Този малък голям свят. Вера Недкова

Вера Недкова (1908 – 1996) е едно от знаковите имена на модерното българско изкуство.

Бях щастлива да видя нейната голяма ретроспектива изложба през февруари 2017 година, в Националната Художествена Галерия. За първи път творчеството й беше представено така обхватно и с необходимото медийно покритие. Вера Недкова е художничка от европейска величина, с която всяка нация може да се гордее. Нейното творчество тепърва ще бъде анализирано и тълкувано.

Родена е в Скопие, в семейството на българския дипломат Тодор Недков. Майка й се занимава с музика. Поради дипломатическата кариера на баща си, семейството прекарва много време извън България, където израства и малката Вера. Владее английски, немски и френски език. Семейството от рано забелязва дарбата на дъщеря си и Вера е записана като ученичка на Никола Маринов в Националната Художествена Академия още на петнадесет години.

През 1923 година Вера заминава за Виена, където след седем години завършва Държавната Художествена Академия с две специалности – живопис и реставрация.

Много голямо значение за нейното формиране като художник има безрезервната подкрепа и обич на семейството й. След завършването си Вера моли за помощ своя баща, който финансира деветмесечния й престой във Флоренция през 1931 година. Там тя изучава сама работите на големите италиански майстори от епохата на Ренесанса и рисува, непрекъснато рисува.

Завръща се в България през 1934 година, като наскоро след това прави 2 самостоятелни изложби. Става част от общността на Българските нови художници и участва в общите им изложби. Това дружество обединява млади български художници с модерно художeствено мислене и естетика, сред които са Васка Емануилова, Вера Лукова, Иван Фунев, Стоян Венев, Бенчо Обрешков, Елиезер Алшех, Борис Ангелушев и други. То просъществува от 1931 до 1944 година и неговите членове оставят трайна следа в българското изобразително изкуство.

Работите на Вера от първоначалния й период (1931 – 1944) могат да се причислят към пост-импресионизма и експресионизма. В творчеството й се усеща дискретното влияние на италианските ренесансови майстори (чист, топъл  колорит), френската живописна школа (основно Сезан и Гоген), а също и една интересна близост с финия и чист рисунък на Модилияни.

Още с първите си самостоятелни прояви в България, Вера Недкова е забелязана от проф. Никола Мавродинов – български изкуствовед и археолог, един от най-големите експерти в областта на средновековното българско изкуство. През 1946 година, той й помага да намери работа като реставратор в Археологическия музей, който самият той ръководи по това време.

В Археологическия музей Вера Недкова работи като реставратор и консерватор от 1946 до 1961 година. През това време нейните творби не се излагат почти никъде, тъй като изразните й средства са неприемливи за установените нови естетически норми в изкуството. С високите критерии на своето образование и безспорния си талант, Вера остава вярна на себе си. През този нелек за нея и близките й период, Вера рисува предимно интериорни картини, пейзажи и портрети. Рисува предимно нощем.

Интересът към нейните работи се появява отново, след съживяването на българския културен живот през 70те години на миналия век. Тогава работите на Вера се появяват в общи художествени изложби. Тя е двукратна носителка на една от най-престижните награди за изобразително изкуство в България – наградата за живопис на името на Владимир Димитров – Майстора.

В късния си период Вера използва похватите на абстрактната живопис и творбите й значително се различават от тези в началния й период. Цветовете стават сякаш по-неясни и приглушени.

Макар и преоткрита от художествените среди, Вера се затваря все повече навътре в себе си и в своя малък свят. Почти до края си, тя води уединен живот и изцяло се посвещава на своята работа като реставратор и на своето изкуство. Допуска малко хора до себе си, подбира хората, с които се сближава и общува изключително внимателно. Интересува се живо от художествения живот в Западна Европа и въпреки че няма възможност да пътува много през по-голямата част от живота си, тя е много добре осведомена за тенденциите и събитията там.

Една година преди смъртта си, Вера Недкова завещава на държавата своя дом и всичките си творби. След известен период на изучаване и реставрация, днес домът й е част от Националната Художествена Галерия и може да бъде посещаван.

Избрах да ви покажа тази нейна творба – “Интериор”, от 1945 година.

Това вероятно е нейният дом, уютен и побрал всичко ценно за нея самата и нейните близки. Книгите, пианото с букет цветя и снимки на любимите хора. Изящните лампиони. Удобните фотьоли. Старовремският прозорец с тежки завеси. Ниската масичка с топъл цвят, с цветя върху нея.

Началото на едно дълго пътуване навътре… Дали е усещала какво прибиране в себе си я очаква през следващите почти двадесет години? Дали се е страхувала от бъдещето, скривайки се в своя малък свят, в очакване големият свят да си спомни за нея отново?

Работите на Вера Недкова можете да разгледате в нейния дом, на ул. “11ти август”, а също и онлайн в Wikiart тук.

Stanislav Dospevski – the painter of the Bulgarian Mona Lisa

Stanislav Dospevksi (1823-1878) is the first Bulgarian painter with academic education in the field of art.

He is successor of the artistic traditions of three generations of Bulgarian icon-painters and, in practice, is the first Bulgarian secular painter.

His grandfather, Hristo Dimitrov is a nephew of the monk Paisii and founder of the Samokov icon-painting school. Stanislav Dospevski (born Zafir Zograph) is son of Dimitar Zograf and nephew of Zahari Zograf.

Zafir was sent by his father to study art in Russia, where he graduated from the Moscow School of Painting, Sculpture and Architecture, and then – with honors he graduated from the Imperial Art Academy in St. Petersburg.

Returning to Bulgaria, Stanislav Dospevski lived in Samokov and Pazardzhik, but most of his professional life he spent in Plovdiv.

He is the first in the secular portrait painting in Bulgaria.

He left realistic, expressive and memorable portraits of his relatives and prominent Plovdiv citizens. The contours of his portraits are convincing but gentle. The colours are warm and deep. The models are portrayed in traditional poses.  He uses symbols embedded in the paintings – something typical for Renaissance. The background is dark, grey and brown, with a specific light effect in depth.

I very much like the portrait of his sister Dominica Lambreva, called by our art historians “the Bulgarian Mona Lisa”.

This is the wedding portrait of his sister, who became wife of Hadji Lambri Hekimina from Pazardzhik. She is fragile herself and, despite the severity of her classic posture, her posture shows uncertainty and frightness. Her face is beautiful but somewhat tense. These are the brightest colours and the most gentle nuances used in the portraits of Dospevski.

The rose that the bride holds in her hand is gentle, rigorous and beautiful as Domnika herself. With one dissolved and one undissolved flower. Life that ends. And the one to come.

The painting is an indisputable masterpiece of our Renaissance art.

You can look at the portraits painted by Dospevski on the website of the Pazardzhik Gallery with his name.

Станислав Доспевски – авторът на българската Мона Лиза

Станислав Доспевски (1823-1878) е първият български художник с академично образование.

Той е наследник на художествените традиции на три поколения български зографи и на практика, е първият български светски художник.

Дядо му – Христо Димитров е племенник на Паисий и основател на Самоковската иконописна школа. Станислав Доспевски (роден Зафир Зограф) е син на Димитър Зограф и племенник на Захари Зограф.

Зафир е изпратен от баща си да учи рисуване в Русия, където завършва Московското училище за живопис, скулптура и архитектура, а след това – с отличие завършва Императорската художествена академия в Петербург.

Завръщайки се в България, Станислав Доспевски живее в Самоков и Пазарджик, но основната част от професионалния му път преминава в Пловдив.

Първопроходец е на светската портретна живопис в България.

Оставя ни реалистични, експресивни и запомнящи се портрети на своите близки и видни пловдивски първенци. Рисунъкът му е убедителен, но нежен. Колоритът – топъл и дълбок. Изобразява моделите си в традиционни пози. Използва символи, вградени в картината – нещо типично за ренесансовата живопис. Фонът е тъмен, сиво-кафяв, със специфичен ефект на осветеност в дълбочина зад моделите.

Много харесвам портрета на сестра му Домника Ламбрева, наречен от нашите арт историци “българската Мона Лиза”.

Това е сватбеният портрет на сестра му, която става съпруга на Хаджи Ламбри Хекимина от Пазарджик. Самата тя е крехка и въпреки стабилността на класическата поза, стойката й издава неувереност и уплах. Лицето й е красиво, но някак напрегнато. Това са най-светлите цветове и най-нежните нюанси, използвани в портретите на Доспевски.

Розата, която държи в ръката си младоженката, е нежна, строга и красива като самата нея. С един разтворен и един неразтворен цвят. Един живот, който завършва. И този, който предстои.

Картината е безспорен шедьовър на нашата възрожденска живопис.

Можете да разгледате портретите, рисувани от Доспевски, на сайта на Галерията в Пазарджик, носеща неговото име.

 

Жул Паскин и реалността

Жул Паскин (1885-1930) харесвам още от детските си години.

Тогава познавах предимно неговите акварели, с много нежни контури и цветовe с топли нюанси. Не знаех много неща затова как е живял, освен че е роден в България и семейството му е емигрирало, докато е бил малък.

Ето какво разбрах неотдавна за живота на Жул Паскин.

Той се мести в Лондон и след това – в САЩ, за да избегне участието си в Първата световна война. След войната се установява в Париж и с времето се превръща в един от символите на артистичното общество в Монмартр. Ето защо, по света Жул Паскин е известен повече като френско-американски художник, роден в България.

Сред неговите приятели в Париж са Модиляни и Хемингуей, един от моите любими писатели.

Жул Паскин е художник на “тук и сега”, той рисува реалността, в която живее.

Известен бохем, подвластен на алкохола, той е любим клиент на парижките ресторанти и приятел на местните проститутки.

Парижките проститутки са негови предпочитани модели. Много от картините му са като фотографии, запечатали техните уморени тела, ръце и очи. Интересен факт е, че той рисува голи женски тела предимно в графика и с масло.

Гледайки неговите акварели, усещаме крехката му, деликатна душа.

Това е портрет на Луси Крог, втората любима жена в неговия живот. Той поделя апартамента и сърцето си с неговата съпруга и с Луси. Каква нежност и тъга има в тази картина…

Повален от алкохолизма и депресия, предизвикана от неприемане на последните му картини, Жул Паскин се самоубива в ателието си, само на 45 години.

Оставя на Луси надпис с кръв върху стената на стаята.

В деня на неговото погребение, всички ресторанти в Монпарнас затварят. Хиляди негови приятели, облечени в черно съпровождат ковчега с тялото му в продължение на три мили до гробището в Монпарнас.

Можете да разгледате работите му в Wikiart.

Марио Жеков и енергията на Морето

Марио Жеков (1898-1955) e eдин от най-известните български художници – маринисти.

Роден в Стара Загора, в сърцето на Тракийската долина, той изпитва неудържимо влечение към Морето през целия си живот.

Мечтае да прекоси Средиземно море с кораб и да замине да учи рисуване във Франция. Марио Жеков прекарва почти целия си живот в пътуване и рисува главно в страните по Средиземноморието – Франция, Италия, Хърватия, Турция, Гърция. Той оставя и много картини с морски пейзажи от България и Черно море.

Eдин от българските художници, който става известен извън страната още приживе. Прави самостоятелни изложби в Белград, Загреб, Букурещ, Будапеща.

В българското изобразително изкуство, Марио Жеков става един от тъжните примери на прекъснато професионално развитие в резултат на промените, настъпили в страната през 1944 година.

Преди тях, българските арт критици го сочат като художник – маринист с Европейско значение. През годините след промените, той пътува и рисува все по-рядко и по-рядко. Работи през последното си десетилетие като театрален художник и дизайнер на туристически брошури и диплянки. Умира доста млад.

Морето в неговите картини не е просто обект на художествено изобразяване. То е топло и гостоприемно. Гневно и развълнувано. Замечтано в лятна дрямка. Морето в неговите картини е жив организъм.

Колебаех се коя от творбите му да избера за това арт есе. Избрах тази, защото харесвам как вълните прииждат една след друга, все по-близо и по-близо до брега.

Усещате ли енергията на морето и вятъра? Чувате ли шума на Морето?

Островът прилича на кораб, който се приближава към вас, все повече отдалечавайки се от насрещния бряг на залива. Небето напрегнато отразява Морето.

Ако искате да видите на живо работите на Марио Жеков, можете да посетите Градската галерия в родната му Стара Загора.

Георги Папазов – българският Дали

Георги (Жорж) Папазов (1894-1972) е български художник, роден в Ямбол, който прекарва почти целия си живот във Франция.

Той е флагманът на българското модерно изобразително изкуство. В професионалния си път експериментира в различни стилове – експресионизъм, абстракционизъм, символизъм. Жорж Папазов е художник със световно измерение. Той е нашият Салвадор Дали.

Докато живее и работи в Париж, той е част от световния арт елит. Жорж Папазов се среща и разговаря с Хуан Миро, Макс Ернст, Пабло Пикасо, Паул Клее.

Животът на гения никога не е лесен.

С брилянтния си прогрес в изкуството, той започва да усеща неблагодарност и завист в арт средите на Париж, което е една от причините да се установи в провинцията и да твори там в самота.

Жорж Папазов е преоткрит от българския арт историк Андрей Наков, който живее и работи във Франция. Андрей Наков успява да го убеди да се завърне в Париж и да започне отново да излага работите си там.

Изкуството на Жорж Папазов притежава невероятна експресивност.

Неговите работи ни потапят в море от добри чувства, хубави емоции и размисли. Уникалното за него е невероятната близост с природата и топлото присъствие на морето, небето, полето, човека. Може би това е наследство от детството му, прекарано в България. И със сигурност – признак на невероятно силна индивидуалност и велик талант.

Погледнете тази картина, наречена “Три фигури”.

Една мъжка и две женски фигури на земята. Той е легнал, те са наполовина приседнали до него. Дали е мъртъв или заспал? Мечтае ли или просто гледа към звездите? Те оплакват смъртта му ли или са съпернички за любовта му?

Невероятни, непознати дълбочини на човешката душа, затворени в нежни контури…

Не всички уравнения в този живот имат решение. Някои уравнения имат повече от едно решение.

Можете да разгледате работите на Жорж Папазов в Уикиарт.

Георги Баев и Морето

Георги Баев (1924-2007) e сред любимите ми български художници.

Той е роден и отраснал в Бургас, и е прекарал целия си живот край Морето, рисувайки Него. Обичам морето и имам специален интерес към художниците, които също обичат морето. Макар че България е морска страна, тя няма много художници – маринисти.

В неговите работи се усещат мъжка сила и особена самота.

Цветовете са наситени, дори нюансите им са силни. Морето е странно притихнало, застинало, без вълни. Лодките са изнесени на брега. Няма ги моряците. Същите стоят самотни, като напуснати, без хора наоколо. Липсва движение. Няма перспектива.

Има някаква тиха тъга в работите му.

Защо е бил толкова тъжен и самотен? Кой е бил толкова разгневен от тихите му творби? Защо ателието му гори през 1983 година, с толкова много картини вътре?

Въпроси без отговор.

Сули Сеферов – прекрасна и тъжна Балканска приказка

Може би е логично за художник, роден и отраснал в България, сърцето на Балканите, да рисува вълшебни приказки. Всички ние, които принадлежим на поколенията от 40-те и 60-те години на миналия век, отраснахме с вълшебните приказки на нашите прадеди, омесени на тази територия като хляб.

Може би и аз затова отдавна и толкова силно обичам Сули Сеферов (роден през 1943 година) и неговите вълшебни картини. Всяка една от тях ме връща обратно във времето, спирайки моя дъх.

Меки, пастелни цветове. Мистериозни, замъглени форми.

Животните от нашите легенди и животните от старото Балканско ежедневие в едно. Летящи бели коне, магарета, пеещи петли, бухали, свраки, гълъби…

Цветята и плодовете на прекрасната ни Балканска природа, толкова красиви, толкова любими. Гроздове, шипки, слънчогледи, маслини, ябълки (на греха?)…

Децата – прекрасните плодове на нашата Любов…

Отраснах с тези приказки. Спомням си моята закръглена и леко накуцваща баба как сладкодумно разказва на мен и многобройните ми братовчеди тези приказки, докато не отмалеем и заспим. Тя говореше толкова сладко и упоително, че и до днес помня всяка нейна дума.

Дали ще успеем да опазим за бъдещето нашето приказно наследство?

Можете да разгледате творбите на Сули Сеферов на неговия уеб сайт.

Цанко Лавренов и корените на съвременната българска култура

Ние, българите, сме много горди с културните постижения на нашата древна нация. Стенописи, дърворезби, икони, накити и посуда са сред най-известните в чужбина постижения на старото българско изкуство.

За съжаление, не са много съвременните български художници, чиито имена се знаят извън страната, освен ако не са били свързани с предишната официозна система за управление на изкуството и особено пък ако са отказали да поставят изкуството си в служба на културна пропаганда.

Много рядко творби на последните са били показвани на изложби в чужбина. Доста често техни работи не са участвали и в общи художествени изложби в страната.

В колекциите на много малко световноизвестни музеи и арт галерии има картини на български художници от втората половина на 20 век.

Изключение правят художниците, които са емигрирали от страната още в младите си години и дълго време за живели извън нея.

Цанко Лавренов (1896-1978) е творец, с който може да бъде горда всяка нация.

Макар обичан и много известен художник в България, ние все още му дължим много. Той принадлежи на тази група български художници, които обогатиха нашето изобразително изкуство и го придвижиха от състояние на изкуство, фокусирано върху типично Балканска и Ортодоксална духовност до изкуство с Европейско културно измерение.

Цанко Лавренов се вдъхновява през целия си живот от старата българска архитектура, изобразявайки във великолепни картини българските манастири, а също прекрасните къщи и стръмните каменни улици на родния си Пловдив.

Особено много харесвам картината му “Малка нощна музика”, очевидно вдъхновена от едноименното произведение на великия Моцарт.

В двора на прекрасна къща, принадлежала на богата Пловдивска фамилия, в сърцето на стария град, камерен оркестър свири Моцарт на лунна светлина. Годината е 1967.  Какво красноречиво послание!

Можете да разгледате великолепните творби на Цанко Лавренов в уеб сайта на Пловдивската Градска Галерия.

Владимир Димитров (Майстора) – български гений в изкуството

Първото ми арт есе на български език е за един от моите най-любими наши художници, на когото се възхищавам от дете и от когото се уча всеки ден. Това е Владимир Димитров – Майстора, когото смятам за българския гений в изобразителното изкуство.

Каква отличава гениалния художник от останалите?

Геният е безспорен авторитет.

Работите на Гения впечатляват всички – от обикновените посетители на галерии до най-взискателните критици. Това смятам за пръв критерий дали един художник е гениален.

Владимир Димитров – Майстора е признат от всички, и то не само в България. Още приживе, той става най-известният български художник в чужбина.

Геният създава творби в различни стилове и работи в различни области на своето изкуство.

Владимир Димитров – Майстора остави незабравими акварели, графики, маслени картини. Той има свой уникален стил на рисуване, който през различните му творчески периоди може да се причисли към различни художествени стилове – постимпресионизъм, експресионизъм, фовизъм. От всеки стил той взема най-доброто, придавайки му уникална дименсия и духовност.

Геният смесва локалното и глобалното, вечното и преходното.

Работите на Владимир Димитров – Майстора носят цветовете и душевността на Балканите, но всяка от тях е разбираема и близка за всеки човек, независимо в кой край на света е роден или живее.

Те са така лесно разбираеми и близки за сърцата и умовете на хората, защото в тях са смесени вечното и мимолетното. Войната е ужасно и безсмислено зло. Женските очи са източник на светлина, доброта и чистота. Децата са надеждата на света. Спасението на човечеството е в работата. Природата е майка на всички ни.

Геният е различен. Той не може да бъде объркан с никой друг.

Работите на Владимир Димитров – Майстора не могат да бъдат приписани на никой друг художник. В която галерия или частна колекция да стоят, те греят отдалече и се разпознават от пръв поглед. Така е с творбите на Ван Гог. С Пикасо. С Анри Матис. Всеки от нас веднага разпознава кой е художникът.

Благородно завиждам на всеки, който още не е видял на живо неговите картини!

Ако и вие още не сте ги виждали на живо, можете да посетите Художествената галерия с негово име в Кюстендил или Националната Художествена Галерия в София. Негови работи има също и в други градски галерии в България.