Тинторето. Раждането на Млечния път

Jacopo Tintoretto (1518-1594) е италиански художник, един от най-видните представители на Венецианската школа, работил в епохата на късния Ренесанс. Тинторето е един от любимите ми художници.

Той е забележителен с много неща – не само с великолепните си, запомнящи се и въздействащи творби, но и с личността и с живота си.

Роден е в семейство с 21 деца /!!!/ и отрано проявява своята дарба да рисува. Рисувал навсякъде – по стените, по тъканите, на хартия. Баща му е бил бояджия на копринени тъкани – на италиански tintore.

Виждайки таланта му, баща му го завежда да се учи в ателието на Тициан. Само след няколко дни Тициан го изпраща обратно. Защо? Преданието казва, че Тинторето е бил толкова надарен и напреднал, та великият Тициан преценява, че няма какво повече да го научи…

Интересен е фактът, че за разлика от много други бележити художници по времето на Ренесанса, Тинторето е щастлив в своето семейство. Мнозина гении са оставали самотни и неразбрани в личния си живот. Не и той. Съпругата му Фаустина деи Вескови произхожда от благороден венециански род. Тинторето има осем деца – трима синове и пет дъщери. От тях трима поемат по неговия път – дъщеря му Мариета и синовете им Доменико и Марко.

Тинторето е бил личност с много интереси. Вълнуват го поезията, музиката, древните предания и легенди. Свири на различни инструменти, някои от които сам конструира.

Повечето от времето си прекарва в своето ателие. Рисува, рисува… Отличавал се е с уникален експресивен стил, характеризиращ се със смела динамика, нестандартни композиции, удивително бързо рисуване.

Бил е невероятно продуктивен художник. Оставя огромен брой маслени картини с религиозни и митологични сюжети, и портрети. Стенографисва стени на храмове и обществени сгради.

“Раждането на Млечния път” е сред моите любими творби с митологичен сюжет на Тинторето.

Начинът, по който изобразява голото женско тяло, е удивително съвременен и показва човек, който е усещал жената и е изпитал всички житейски удоволствия. Няма нищо средновековно в начина, по който той усеща сексуалността.

Млечният път е нашата Галактика. Според древната гръцка легенда, тя е била създадена от млякото, което губи богинята Хера, докато кърми Херакъл. Хера е съпруга на Зевс (върховният бог на Древна Елада), а Херакъл е негов син от Алкимена. Бясна от изневярата му, Хера се опитва да убие бебето след раждането му, изпращайки му две змии. Зевс прави така, че с помощта на богинята Атина съпругата му Хера намира Херакъл сред полята и омилостивена от невинността му, разнежена, го взема на ръце и решава да го накърми.

Херакъл става безсмъртен, а от разпиляното мляко на Хера се ражда Млечния път.

Картините на Тинторето можете да разгледате в Уикиарт.

Завръщането на Лоренцо Лотто

Lorenzo Lotto (1480-1556/57) е италиански художник, представител на Късния Ренесанс и възпитаник на Венецианската школа. Считан е за ученик на Джовани Белини.

Животът му е поредица от изпитания, през които той преминава с търпението и достойнството, присъщи на необикновените личности.

По-голямата част от живота си прекарва в Северна Италия, пътувайки от град на град в търсене на препитание. За кратко време престоява в Рим, където му е възложено да изрисува стените на папските апартаменти. По-късно неговите картини са премахнати, по все още неизвестни причини. Най-известните му достигнали до нас творби са от периода на престоя му в Бергамо. Плодотворни са също периодите от завръщането му в родната му Венеция, и пътуванията му през различни градове в областта Марке.

Силно религиозен, макар и много независим в мисленето и в поведението си, Лоренцо се присъединява в края на живота си към Ордена на монасите-францисканци. Може би, за да намери подслон и сигурност. Може би, за да намери най-сетне душевен покой.

Рисува олтари и стенописва много храмове в градовете, в които престоява. Религиозната му живопис се отличава не просто със задълбочено познаване на религиозните послания и символика (задължително за тази тематика), но и със смел колорит, великолепни нестандартни композиционни решения, уникална динамика на изобразяваното и реализъм.

Модели за неговите светци и ангели са обикновени хора в градовете, които живее. Тях той наблюдава проникновено и с любов, и пренася техните грижи, техните мисли и емоции в лицата на изобразените светци. Заплаща на всеки един от позиращите му (оставя след себе си подробни записки за своите разходи).

През този период преобладаващият подход при изобразяването на светци се отличава с идеализация и обожествяване. Лоренцо приземява мадоните и светците в своите картини. Те са обикновени хора, като всеки от нас. Човешкото е божествено.

Мадоните са нежни, замислени, скромни. Светците са уморени, любопитни, гневни, отмъстителни. Всяка една жена може да бъде видяна като мадона. Всеки един мъж може да бъде припознат като светец.

Казват, че не се е съобразявал много със “заданията”, които е получавал. Вероятно благодетелите му, възлагащи му работа, не са оставали много доволни от резултатите. Защото Лоренцо Лотто е почти напълно забравен.

До края на 19ти век, когато го преоткрива Bernard Berenson, американски арт историк с литовско-еврейски произход, който е един от големите познавачи на Ренесансовото изкуство.

До нас са достигнали също множество негови портрети на знатни жители от тези градове.

Портретната му живопис го характеризира като художник с изключително модерно мислене, психолог и фен на детайла. Портетува моделите си в обкръжението на любимите им вещи и на цветя. Рисува ги такива, каквито те самите мечтаят да бъдат. Задълбочени, мечтателни, предизвикателни, сериозни, тъжни… Погалени от неговата четка, моделите му сякаш сбъдват мечтите си. Уникални портрети, все още съвременни, все още говорещи и привлекателни.

Погледнете неговия автопортрет. Единственото свое изображение, което ни е оставил. Какво достойнство в позата. Каква тъга и ирония в погледа. И спокойствието на човек, изпълнил добре своята мисия.

Да запомним това име  – Lorenzo Lotto. Историческата арт истина ще го постави заслужено редом с имената на Леонардо, Микеланджело, Рафаело, Ботичели, Тициан. Един от великите представители на италианския Ренесанс.

Творбите на Лоренцо Лотто можете да разгледате в Уикиарт.

 

Пътешествие в бъдещето с Хилма аф Клинт

Hilma af Klint (1862-1944) е шведска художничка, която открих за себе си миналата година благодарение на публикациите в секция Art and design на Guardian.

Дъщеря на морски капитан, тя израства на остров, разположен в езерото Mälaren, третото по големина сладководно езеро в Швеция. Прекарва идилично детство в обятията на природата, общувайки до насита със слънцето, водата и цветята. От малка проявява голям интерес към математиката и ботаниката. Рисува чудесно. След като семейството се премества в Стокхолм, се записва да учи в Кралската академия по изящни изкуства. Изучава графика, портретна и пейзажна живопис; дипломира се с отличие.

Творческият й път започва съвсем класически – Хилма рисува предимно ботанически скици, портрети и пейзажи, и печели добре от тях.

Докато… Понякога в живота ни проблясва нова звезда, появява се някакъв странен сигнал и животът ни тръгва в друга посока. Така е и с Хилма.

Тя започва да проявява от млада интерес към духовните учения и спиритуализма, който забележимо се засилва след смъртта на по-малката й сестра Хермина. В края на 19ти и в началото на 20ти век все по-популярна е теософията, основателка на коята се счита Елена Блаватска. Това е учение, което пропагандира единството на всички науки – точни и духовни. Неговите последователи смятат, че съществуват висши същества, наречени адепти (учители), които изпращат послания на избрани и така издигат нивото на човечеството.

Хилма се увлича от теософията на мадам Блаватска и други духовни учения, и творческите й търсения постепенно се променят.

Още от края на 19ти век тя започва да експериментира нови стилове на рисуване – например, автоматично рисуване. При него се създават рисунки без предварителен план и обмисляне, отразяващи интуитивните моментни  настроения, усещания и емоции. Това е нещо като общуване с подсъзнанието. Доста авангардно за времето си.

20 години след началото на творческия си път, през 1906 година, Хилма създава първите си абстрактни картини – тя е на 44 години. Те са странни, необичайни и неразбираеми. Тя рисува абстракциите си още преди Василий Кандински, считан за първопроходец на абстракционизма, и преди художниците от неговия кръг.

Хилма се консултира с хора, на които има доверие какво да прави с новите си творби. Тяхното мнение е, че абстрактните й работи няма да бъдат разбрани от съвременниците й. Тя се вслушва и никога не ги показва на изложби. Документира с бележки и записки своите артистични търсения. Сякаш говори с бъдещето…

Умира на възраст 82 години, през 1944, след пътен инцидент.

Именно с абстрактните си картини Хилма аф Клинт остава в историята на изобразителното изкуство.

Дълги години нейното  творчество е известно предимно на последователите на окултизма и посветените в теософията.

Едва през последните няколко години отново преоткриваме Хилма аф Клинт. Картините й са излагани в Центъра за модерно изкуство Жорж Попмиду в Париж (2008), на Венецианското биенале (2013), в Новия музей на модерното изкуство в Ню Йорк (2016), в Бразилия, и разбира се – в Швеция. През пролетта на 2019  година се провежда най-голямата самостоятелна изложба на Хилма аф Клинт – в музея Гугенхайм в Ню Йорк.

Можете да разгледате нейни работи в Wikiart. Аз няма да ги коментирам – ще ви оставя да прецените сами за себе си стойността и качествата им.

Stanislav Dospevski – the painter of the Bulgarian Mona Lisa

Stanislav Dospevksi (1823-1878) is the first Bulgarian painter with academic education in the field of art.

He is successor of the artistic traditions of three generations of Bulgarian icon-painters and, in practice, is the first Bulgarian secular painter.

His grandfather, Hristo Dimitrov is a nephew of the monk Paisii and founder of the Samokov icon-painting school. Stanislav Dospevski (born Zafir Zograph) is son of Dimitar Zograf and nephew of Zahari Zograf.

Zafir was sent by his father to study art in Russia, where he graduated from the Moscow School of Painting, Sculpture and Architecture, and then – with honors he graduated from the Imperial Art Academy in St. Petersburg.

Returning to Bulgaria, Stanislav Dospevski lived in Samokov and Pazardzhik, but most of his professional life he spent in Plovdiv.

He is the first in the secular portrait painting in Bulgaria.

He left realistic, expressive and memorable portraits of his relatives and prominent Plovdiv citizens. The contours of his portraits are convincing but gentle. The colours are warm and deep. The models are portrayed in traditional poses.  He uses symbols embedded in the paintings – something typical for Renaissance. The background is dark, grey and brown, with a specific light effect in depth.

I very much like the portrait of his sister Dominica Lambreva, called by our art historians “the Bulgarian Mona Lisa”.

This is the wedding portrait of his sister, who became wife of Hadji Lambri Hekimina from Pazardzhik. She is fragile herself and, despite the severity of her classic posture, her posture shows uncertainty and frightness. Her face is beautiful but somewhat tense. These are the brightest colours and the most gentle nuances used in the portraits of Dospevski.

The rose that the bride holds in her hand is gentle, rigorous and beautiful as Domnika herself. With one dissolved and one undissolved flower. Life that ends. And the one to come.

The painting is an indisputable masterpiece of our Renaissance art.

You can look at the portraits painted by Dospevski on the website of the Pazardzhik Gallery with his name.

Станислав Доспевски – авторът на българската Мона Лиза

Станислав Доспевски (1823-1878) е първият български художник с академично образование.

Той е наследник на художествените традиции на три поколения български зографи и на практика, е първият български светски художник.

Дядо му – Христо Димитров е племенник на Паисий и основател на Самоковската иконописна школа. Станислав Доспевски (роден Зафир Зограф) е син на Димитър Зограф и племенник на Захари Зограф.

Зафир е изпратен от баща си да учи рисуване в Русия, където завършва Московското училище за живопис, скулптура и архитектура, а след това – с отличие завършва Императорската художествена академия в Петербург.

Завръщайки се в България, Станислав Доспевски живее в Самоков и Пазарджик, но основната част от професионалния му път преминава в Пловдив.

Първопроходец е на светската портретна живопис в България.

Оставя ни реалистични, експресивни и запомнящи се портрети на своите близки и видни пловдивски първенци. Рисунъкът му е убедителен, но нежен. Колоритът – топъл и дълбок. Изобразява моделите си в традиционни пози. Използва символи, вградени в картината – нещо типично за ренесансовата живопис. Фонът е тъмен, сиво-кафяв, със специфичен ефект на осветеност в дълбочина зад моделите.

Много харесвам портрета на сестра му Домника Ламбрева, наречен от нашите арт историци “българската Мона Лиза”.

Това е сватбеният портрет на сестра му, която става съпруга на Хаджи Ламбри Хекимина от Пазарджик. Самата тя е крехка и въпреки стабилността на класическата поза, стойката й издава неувереност и уплах. Лицето й е красиво, но някак напрегнато. Това са най-светлите цветове и най-нежните нюанси, използвани в портретите на Доспевски.

Розата, която държи в ръката си младоженката, е нежна, строга и красива като самата нея. С един разтворен и един неразтворен цвят. Един живот, който завършва. И този, който предстои.

Картината е безспорен шедьовър на нашата възрожденска живопис.

Можете да разгледате портретите, рисувани от Доспевски, на сайта на Галерията в Пазарджик, носеща неговото име.

 

Жул Паскин и реалността

Жул Паскин (1885-1930) харесвам още от детските си години.

Тогава познавах предимно неговите акварели, с много нежни контури и цветовe с топли нюанси. Не знаех много неща затова как е живял, освен че е роден в България и семейството му е емигрирало, докато е бил малък.

Ето какво разбрах неотдавна за живота на Жул Паскин.

Той се мести в Лондон и след това – в САЩ, за да избегне участието си в Първата световна война. След войната се установява в Париж и с времето се превръща в един от символите на артистичното общество в Монмартр. Ето защо, по света Жул Паскин е известен повече като френско-американски художник, роден в България.

Сред неговите приятели в Париж са Модиляни и Хемингуей, един от моите любими писатели.

Жул Паскин е художник на “тук и сега”, той рисува реалността, в която живее.

Известен бохем, подвластен на алкохола, той е любим клиент на парижките ресторанти и приятел на местните проститутки.

Парижките проститутки са негови предпочитани модели. Много от картините му са като фотографии, запечатали техните уморени тела, ръце и очи. Интересен факт е, че той рисува голи женски тела предимно в графика и с масло.

Гледайки неговите акварели, усещаме крехката му, деликатна душа.

Това е портрет на Луси Крог, втората любима жена в неговия живот. Той поделя апартамента и сърцето си с неговата съпруга и с Луси. Каква нежност и тъга има в тази картина…

Повален от алкохолизма и депресия, предизвикана от неприемане на последните му картини, Жул Паскин се самоубива в ателието си, само на 45 години.

Оставя на Луси надпис с кръв върху стената на стаята.

В деня на неговото погребение, всички ресторанти в Монпарнас затварят. Хиляди негови приятели, облечени в черно съпровождат ковчега с тялото му в продължение на три мили до гробището в Монпарнас.

Можете да разгледате работите му в Wikiart.

Марио Жеков и енергията на Морето

Марио Жеков (1898-1955) e eдин от най-известните български художници – маринисти.

Роден в Стара Загора, в сърцето на Тракийската долина, той изпитва неудържимо влечение към Морето през целия си живот.

Мечтае да прекоси Средиземно море с кораб и да замине да учи рисуване във Франция. Марио Жеков прекарва почти целия си живот в пътуване и рисува главно в страните по Средиземноморието – Франция, Италия, Хърватия, Турция, Гърция. Той оставя и много картини с морски пейзажи от България и Черно море.

Eдин от българските художници, който става известен извън страната още приживе. Прави самостоятелни изложби в Белград, Загреб, Букурещ, Будапеща.

В българското изобразително изкуство, Марио Жеков става един от тъжните примери на прекъснато професионално развитие в резултат на промените, настъпили в страната през 1944 година.

Преди тях, българските арт критици го сочат като художник – маринист с Европейско значение. През годините след промените, той пътува и рисува все по-рядко и по-рядко. Работи през последното си десетилетие като театрален художник и дизайнер на туристически брошури и диплянки. Умира доста млад.

Морето в неговите картини не е просто обект на художествено изобразяване. То е топло и гостоприемно. Гневно и развълнувано. Замечтано в лятна дрямка. Морето в неговите картини е жив организъм.

Колебаех се коя от творбите му да избера за това арт есе. Избрах тази, защото харесвам как вълните прииждат една след друга, все по-близо и по-близо до брега.

Усещате ли енергията на морето и вятъра? Чувате ли шума на Морето?

Островът прилича на кораб, който се приближава към вас, все повече отдалечавайки се от насрещния бряг на залива. Небето напрегнато отразява Морето.

Ако искате да видите на живо работите на Марио Жеков, можете да посетите Градската галерия в родната му Стара Загора.

Георги Папазов – българският Дали

Георги (Жорж) Папазов (1894-1972) е български художник, роден в Ямбол, който прекарва почти целия си живот във Франция.

Той е флагманът на българското модерно изобразително изкуство. В професионалния си път експериментира в различни стилове – експресионизъм, абстракционизъм, символизъм. Жорж Папазов е художник със световно измерение. Той е нашият Салвадор Дали.

Докато живее и работи в Париж, той е част от световния арт елит. Жорж Папазов се среща и разговаря с Хуан Миро, Макс Ернст, Пабло Пикасо, Паул Клее.

Животът на гения никога не е лесен.

С брилянтния си прогрес в изкуството, той започва да усеща неблагодарност и завист в арт средите на Париж, което е една от причините да се установи в провинцията и да твори там в самота.

Жорж Папазов е преоткрит от българския арт историк Андрей Наков, който живее и работи във Франция. Андрей Наков успява да го убеди да се завърне в Париж и да започне отново да излага работите си там.

Изкуството на Жорж Папазов притежава невероятна експресивност.

Неговите работи ни потапят в море от добри чувства, хубави емоции и размисли. Уникалното за него е невероятната близост с природата и топлото присъствие на морето, небето, полето, човека. Може би това е наследство от детството му, прекарано в България. И със сигурност – признак на невероятно силна индивидуалност и велик талант.

Погледнете тази картина, наречена “Три фигури”.

Една мъжка и две женски фигури на земята. Той е легнал, те са наполовина приседнали до него. Дали е мъртъв или заспал? Мечтае ли или просто гледа към звездите? Те оплакват смъртта му ли или са съпернички за любовта му?

Невероятни, непознати дълбочини на човешката душа, затворени в нежни контури…

Не всички уравнения в този живот имат решение. Някои уравнения имат повече от едно решение.

Можете да разгледате работите на Жорж Папазов в Уикиарт.

Георги Баев и Морето

Георги Баев (1924-2007) e сред любимите ми български художници.

Той е роден и отраснал в Бургас, и е прекарал целия си живот край Морето, рисувайки Него. Обичам морето и имам специален интерес към художниците, които също обичат морето. Макар че България е морска страна, тя няма много художници – маринисти.

В неговите работи се усещат мъжка сила и особена самота.

Цветовете са наситени, дори нюансите им са силни. Морето е странно притихнало, застинало, без вълни. Лодките са изнесени на брега. Няма ги моряците. Същите стоят самотни, като напуснати, без хора наоколо. Липсва движение. Няма перспектива.

Има някаква тиха тъга в работите му.

Защо е бил толкова тъжен и самотен? Кой е бил толкова разгневен от тихите му творби? Защо ателието му гори през 1983 година, с толкова много картини вътре?

Въпроси без отговор.

Сули Сеферов – прекрасна и тъжна Балканска приказка

Може би е логично за художник, роден и отраснал в България, сърцето на Балканите, да рисува вълшебни приказки. Всички ние, които принадлежим на поколенията от 40-те и 60-те години на миналия век, отраснахме с вълшебните приказки на нашите прадеди, омесени на тази територия като хляб.

Може би и аз затова отдавна и толкова силно обичам Сули Сеферов (роден през 1943 година) и неговите вълшебни картини. Всяка една от тях ме връща обратно във времето, спирайки моя дъх.

Меки, пастелни цветове. Мистериозни, замъглени форми.

Животните от нашите легенди и животните от старото Балканско ежедневие в едно. Летящи бели коне, магарета, пеещи петли, бухали, свраки, гълъби…

Цветята и плодовете на прекрасната ни Балканска природа, толкова красиви, толкова любими. Гроздове, шипки, слънчогледи, маслини, ябълки (на греха?)…

Децата – прекрасните плодове на нашата Любов…

Отраснах с тези приказки. Спомням си моята закръглена и леко накуцваща баба как сладкодумно разказва на мен и многобройните ми братовчеди тези приказки, докато не отмалеем и заспим. Тя говореше толкова сладко и упоително, че и до днес помня всяка нейна дума.

Дали ще успеем да опазим за бъдещето нашето приказно наследство?

Можете да разгледате творбите на Сули Сеферов на неговия уеб сайт.