Ilka Gedő – драмата на една тъжна човешка съдба

Ilka Gedő (1921-1985) e унгарска художничка от еврейски произход, която все още не е много известна в международните арт среди и чието творчество тепърва предстои да се изучава, анализира и разбира от арт критиците и любителите на изобразителното изкуство.

Тя е родена в чиновническо еврейско семейство, в Будапеща. Нейните родители живеят скромно, но имат състоятелни роднини. Стремят се с всички средства да дадат дорбо възпитание и образование на трите си дъщери.

Илка още отрано проявява своята дарба на художник. Тя започва да рисува първоначално графики (нещо не особено типично за дете) и взема частни уроци по рисуване. През ваканциите гостува на роднини в провинцията и рисува до забрава местните околности, селца и хора.

Ранните й графики от творческия й период преди войната показват една удивителна психологическа зрялост, наблюдателност и владеене до съвършенство на графичната стилистика. Безспорно владеене на работата с перспектива, до степен, в която може да си позволи волно изкривяване и експресионистично тълкуване на рисуваните обекти и предмети. Щрихите са уверени, бързи, изразителни. Умението й да синтезира в образи видяното е невероятно. Хората, животните, къщите са изобразени точно в необходимата детайлност. Позите на хората са невероятно топли, човешки и меки. Няма излишен шрих, всяко нещо е на мястото си. Нищо не може да се прибави. Нищо не бива да се отнеме. Ранните й творби внушават уют и увереност, и издават задълбочеността и зрелостта на един невероятен талант. Може спокойно и без преувеличение да бъдат сравнени с графиките на Леонардо и Рембранд.

На седемнадесет години Илка и семейството й започват да правят планове и да проучват възможността за продължаване на обучението й в художествена академия в Париж. Въпреки, че след една консултация с художник, той е категоричен – Илка е достигнала такова ниво на развитие, което прави излишно академичното обучение. Според него тя би се оказала по-напреднала от своите бъдещи преподаватели. Първата й публична артистична проява е участието й в обща изложба на групата на художниците-социалисти, през 1942 година.

Бъдещето й на художник изглежда предрешено и обещаващо. След като войната се разраства, нещата се променят драматично.

Семейството й бива принудено да се премести в гетото в Будапеща, а самата Илка на два пъти едва не е изпратена в концентрационен лагер. Спасява се по чудо! Илка прекарва в гетото дълги, мъчителни месеци.

Престоят й в гетото е нейният втори творчески период. През това време тя рисува предимно графични портрети и малки натюрморти с масло върху платно, поради липса на средства.

Повечето от портретите от това време представляват автопортрети. На тях виждаме млада, съвсем млада жена без тяло и без възраст, с угаснали дълбоки, много тъмни очи. Както е видно от снимките й, Илка е била много красива жена – стройна, с изящни черти и изразителен поглед.

Автопортретите от втория й творчески период издават драмата на едно насила прекъснато лично развитие и една силно стресирана, уплашена младост. Стилът все повече започва да се доближава до графичен експресионизъм. Самите графики от това време са с много висока художествена стойност, безспорно.

Третият творчески период в живота на Ilka Gedő продължава от края на войната до 1949 година, когато тя ненадейно престава да рисува. Илка не създава нищо ново, нито една графична рисунка, нито една картина, в продължение на цели шестнадесет години.

През 1945 година Илка се записва да следва в Художествената академия на Будапеща. Скоро среща и избраника на своя живот, младия биохимик Endre Bíró и двамата стават семейство през 1946 година. Те имат двама синове – първият роден през 1947, а вторият – през 1953 година. Приятелската им среда е артистично-интелектуална – писатели, художници, млади учени. Въпреки че Илка не е била много радушно възприемана от роднините на съпруга си, младото семейство не изглежда да е било нещастно.

Какво се е случило тогава през годините непосредствено след войната, за да прекрати Илка рисуването? Има различни тълкувания.

Някои смятат, че Илка е била пресирана от властите и това е било своеобразна нейна форма на протест. Други – че средата на художниците – авангардисти, в която тя се движи след войната, не са възприемали нейния начин на рисуване. Стилът й е силно индивидуален и трудно може да се причисли към точно определен художествен стил или течение.

Може би най-близко до истината е мнението на сина й Давид Биро, преводач от английски, който разглежда творчеството и живота й в своя книга. В тази книга Давид Биро анализира живота на Илка непосредствено след войната. В книгата синът й стига до извода, че най-вероятно нейните лични виждания за изкуството и творческите й търсения са причината тя да спре да рисува за толкова дълго време.

Освен, че е много талантлива, Илка има добре изразен аналитичен дар. Тя е човек повече на логиката и наблюденията, отколкото на емоциите и бързите действия. За няколко години преживява толкова много и толкова дълбоки промени, че сякаш й е необходимо дълго време да ги анализира и обобщи в стройна, непротиворечива система, да “подреди” себе си. Илка си дава толкова време, колкото чувства, че й е необходимо – шестнадесет години!

През тези дълги шестнадесет години Илка не рисува, а изучава самостоятелно теорията и историята на изобразителното изкуство. Чете много за теорията на цветовете, за живота на любими нейни художници, препрочита и премисля не само работата им, но и написаното от тях.

И възкръсва, като птицата Феникс, през 1965 година, когато прави първата си самостоятелна изложба в частно студио. Илка е вече на четиридесет и четири години. Три години по-рано, по препоръка на един неин приятел-художник авангардист, Националната арт галерия на Унгария закупува три нейни картини. Нетипичен е начинът, по който Илка се завръща на художествената сцена. Частната изложба по това време в Унгария е непозната – всички дейности в изкуството са планирани, режисирани и одобрявани предварително. Не и това, което прави Илка. Тя е извън стиловете, извън школите, извън стандартните представи за това време относно начина, по който “трябва” да рисува и да се държи един художник.

Двадесет години, до смъртта й през 1985 година, продължава последният четвърти творчески период в живота на Ilka Gedő.

Тя планира единствено и много старателно всяка своя нова творба, рисувайки първоначално скица на обикновена тетрадка. Предварително решава какви точно цветове и оттенъци ще използва, какви цветови комбинации. Документира и записва идеята си за всяка творба в развитие. Записките й са също толкова ценни и говорещи, както картините й. Не смесва цветовете, а ги полага последователно един върху друг, търсейки желания ефект на въздействие. Комбинациите от цветове, които използва са много нетипични, рядко срещани и почти само нейни си.

Работите от този период са предимно маслена живопис върху платно, портрети (предимно автопортрети), натюрморти и малки природни картини. Рисува серии от картини, които биха могли да се групират тематично, като например сухи цветя, картини с рози, картини с цирк, автопортрети и други. Стилово, картините могат да се отнесат към абстрактния експресионизъм.

Може би най-близо до нейните художнически виждания и стилистика от последните й години са Паул Клее и Егон Шиле.

Какво ги обединява тях, тримата, с толкова различен произход? Безспорно, начина по който войната преминава през тях и по който те я изживяват.

Изглежда много фините и чувствителни хора просто са пометени не само житейски, но психически и интелектуално от това най-голямо бедствие на Земята. Можем само да гадаем какви жизнерадостни мотиви, цветове и настроение биха били въплътени в техните творби, ако войната не беше стъпкала техния живот и не беше прекъснала принудително тяхното творческо развитие. Но изкуството е и това – то не съществува отделно от нашите общи и лични житейски драми.

Избрах да ви покажа може би последната работа на Ilka Gedő, наречена “Двоен автопортрет”. На него виждаме една фина дама с шапка (на шестдесет и две години!). Тя наблюдава с тъжно примирение другото си аз, своето първоначално ego, своето минало намерение за себе си. В огледалото ли се намира то или на дисекционна маса? Трудно е да се разбере. Едно друго нейно аз, което е било убито от стихията на войната.

Картини на Ilka Gedő можете да разгледате в Уикиарт тук.

Félix Vallotton – енциклопедия на характери и ситуации

Félix Vallotton (1865 – 1925) е швейцарски художник, живял и работил в последната четвърт на 19ти и в първата четвърт на 20ти век.

По-голямата част от живота си прекарва във Франция, но остава в душата си истински швейцарец – аналитичен, точен, практичен, безпристрастно верен на реалността.

Роден е в Лозана, в задружно протестантско семейство с четири деца. Баща му е собственик на аптека, по-късно закупува и фабрика за производство на шоколад, но изпада във финансови затруднения. Майка му е дъщеря на дърводелец. Добродетелни, работливи, задружни – те са олицетворение на най-доброто в едно протестантско семейство.

Феликс осъзнава своя талант доста млад – в гимназиалните си години взема уроци при един местен художник, който го насърчава да продължи обучението си в областта на изкуствата.

Убеждавайки семейството си, той заминава през 1882 година в Париж, където се записва в прочутата художествена школа Academie Julian. Негови учители там са художниците Буланже и Льофевр, но трябва да отбележим, че той не е сред любимците им. Може би заради това Феликс напуска академията и продължава обучението си в  Ecole des Beaux-Arts. Много голяма част от времето си прекарва в Лувъра, където изучава работите на Леонардо, Дюрер и Холбайн. Почитател е и на Едуард Мане, Гоя и Енгър (особено).

През първия си продължителен престой в Париж, продължил над петнадесет години, той се обучава и през цялото време работи. Освен живопис, през този период той се занимава интензивно с гравюри върху дърво, илюстрации в пресата, илюстрации на книги, а също и с проекти на театрални афиши. Дори се опитва да пише – пиеси и новели, но с времето се фокусира основно върху рисуването.

В този първи (условно) период от неговия живот и творчество, Феликс се сприятелява с групата на художниците-набисти, но остава за тях “чужденецът”. Издържа се основно от гравирани върху дърво портрети и илюстрации. Един от основните му спонсори и почитатели е издателят Тадей Натансон, чието семейство го въвежда в света на парижкия артистичен авангард – Стефан Маларме, Марсел Пруст, Клод Дебюси.

Специално внимание през този период заслужава неговото творчество като гравьор. В известен смисъл, Félix Vallotton възражда и надгражда традициите на гравирането върху дърво.

Оставя голям брой гравирани портрети на прочути съвременници, не само французи. Тези портрети дават представа за неговия тънък психологически усет и умението му да анализира и типизира характери. В много голяма степен, те са една интересна човешка “енциклопедия”, от която може да се научи много. Феликс оставя множество портрети на известни личности от това време – писатели, философи, поети, държавници.

Арт критиците отнасят живописното му творчество към стиловете “пост-импресионизъм” и “символизъм”. В първия си творчески период, Félix Vallotton работи и в един специфичен пост-импресионистичен стил, наречен “клоазонизъм”, който се отличава с равномерно изрисувани обеми и форми, обградени от тъмни контури. Един от най-известните клоазонисти е Гоген. Клоазонизмът допринася значително за появата и развитието на модернизма, основно с използваната типична техника на цветоразделяне.

Именно от клоазонистичните творби на Валатон (“Бистро”, “Уличен пасаж”, “Седяща гола жена” и др.) стават видни неговия анализаторски дар и умението му да изгражда типични характери и ситуации, а също и неговото малко иронично и хапливо чувство за хумор. В известен смисъл, тези работи ни дават основание да сравним творчеството на Félix Vallotton с работата на такива именити писатели като Чарлз Дикенс и Оноре дьо Балзак. Един класически разказвач в кожата на художник. Енциклопедия на времето, в гравюри и картини.

Първият си житейски период Феликс споделя с Hеlene Chatenay, с която живее в продължение на десет години. След това, разделяйки се с нея, той прави внезапен обрат в живота си – свързва живота си със заможната вдовица Gabrielle Rodrigues-Henriques, майка на три деца и дъщеря на известния галерист Alexandre Bernheim. Семейството се установява да живее на десния бряг на Сена, а Феликс се отдава на живописване.

През този втори свой житейски и творчески период животът му е спокоен и уравновесен. Напредъкът му като художник е очевиден.

Той рисува основно интериорни сцени от своето ежедневие, портрети на съпругата си Gabrielle, натюрморти, пейзажи. Преобладаващият колорит е топъл, атмосферата – задушевна. Техниката му е брилянтна. Излага многократно. Постепенно картините му започват да се продават добре.

Навършвайки шестдесет години, на следващия ден се преселва в отвъдното. Един добре планиран и прилежно извървян житейски път.

И все пак… Къде се къса нишката? Откъде наднича душата на този аналитичен, сериозен, непоклатим мъж?

Погледнете неговите пейзажи – природни картини. Колко различни са те от всичко останало, сътворено от ръката на Феликс. Наситени с нежност, деликатност, обич, с емоции, които остават дълбоко скрити в творбите му от други жанрове. Не проза – поезия в картини.

Развълнуваните корони на дърветата, загадъчно криещи своите тайни. Дантелените очертания на планинските върхове. Небето – намръщено, по залез, облачно или спокойно, но винаги с характер. Светлината, пронизваща облаците. Нежният килим на тревата. Водата, прегърнала отражението на луната. Игривите завои на реката. Вятърът нещо разказва. Две лодки се докосват деликатно до брега.

Емоции, вградени в пейзажи. Методично и дисциплинирано. И все пак?

Картините на Феликс Валотон можете да разгледате в Уикиарт.

 

Helene Schjerfbeck – автопортретите на самотата

Helene Schjerfbeck (1886 – 1946) е финландска художничка от шведски произход, която е призната като една от най-интересните художнички на 19ти и 20ти век, с разнообразно и провокиращо внимание и въпроси творчество.

Хелене е родена в Хелсинки, Финландия, през 1886 година (по това време Финландия е част от Руската империя), в семейството на чиновник. Още съвсем малка, преживява огромна травма, която белязва целия й жизнен път – четиригодишна, пада и счупва тазобедрената си става. Тогавашната медицина не разполага с други методи на лечение, освен естественото “заздравяване”, поради което детето остава задълго затворено у дома. Единственото му избавление от болката и самотата е рисуването. Хелене остава накуцваща през целия си живот.

Както често става в живота, физическите страдания биват компенсирани от някаква дарба. Така е и при Хелене – още в детските й години процъфтява нейния голям талант на художник.

На 11 години тя е приета в детската художествена школа на Финландското арт общество, където талантът й бързо е забелязан.

За съжаление, баща й умира от туберколоза, а майка й не споделя увлечението на Хелене. Това не я разколебава.

След като завършва обучението си в детската школа, тя става ученичка в частната школа на художника Adolf von Becker, който има ателие в Университета на Хелсинки. Там тя изучава френските техники на рисуване.

На 17 години, Хелене печели първата си значима награда – в конкурс, организиран от Финландското общество на художниците. Наградената картина на Хелене е “Портрет на ранен войник” – един чисто женски поглед към последиците от войните, изпълнен с много хуманизъм и състрадание.

По това време получава стипендия от Руския имперски сенат, с която заминава да продължи обучението си и да рисува в Париж. Благодарение на държавни и частни стипендии, тя има възможността да пътува също във френската провинция и да прекара известно време в прочутата общност на художниците в Saint Iv, Cornwell (Великобритания).

Там тя рисува картината “Изцеление”, с която печели бронзов медал на Световното изложение в Париж през 1889 година. Картината е реалистичен портрет на болно момиченце с големи блестящи очи, седящо само в стаята, загърнато в одеяло, загледано в разлистена клонка. Смята се, че това е един вид post-factum автопортрет на малката Хелене, надяваща се да оздравее.

През първите години на 20ти век Хелене се завръща в Скандинавия. Участва в няколко групови изложби – в Малмьо (1914), Стокхолм (1916), Санкт Петербург (1917) и Копенхаген (1919). По това време прави и първата си самостоятелна изложба.

С времето проблемите със здравето й се задълбочават. Болките в краката й се засилват – всяка нейна крачка е съпътствана от болка, както при малката русалка в Андерсеновата приказка. Заради това Хелене пътува все по-малко. Заедно с майка си тя се премества в малка къща във финландската провинция.  Все по-рядко пътува, среща се с все по-малко хора.

Освен в много болка, животът й преминава в голяма самота. На два пъти Хелене не среща взаимност в любовта. Това предизвиква още по-голямо затваряне навътре и вглеждане в дебрите на собствените емоции и мисли.

С годините се променя много и начинът й на рисуване. Условно, творческият й път преминава през три големи периода.

През първия й период (съвпадащ с обучението и пътуванията й в чужбина), Хелене рисува предимно реалистични творби. Към този период може да се причислят картините “Портрет на ранен войник”, “Изцеление”, “Момиче, което лови риба”, “Обувки за танц”, “Пране” и други.

Картините от първия й период представляват великолепни, нежни екземпляри на северния реализъм. В тях е видна една много фина стилистика, издаваща чувствителна и задълбочена натура. Разбира се, те говорят за нейния голям талант на художник, признат в международен план още през този период. Още в ранните творби на Хелене се вижда дарбата й да работи с черното, кафявото и бялото – нещо типично за северния реализъм, от ранните ренесансови художници в Холандия до Рембранд.

Вторият й творчески период започва в началото на миналия век и продължава около петнадесет години. Това е времето, след завръщането й във Финландия и преди да се установи в провинцията. Към този период може да се причислят картините “Майка ми шие”, “Четящо момиче”, “Мария”, “Портрет на момиче в черно”, “Katkelma” и други.

През този период Хелене рисува предимно потрети на близки хора. Стилът се приближава до късния импресионизъм, с един много индивидуален колорит, издаващ тъга и силна емоционалност. Някои от картините (“Katkelma”) по невероятен начин напомнят работите на ренесансовите художници – мек, нежен контур, използване на златисто и охра.

Работите й от третия й период могат да се причислят към експресионизма. От този период са картините “Руса жена”, “Усмихващо се момиче”, “Момини сълзи в синя ваза”, “Учителка”, както и много автопортрети на Хелене.

Емоционалността в картините се засилва. Детайлите намаляват, контурите стават по-силни и тъмни. Палитрата й се обогатява с наситено синьо, червено, зелено, едно много специфично за нея розово. Усеща се нарастващата й физическа болка и депресия от изолираността. Портретите от последните й години са направо болезнени, рисувани са с безпощадната искреност и смелост на една голяма художничка.

През по-голямата част от своя живот Хелене прекарва, вгледана навътре в себе си и посветена на рисуването. Творчеството й може да се нарече огромен портрет на самотата.

Картините на Helene Schjerfbeck можете да разгледате в Wikiart.

Fahrelnissa Zeid: принцесата-художничка

Днес искам да ви разкажа за една чудесна художничка, която открих за себе си, разглеждайки онлайн ресурсите на музея Tate.

Tова е турската принцеса Fahrelnissa Zeid (1901-1991), една от най-великите художнички на 20ти век, с невероятни абстрактни творби.

Tази много талантлива жена има необичаен житейски път.

Истинска принцеса, наследница на елитна Отоманска фамилия. След създаването на модерната турска държава, тя е сред първите жени, които учат рисуване в Академията за изобразително изкуство за жени в Истанбул.

Има три деца от първия си брак с турски писател. Големият й син умира много малък от скарлатина. По времето на брака си, тя посещава с първия си съпруг много Европейски музеи и галерии, за да изучава творчеството на големите майстори. Учи рисуване в художествени академии в Париж и Истанбул.

След развода с първия й съпруг, животът й поема в съвсем нова посока.

Тя се жени за иракския принц Zeid bin Hussein, който е назначен за първия посланик на Кралство Ирак в Германия през 1935 година. След като Германия анексира Австрия през март 1938 година, принцеса Zeid се връща в Ирак /посланикът е отзован/ и фамилията се установява да живее в Багдад.

Принцесата е космополитна жена, тя изпада в депресия в Багдад и следващите няколко години прекарва, пътувайки между Париж, Будапеща и Истанбул, отделяйки все повече време на рисуването. Първата си самостоятелна изложба прави в дома си в Истанбул, през 1945 година.

Годините след Втората Световна война носят много изпитания за принцеса Fahrelnissa и нейните близки.

Съпругът й успява да спаси себе си и семейството си след военния преврат в Ирак, който детронира иракския крал. Принцеса Zeid bin Hussein живее със семейството си в Лондон и Париж. След смъртта на втория си съпруг, тя се премества при сина си в Аман през 1975 година.

Последните десетилетия от живота си принцеса Fahrelnissa Zeid създава и работи в Кралския Национален Художествен Институт на Йордания, носещ нейното име. Тя променя все повече стила си на рисуване през този период, рисувайки абстрактни картини. Често рисува портрети на близки и приятели в много експресивен маниер, и създава нов стил в изкуството, като експериментира композиции с рисувани пилешки кости върху платно.

Интересен факт е, че след преместването й в Аман /Йордания/, тя бива почти напълно забравена от художествените среди по света. Светът си спомня отново за нея едва през 2008 година. Оттогава, нейни изложби са организирани в Лондон, Берлин и Истанбул.

Погледнете тази невероятна картина.

Колко богата цветна палитра! Топло златно жълто, червено и розово – цветовете на цветята и плодовете. Животворното зелено на листата и дърветата. Дълбокото небесно синьо.

Неочакваните ъгли на ветровете. Галещите лъчи на слънцето. Преплетените нишки на житейските пътеки.

Богатство. Изобилие. Плодородие. Трансформация.

Заглавието на тази картина е „Кармата на изобилието“ /“Karma bir doğurganlık“/. Каква невероятна съдба!

Fahrelnissa Zeid е истинска принцеса – в живота и в изкуството.

Можете да се насладите на работите й в WikiArt.

Картините на Henri Matisse – хармония на цвят и форма

Henri Matisse (1869-1954) е един от любимите ми художници. Без да познавам добре работата му като скулптор, винаги съм се възхищавала на картините му, стъклописите му и работите му, изрязани от хартия.

Matisse е един от знаковите художници на 20ти век, който създава абсолютно нова и модерна визия за изобразителното изкуство.

Ведно с Picasso, Анри Матис създава и развива художествените стилове фовизъм и кубизъм, със свой собствен почерк и невероятен усет за цвят и форма.

Мекотата на характера му, отношението му към живота и хората могат да бъдат усетени във всяка от работите му.

В картините му от Ориенталския му фовистки период съжителстват в перфектна хармония ярки цветове, комбинирани с гладки и меки форми на телата и обектите. Ролята на класическата геометрична перспектива е изместена от дълбочината на цвета и мекотата на формите. Работите на Matisse от този период ни потапят в мечтание, успокояват. Трудно е да откъснем погледа си от картините. Оставаме спокойни и замечтани дори и след като като престанем да ги гледаме.

С възрастта, Матис започва да работи в стил кубизъм, като отново тук характерно за неговите картини е невероятната синергия на цвят  и форма. С времето, постепенно неговите творби се изчистват от детайли във формата, а цветовете става по-дълбоки, по-наситени. Уникалното при Matisse е, че чистите форми и цветове не създават абсолютно никакво напрежение при възприемането на картината.

Хармония, нежност, мъдрост – това е за мен Henri Matisse.

За илюстрация на впечатленията си, избрах да ви покажа картината му „Синият прозорец“. Можете да разгледате негови работи в Уикиарт.

Портрет на Cezanne, рисуван от Camille Pissarro

Camille Pissarro (1830-1903) е доайенът на френския импресионизъм. Той е сред най-дълго живелите художници-импресионисти, наред с Реноар.

Роден е на остров Св.Томас (днес на територията на Вирджинските острови в САЩ), в еврейско семейство на белгийски преселници. Баща му се жени за вдовицата на чичо му, което е причина двойката да бъде изолирана от религиозната общност, а децата да играят предимно с местните деца. Баща му се е занимавал с търговия и затова се е надявал синът да поеме по неговия път. Но младият Camille много рано осъзнава призванието си и заминава за Париж да учи рисуване от Европейските художници.

Неговият талант се развива много последователно във времето, преминавайки бавно през класическия реализъм, импресионизма /включително пойнтилизъм/ и нео-импресионизма. Pissarro ни е оставил огромен брой картини във всички жанрове – градски и полски пейзажи, натюрморти, картини с цветя, портрети и автопортрети.

Писаро е изкушен от рисуването на открито /plain-air/. През времето, когато живее във Франция и Англия, той пътува доста в провинцията, изучавайки с четката си местната природа и хората.

В картините му се усеща невероятно уважение към обикновените хора и тяхната работа. Трудолюбиви, загрижени, уморени, любопитни, умислени – хората са във фокуса на неговите творби. Струва ми се, че това е заради факта, че той е роден на отдалечен остров, израснал е с местните деца и непрекъснато е наблюдавал колко много се трудят техните родители, за да преживяват.

Любопитно е, че Pissarro е нарисувал малко портрети, но всеки от тях показва колко много той е обичал хората, колко добре е разбирал човешката душа.

Особено много ми допада неговия портрет на Paul Cezanne.

Известно е, че Сезан не е бил много общителен. Имал е труден характер – един труден за комуникация мъж. Днес бихме го нарекли интроверт.

Погледнете Сезан на портрета – той седи с неохота, с палто и шапка, готов е да стане във всеки един момент. Сезан е бил абсолютен negligee в живота – не се е интересувал никак от външния си вид. Вижда се как се измъчва от бездействието, докато позира. Не виждаме ръцете му, но сякаш усещаме как пръстите му се движат несъзнателно, нетърпеливи да хванат четката. Cezanne най-вероятно се е съгласил да позира единствено от уважение към Pissarro. Зад него на стената се виждат само картините му, като на едната от тях (с иронична любов) се вижда дебеличък художник с брада, хванал палитрата си. Той стои като ангел горе от дясната страна на Cezanne.

Всичко това, в една от любимите ми цветови комбинации – кафяво и синьо. Великолепна картина на велик художник!

Тъй като Pissarro е бил много мек и обичлив човек, той е бил много ценен приятел.

Можете да разгледате картините му в Wikiart.

Сандро Ботичели и Царицата на Красотата

Едва ли бих могла да напиша нещо ново за живота и работата на Sandro Botticelli (1445-1510), един от най-известните италиански художници от епохата на Ренесанса.

Още от детските си години харесвам Ботичели. Бях невероятно щастлива, че преди около две години можах да видя на живо във Флоренция някои от картините му.

Безспорен майстор на четката. Един от гениите на Ренесансовото изобразително изкуство.

Думите са слаби, за да изразя своето възхищение и преклонението си от всичко, което този велик мъж и художник ни е оставил.

Днес ще ви разкажа за един от любимите му модели – Симонета Веспучи (1490-1476), наричана също хубавата Симонета и призната за Царица на Красотата в Северна Италия по онова време.

Симонета е била дъщеря на италиански благородник от Генуа, омъжена само на шестнадесет години за флорентинеца Марко Веспучи. Премествайки се във Флоренция, тя става много популярна и обичана заради своята красота.

Историята твърди, че е била обичана от двамата братя Лоренцо и Джулиано, наследници на управляващата фамилия Де Медичи във Флоренция. Без никакви доказателства за интерес от нейна страна, което би представлявало огромен скандал за дама от знатна флорентинска фамилия. По-вероятно е двамата братя да са били привлечени от нейната красота.

Сандро Ботичели я рисува много пъти. Той вгражда образа й в някои от своите картини, които днес се радват на много голяма известност – „Пролет“, „Трите грации“, както и „Раждането на Венера“, в която Симонета е нарисувана като Флора и Венера.

Симонета умира от туберколоза много млада, едва на 22 години. Погребалната процесия минава през целия град. Ковчегът й остава отворен, за да могат хората да се простят с нея и за последен път да видят нейната невероятна хубост.

Вероятно Симонета изобщо не е позирала приживе на Сандро, тъй като картините с нейния образ са датирани в години след нейната смърт.

Изглежда, че я е рисувал по памет. Какъв тъжен апотеоз на красотата.

Можете да разгледате творбите на Сандро Ботичели в Уикиарт, но още по-добре би било да им се насладите на живо във Флоренция.

Този малък голям свят. Вера Недкова

Вера Недкова (1908 – 1996) е едно от знаковите имена на модерното българско изкуство.

Бях щастлива да видя нейната голяма ретроспектива изложба през февруари 2017 година, в Националната Художествена Галерия. За първи път творчеството й беше представено така обхватно и с необходимото медийно покритие. Вера Недкова е художничка от европейска величина, с която всяка нация може да се гордее. Нейното творчество тепърва ще бъде анализирано и тълкувано.

Родена е в Скопие, в семейството на българския дипломат Тодор Недков. Майка й се занимава с музика. Поради дипломатическата кариера на баща си, семейството прекарва много време извън България, където израства и малката Вера. Владее английски, немски и френски език. Семейството от рано забелязва дарбата на дъщеря си и Вера е записана като ученичка на Никола Маринов в Националната Художествена Академия още на петнадесет години.

През 1923 година Вера заминава за Виена, където след седем години завършва Държавната Художествена Академия с две специалности – живопис и реставрация.

Много голямо значение за нейното формиране като художник има безрезервната подкрепа и обич на семейството й. След завършването си Вера моли за помощ своя баща, който финансира деветмесечния й престой във Флоренция през 1931 година. Там тя изучава сама работите на големите италиански майстори от епохата на Ренесанса и рисува, непрекъснато рисува.

Завръща се в България през 1934 година, като наскоро след това прави 2 самостоятелни изложби. Става част от общността на Българските нови художници и участва в общите им изложби. Това дружество обединява млади български художници с модерно художeствено мислене и естетика, сред които са Васка Емануилова, Вера Лукова, Иван Фунев, Стоян Венев, Бенчо Обрешков, Елиезер Алшех, Борис Ангелушев и други. То просъществува от 1931 до 1944 година и неговите членове оставят трайна следа в българското изобразително изкуство.

Работите на Вера от първоначалния й период (1931 – 1944) могат да се причислят към пост-импресионизма и експресионизма. В творчеството й се усеща дискретното влияние на италианските ренесансови майстори (чист, топъл  колорит), френската живописна школа (основно Сезан и Гоген), а също и една интересна близост с финия и чист рисунък на Модилияни.

Още с първите си самостоятелни прояви в България, Вера Недкова е забелязана от проф. Никола Мавродинов – български изкуствовед и археолог, един от най-големите експерти в областта на средновековното българско изкуство. През 1946 година, той й помага да намери работа като реставратор в Археологическия музей, който самият той ръководи по това време.

В Археологическия музей Вера Недкова работи като реставратор и консерватор от 1946 до 1961 година. През това време нейните творби не се излагат почти никъде, тъй като изразните й средства са неприемливи за установените нови естетически норми в изкуството. С високите критерии на своето образование и безспорния си талант, Вера остава вярна на себе си. През този нелек за нея и близките й период, Вера рисува предимно интериорни картини, пейзажи и портрети. Рисува предимно нощем.

Интересът към нейните работи се появява отново, след съживяването на българския културен живот през 70те години на миналия век. Тогава работите на Вера се появяват в общи художествени изложби. Тя е двукратна носителка на една от най-престижните награди за изобразително изкуство в България – наградата за живопис на името на Владимир Димитров – Майстора.

В късния си период Вера използва похватите на абстрактната живопис и творбите й значително се различават от тези в началния й период. Цветовете стават сякаш по-неясни и приглушени.

Макар и преоткрита от художествените среди, Вера се затваря все повече навътре в себе си и в своя малък свят. Почти до края си, тя води уединен живот и изцяло се посвещава на своята работа като реставратор и на своето изкуство. Допуска малко хора до себе си, подбира хората, с които се сближава и общува изключително внимателно. Интересува се живо от художествения живот в Западна Европа и въпреки че няма възможност да пътува много през по-голямата част от живота си, тя е много добре осведомена за тенденциите и събитията там.

Една година преди смъртта си, Вера Недкова завещава на държавата своя дом и всичките си творби. След известен период на изучаване и реставрация, днес домът й е част от Националната Художествена Галерия и може да бъде посещаван.

Избрах да ви покажа тази нейна творба – “Интериор”, от 1945 година.

Това вероятно е нейният дом, уютен и побрал всичко ценно за нея самата и нейните близки. Книгите, пианото с букет цветя и снимки на любимите хора. Изящните лампиони. Удобните фотьоли. Старовремският прозорец с тежки завеси. Ниската масичка с топъл цвят, с цветя върху нея.

Началото на едно дълго пътуване навътре… Дали е усещала какво прибиране в себе си я очаква през следващите почти двадесет години? Дали се е страхувала от бъдещето, скривайки се в своя малък свят, в очакване големият свят да си спомни за нея отново?

Работите на Вера Недкова можете да разгледате в нейния дом, на ул. “11ти август”, а също и онлайн в Wikiart тук.

Паул Клее – светът във всичките му измерения

Paul Klee (1879-1940) е един от моите любими художници.

Роден е в Швейцария, в семейството на немски учител по музика и швейцарска оперна певица.

В детството си свири на цигулка и родителите му се надяват да стане музикант. Отрасъл в музикално семейство, той наистина усеща музиката със всяка своя клетка. Това се чувства и в неговите творби. Контури, обекти и цветове следват някакъв вътрешен ритъм – сякаш вируоз-музикант свири приказна мелодия.

Поетът Рилке казва за Паул Клее: “Ако не знаех, че Клее свири на цигулка, гледайки картините му, щях да се досетя”.

Паул Клее взема решение да не се развива професионално като композитор или музикант още в юношеските си години, защото смята, че след Бетовен и Моцарт е трудно да бъдат постигнати големи върхове в музиката.

Ето защо, решава да се насочи към изобразителното изкуство. Учи в Художествената академия в Мюнхен. На края на третата година на следването си възкликва отчаяно: “Едва ли някога ще се науча да рисувам…”.

Паул Клее е един от родоначалниците на съвременната авангардна живопис. Арт критиците отнасят творбите му към експресионизма, кубизма и сюрреализма. Но това е един от най-разностранните съвременни художници. Трудно е да бъдат систематизирани и окачествени работите му. Отличава се с невероятен собствен стил, много трудно е да бъде объркан с някой друг.

Паул Клее живее и работи над 30 години в Германия, но поради причисляването му към художниците-дегенерати по времето на фашизма, е принуден да се върне в Швейцария.

Той е считан за част от кръга Blue Reider (Кандински е сред първите, които оценяват неговата дарба) и е лектор в продължение на около 10 години в престижното училище за съвременен дизайн Bauhaus. Работите му започват да придобиват известност едва към 40-тата му година, но това не изглежда да го е тревожило.

Въпреки, че е доста продуктивен в някои свои периоди, той рисува сякаш медитирайки над картините си, размишлява, описва техниките и откритията си. Използва често смесени техники в картините си.

Документира своята философия за изкуството в дневника си, в лекции и есета. Един от най-четените и изучавани модерни художници.

Допада ми много начина, по който възприема света и го отразява в творбите си. Светът за него е многопластов, едновременно притежаващ сложна структура, която трябва да бъде овладяна, описана, систематизирана и някак по детински нежен, весел, безкрайно интересен.

Философска сложност, музикална виртуозност и детска интуитивност съжителстват много естествено в картините му. Гледайки ги, имам чувството, че той рисува това, което би изсвирил с цигулката си. Ненапразно след смъртта му по картините му са композирани музикални произведения.

Последните си години прекарва в селището Муралто, в областта Локарно в Швейцария, на брега на езерото Лаго Маджоре.

Паул Клее е една вселена. За него може да се говори и пише безкрайно…

Избрах да ви покажа една от последните му картини, рисувани там – пейзаж, изпълнен със смесена техника. Това е вероятно привечер на брега на езерото Маджоре. Картината ми напомня на лунна лятна соната…

Планините са обгърнали кротко езерото. Сградите са се сгушили една в друга, сякаш в топла вечерна прегръдка. Светлините приблясват уморено.

Луната плува във водата и странно – на нея се виждат също сгради. Това дали е отражение на Муралто или е друг, лунен свят? Дали Паул не е усещал полъха на смъртта? Една от последните му сонати… През юни той умира.

Можете да разгледате картините му в Уикиарт.

 

 

 

 

Сливане с природата с Исак Левитан

Исак Левитан (1860-1900) е моят любим пейзажист – реалист, в чиито картини намирам спокойствие, баланс и радост от съприкосновението с природата.

Харесвам този художник още от детските си години, когато в къщата на баба и дядо гледах окачената на стената репродукция на един от прекрасните му езерни пейзажи.

Всъщност, бях забравила затова. Припомних си го, гледайки наскоро картините на Левитан в интернет. Интересно е как изкуството може да ни върне години назад, докосвайки скритите дълбини на психиката.

Левитан е руски художник от еврейски произход с нелека житейска съдба. Той е роден в малко селце на Сувалска губерния в северозападната част на бившата Руска империя, в бедно семейство с общо четири деца. Бащата е обучаван за равин, но се отказва от религиозно поприще. Той е самообразован и ерудиран, говори френски и немски; работи за кратко като преводач при строежа на железопътни обекти от френска компания.

Не е много сигурно дали Исак е роден син на своите баща и майка, или е осиновено дете – има различни предположения затова. Каквато и да е истината, семейството се грижи с еднаква любов за всичките си деца.

Родителите се преместват в Москва в стремежа си да осигурят препитание, когато Исак е десетгодишен. Исак и брат му Авел постъпват в известното Московско училище за изобразително изкуство, скулптура и архитектура. Обучението на двамата среща сериозни финансови затруднения, тъй като майката умира млада, а след нея умира от тиф и баща им. Ето защо младият Исак завършва училище като талантлив стипендиант от беден произход. Още по време на обучението си печели награди с картините си.

След дипломирането следват много житейски препятствия и много упорита ежедневна работа.

Левитан е принуден нееднократно да се мести от място на място поради еврейския си произход, но запазва бодрост и оптимизъм през целия си живот. Отличава се с невероятно силен дух и лек характер, приемащ стоически трудностите и здравословните си проблеми. Той е с много крехко здраве, има сериозни сърдечни проблеми поради заболявания в детските години.

Интересен факт от неговата биография е, че Левитан е близък приятел на великия руски писател Антон Павлович Чехов.

Въпреки затрудненията, успява да пътува доста – както в Русия, така и в Европа. Пътешествията разширяват кръгозора му, но Левитан остава фокусиран върху пейзажната живопис през целия си живот.

Наричан е “пейзажист на настроението”, тъй като картините му са много нежни и лирични, и предават чувствата му от съприкосновението с природата. Левитан открива в природата безкраен източник на сила и извор на вдъхновение.

Оставя след себе си огромен брой нежни, балансиращи, прекрасни пейзажи – картини от всички сезони.

Степта и полето в неговите картини не са еднородни и скучни, а дават заряд и спокойствие. Невероятен майстор в изобразяването на водни повърхности е, успява да предаде с четката си чара на руските реки и езера. Рисува и морски пейзажи.

Аз особено харесвам горските пейзажи на Левитан. В неговите гори всяко дърво говори, тихичко нашепва нещо разбираемо и задушевно, като бавна песен. Светлината е изумителна, прозира през всяка отделна клонка, прави всяко едно листо да изглежда специално.

Избрах да ви покажа картина, която е нова и за мен. Това е картината “Привечер на дачата” /селска къща в руския бит/. Малка лятна къщичка, с осветена тераса, сгушена уютно в тъмните сенки на големите дървета наоколо…

Надявам се и вие усещате спокойствието и романтиката на тихата лятна вечер. Чувате ли щурците?

Нищо не може да замени общуването ни с природата.

Можете да разгледате пейзажите на Левитан в Уикиарт тук.