.

В този първи (условно) период от неговия живот и творчество, Феликс се сприятелява с групата на художниците-набисти, но остава за тях “чужденецът”. Издържа се основно от гравирани върху дърво портрети и илюстрации. Един от основните му спонсори и почитатели е издателят Тадей Натансон, чието семейство го въвежда в света на парижкия артистичен авангард – Стефан Маларме, Марсел Пруст, Клод Дебюси.

Специално внимание през този период заслужава неговото творчество като гравьор. В известен смисъл, Félix Vallotton възражда и надгражда традициите на гравирането върху дърво.

Оставя голям брой гравирани портрети на прочути съвременници, не само французи. Тези портрети дават представа за неговия тънък психологически усет и умението му да анализира и типизира характери. В много голяма степен, те са една интересна човешка “енциклопедия”, от която може да се научи много. Феликс оставя множество портрети на известни личности от това време – писатели, философи, поети, държавници.

Арт критиците отнасят живописното му творчество към стиловете “пост-импресионизъм” и “символизъм”. В първия си творчески период, Félix Vallotton работи и в един специфичен пост-импресионистичен стил, наречен “клоазонизъм”, който се отличава с равномерно изрисувани обеми и форми, обградени от тъмни контури. Един от най-известните клоазонисти е Гоген. Клоазонизмът допринася значително за появата и развитието на модернизма, основно с използваната типична техника на цветоразделяне.

Именно от клоазонистичните творби на Валатон (“Бистро”, “Уличен пасаж”, “Седяща гола жена” и др.) стават видни неговия анализаторски дар и умението му да изгражда типични характери и ситуации, а също и неговото малко иронично и хапливо чувство за хумор. В известен смисъл, тези работи ни дават основание да сравним творчеството на Félix Vallotton с работата на такива именити писатели като Чарлз Дикенс и Оноре дьо Балзак. Един класически разказвач в кожата на художник. Енциклопедия на времето, в гравюри и картини.

Първият си житейски период Феликс споделя с Hеlene Chatenay, с която живее в продължение на десет години. След това, разделяйки се с нея, той прави внезапен обрат в живота си – свързва живота си със заможната вдовица Gabrielle Rodrigues-Henriques, майка на три деца и дъщеря на известния галерист Alexandre Bernheim. Семейството се установява да живее на десния бряг на Сена, а Феликс се отдава на живописване.

През този втори свой житейски и творчески период животът му е спокоен и уравновесен. Напредъкът му като художник е очевиден.

Той рисува основно интериорни сцени от своето ежедневие, портрети на съпругата си Gabrielle, натюрморти, пейзажи. Преобладаващият колорит е топъл, атмосферата – задушевна. Техниката му е брилянтна. Излага многократно. Постепенно картините му започват да се продават добре.

Навършвайки шестдесет години, на следващия ден се преселва в отвъдното. Един добре планиран и прилежно извървян житейски път.

И все пак… Къде се къса нишката? Откъде наднича душата на този аналитичен, сериозен, непоклатим мъж?

Погледнете неговите пейзажи – природни картини. Колко различни са те от всичко останало, сътворено от ръката на Феликс. Наситени с нежност, деликатност, обич, с емоции, които остават дълбоко скрити в творбите му от други жанрове. Не проза – поезия в картини.

Развълнуваните корони на дърветата, загадъчно криещи своите тайни. Дантелените очертания на планинските върхове. Небето – намръщено, по залез, облачно или спокойно, но винаги с характер. Светлината, пронизваща облаците. Нежният килим на тревата. Водата, прегърнала отражението на луната. Игривите завои на реката. Вятърът нещо разказва. Две лодки се докосват деликатно до брега.

Емоции, вградени в пейзажи. Методично и дисциплинирано. И все пак?

Картините на Феликс Валотон можете да разгледате в Уикиарт.

 

Helene Schjerfbeck – автопортретите на самотата

Helene Schjerfbeck (1886 – 1946) е финландска художничка от шведски произход, която е призната като една от най-интересните художнички на 19ти и 20ти век, с разнообразно и провокиращо внимание и въпроси творчество.

Хелене е родена в Хелсинки, Финландия, през 1886 година (по това време Финландия е част от Руската империя), в семейството на чиновник. Още съвсем малка, преживява огромна травма, която белязва целия й жизнен път – четиригодишна, пада и счупва тазобедрената си става. Тогавашната медицина не разполага с други методи на лечение, освен естественото “заздравяване”, поради което детето остава задълго затворено у дома. Единственото му избавление от болката и самотата е рисуването. Хелене остава накуцваща през целия си живот.

Както често става в живота, физическите страдания биват компенсирани от някаква дарба. Така е и при Хелене – още в детските й години процъфтява нейния голям талант на художник.

На 11 години тя е приета в детската художествена школа на Финландското арт общество, където талантът й бързо е забелязан.

За съжаление, баща й умира от туберколоза, а майка й не споделя увлечението на Хелене. Това не я разколебава.

След като завършва обучението си в детската школа, тя става ученичка в частната школа на художника Adolf von Becker, който има ателие в Университета на Хелсинки. Там тя изучава френските техники на рисуване.

На 17 години, Хелене печели първата си значима награда – в конкурс, организиран от Финландското общество на художниците. Наградената картина на Хелене е “Портрет на ранен войник” – един чисто женски поглед към последиците от войните, изпълнен с много хуманизъм и състрадание.

По това време получава стипендия от Руския имперски сенат, с която заминава да продължи обучението си и да рисува в Париж. Благодарение на държавни и частни стипендии, тя има възможността да пътува също във френската провинция и да прекара известно време в прочутата общност на художниците в Saint Iv, Cornwell (Великобритания).

Там тя рисува картината “Изцеление”, с която печели бронзов медал на Световното изложение в Париж през 1889 година. Картината е реалистичен портрет на болно момиченце с големи блестящи очи, седящо само в стаята, загърнато в одеяло, загледано в разлистена клонка. Смята се, че това е един вид post-factum автопортрет на малката Хелене, надяваща се да оздравее.

През първите години на 20ти век Хелене се завръща в Скандинавия. Участва в няколко групови изложби – в Малмьо (1914), Стокхолм (1916), Санкт Петербург (1917) и Копенхаген (1919). По това време прави и първата си самостоятелна изложба.

С времето проблемите със здравето й се задълбочават. Болките в краката й се засилват – всяка нейна крачка е съпътствана от болка, както при малката русалка в Андерсеновата приказка. Заради това Хелене пътува все по-малко. Заедно с майка си тя се премества в малка къща във финландската провинция.  Все по-рядко пътува, среща се с все по-малко хора.

Освен в много болка, животът й преминава в голяма самота. На два пъти Хелене не среща взаимност в любовта. Това предизвиква още по-голямо затваряне навътре и вглеждане в дебрите на собствените емоции и мисли.

С годините се променя много и начинът й на рисуване. Условно, творческият й път преминава през три големи периода.

През първия й период (съвпадащ с обучението и пътуванията й в чужбина), Хелене рисува предимно реалистични творби. Към този период може да се причислят картините “Портрет на ранен войник”, “Изцеление”, “Момиче, което лови риба”, “Обувки за танц”, “Пране” и други.

Картините от първия й период представляват великолепни, нежни екземпляри на северния реализъм. В тях е видна една много фина стилистика, издаваща чувствителна и задълбочена натура. Разбира се, те говорят за нейния голям талант на художник, признат в международен план още през този период. Още в ранните творби на Хелене се вижда дарбата й да работи с черното, кафявото и бялото – нещо типично за северния реализъм, от ранните ренесансови художници в Холандия до Рембранд.

Вторият й творчески период започва в началото на миналия век и продължава около петнадесет години. Това е времето, след завръщането й във Финландия и преди да се установи в провинцията. Към този период може да се причислят картините “Майка ми шие”, “Четящо момиче”, “Мария”, “Портрет на момиче в черно”, “Katkelma” и други.

През този период Хелене рисува предимно потрети на близки хора. Стилът се приближава до късния импресионизъм, с един много индивидуален колорит, издаващ тъга и силна емоционалност. Някои от картините (“Katkelma”) по невероятен начин напомнят работите на ренесансовите художници – мек, нежен контур, използване на златисто и охра.

Работите й от третия й период могат да се причислят към експресионизма. От този период са картините “Руса жена”, “Усмихващо се момиче”, “Момини сълзи в синя ваза”, “Учителка”, както и много автопортрети на Хелене.

Емоционалността в картините се засилва. Детайлите намаляват, контурите стават по-силни и тъмни. Палитрата й се обогатява с наситено синьо, червено, зелено, едно много специфично за нея розово. Усеща се нарастващата й физическа болка и депресия от изолираността. Портретите от последните й години са направо болезнени, рисувани са с безпощадната искреност и смелост на една голяма художничка.

През по-голямата част от своя живот Хелене прекарва, вгледана навътре в себе си и посветена на рисуването. Творчеството й може да се нарече огромен портрет на самотата.

Картините на Helene Schjerfbeck можете да разгледате в Wikiart.

Fahrelnissa Zeid: принцесата-художничка

Днес искам да ви разкажа за една чудесна художничка, която открих за себе си, разглеждайки онлайн ресурсите на музея Tate.

Tова е турската принцеса Fahrelnissa Zeid (1901-1991), една от най-великите художнички на 20ти век, с невероятни абстрактни творби.

Tази много талантлива жена има необичаен житейски път.

Истинска принцеса, наследница на елитна Отоманска фамилия. След създаването на модерната турска държава, тя е сред първите жени, които учат рисуване в Академията за изобразително изкуство за жени в Истанбул.

Има три деца от първия си брак с турски писател. Големият й син умира много малък от скарлатина. По времето на брака си, тя посещава с първия си съпруг много Европейски музеи и галерии, за да изучава творчеството на големите майстори. Учи рисуване в художествени академии в Париж и Истанбул.

След развода с първия й съпруг, животът й поема в съвсем нова посока.

Тя се жени за иракския принц Zeid bin Hussein, който е назначен за първия посланик на Кралство Ирак в Германия през 1935 година. След като Германия анексира Австрия през март 1938 година, принцеса Zeid се връща в Ирак /посланикът е отзован/ и фамилията се установява да живее в Багдад.

Принцесата е космополитна жена, тя изпада в депресия в Багдад и следващите няколко години прекарва, пътувайки между Париж, Будапеща и Истанбул, отделяйки все повече време на рисуването. Първата си самостоятелна изложба прави в дома си в Истанбул, през 1945 година.

Годините след Втората Световна война носят много изпитания за принцеса Fahrelnissa и нейните близки.

Съпругът й успява да спаси себе си и семейството си след военния преврат в Ирак, който детронира иракския крал. Принцеса Zeid bin Hussein живее със семейството си в Лондон и Париж. След смъртта на втория си съпруг, тя се премества при сина си в Аман през 1975 година.

Последните десетилетия от живота си принцеса Fahrelnissa Zeid създава и работи в Кралския Национален Художествен Институт на Йордания, носещ нейното име. Тя променя все повече стила си на рисуване през този период, рисувайки абстрактни картини. Често рисува портрети на близки и приятели в много експресивен маниер, и създава нов стил в изкуството, като експериментира композиции с рисувани пилешки кости върху платно.

Интересен факт е, че след преместването й в Аман /Йордания/, тя бива почти напълно забравена от художествените среди по света. Светът си спомня отново за нея едва през 2008 година. Оттогава, нейни изложби са организирани в Лондон, Берлин и Истанбул.

Погледнете тази невероятна картина.

Колко богата цветна палитра! Топло златно жълто, червено и розово – цветовете на цветята и плодовете. Животворното зелено на листата и дърветата. Дълбокото небесно синьо.

Неочакваните ъгли на ветровете. Галещите лъчи на слънцето. Преплетените нишки на житейските пътеки.

Богатство. Изобилие. Плодородие. Трансформация.

Заглавието на тази картина е „Кармата на изобилието“ /“Karma bir doğurganlık“/. Каква невероятна съдба!

Fahrelnissa Zeid е истинска принцеса – в живота и в изкуството.

Можете да се насладите на работите й в WikiArt.

Картините на Henri Matisse – хармония на цвят и форма

Henri Matisse (1869-1954) е един от любимите ми художници. Без да познавам добре работата му като скулптор, винаги съм се възхищавала на картините му, стъклописите му и работите му, изрязани от хартия.

Matisse е един от знаковите художници на 20ти век, който създава абсолютно нова и модерна визия за изобразителното изкуство.

Ведно с Picasso, Анри Матис създава и развива художествените стилове фовизъм и кубизъм, със свой собствен почерк и невероятен усет за цвят и форма.

Мекотата на характера му, отношението му към живота и хората могат да бъдат усетени във всяка от работите му.

В картините му от Ориенталския му фовистки период съжителстват в перфектна хармония ярки цветове, комбинирани с гладки и меки форми на телата и обектите. Ролята на класическата геометрична перспектива е изместена от дълбочината на цвета и мекотата на формите. Работите на Matisse от този период ни потапят в мечтание, успокояват. Трудно е да откъснем погледа си от картините. Оставаме спокойни и замечтани дори и след като като престанем да ги гледаме.

С възрастта, Матис започва да работи в стил кубизъм, като отново тук характерно за неговите картини е невероятната синергия на цвят  и форма. С времето, постепенно неговите творби се изчистват от детайли във формата, а цветовете става по-дълбоки, по-наситени. Уникалното при Matisse е, че чистите форми и цветове не създават абсолютно никакво напрежение при възприемането на картината.

Хармония, нежност, мъдрост – това е за мен Henri Matisse.

За илюстрация на впечатленията си, избрах да ви покажа картината му „Синият прозорец“. Можете да разгледате негови работи в Уикиарт.