In the lyrical world of Giorgios Gounaropoulos

I found recently a very rich web resource with works of Greek painters, of which I am really very impressed. Among the names that attracted my attention is Giorgios Gounaropoulos  (Γιώργος Γουναρόπουλος, 1890 – 1977).

I found some information about him in English, but his paintings speak for themselves and I decided to share with you my thoughts.

An interesting fact in his biography is that he was born in Sozopol and is of Greek descent. His family emigrated to Greece in the beginning of the 20th century.

Giorgios began to study decorative arts at the School of Fine Arts in Athens and showed his talents very young. He won first place in student competitions and took various awards during his training there. He received a scholarship to continue his education in Paris, which he used only after the end of the First World War in which he took part.

In Paris Giorgios studied in Académie Julian and in Académie de la Grande Chaumière. He was attracted by the impressionism, feels great sympathy to Henri Matisse and Paul Sezane. The painter took part in common art exhibitions and made his own exhibition in Paris during 1926. His works were very well accepted by the public. He has been successfully selling his paintings since the first exhibitions.

Giorgios returned to Greece and settled in Athens in 1931.

His art pursuits go through post-impressionism and expressionism while evolving into a very interesting and rarely personal style. Art critics refer his work to  surrealism, adding that it is a very lyrical surrealism in which many knowledge of ancient Greek history and mythology and a typical Balkan worldview are woven.

His paintings are pure magic. A mixture of vision and dream …

The colours are pastel and tender. He uses unusual and impressive mild combinations of colours. Various colours form the background. The contours are smooth and light.

The painted objects are from the real life and at the same time they are part of the artist’s internal world in which fish, women, sea, rocks, trees and flowers coexist in an incredible way.

Women are incredible. With soft, rounded, feminine bodies. With long wavy hair. Mysteriously smiling. Ready to hug. Or hugging? Their profile is antique, Hellenic or Slavic. The eyes are deep as wells where one can sink. Real mermaids.

I chose to show you this picture – a naked woman in a sleepy landscape.

It is hard to describe in words the charm hidden in his paintings. You can only feel it.

I find something in common between his paintings and the works of Dimitar Kazakov – Neron, with the clarification that Dimitar Kazakov’s works are multilayered, somewhat more complex, with more tension and compressed emotion inside.

I also find something in common with George Papazov’s works. Basically the emotional power and the way the painter freely communicates with the universe.

They say that with his specific style Georgios Gunaropoulos protests against the established norms and rules in the then art world. But can we treat beauty and tenderness as a form of protest?

Enjoy the works of Giorgios Gunaropoulos here at this web address.

Този малък голям свят. Вера Недкова

Вера Недкова (1908 – 1996) е едно от знаковите имена на модерното българско изкуство.

Бях щастлива да видя нейната голяма ретроспектива изложба през февруари 2017 година, в Националната Художествена Галерия. За първи път творчеството й беше представено така обхватно и с необходимото медийно покритие. Вера Недкова е художничка от европейска величина, с която всяка нация може да се гордее. Нейното творчество тепърва ще бъде анализирано и тълкувано.

Родена е в Скопие, в семейството на българския дипломат Тодор Недков. Майка й се занимава с музика. Поради дипломатическата кариера на баща си, семейството прекарва много време извън България, където израства и малката Вера. Владее английски, немски и френски език. Семейството от рано забелязва дарбата на дъщеря си и Вера е записана като ученичка на Никола Маринов в Националната Художествена Академия още на петнадесет години.

През 1923 година Вера заминава за Виена, където след седем години завършва Държавната Художествена Академия с две специалности – живопис и реставрация.

Много голямо значение за нейното формиране като художник има безрезервната подкрепа и обич на семейството й. След завършването си Вера моли за помощ своя баща, който финансира деветмесечния й престой във Флоренция през 1931 година. Там тя изучава сама работите на големите италиански майстори от епохата на Ренесанса и рисува, непрекъснато рисува.

Завръща се в България през 1934 година, като наскоро след това прави 2 самостоятелни изложби. Става част от общността на Българските нови художници и участва в общите им изложби. Това дружество обединява млади български художници с модерно художeствено мислене и естетика, сред които са Васка Емануилова, Вера Лукова, Иван Фунев, Стоян Венев, Бенчо Обрешков, Елиезер Алшех, Борис Ангелушев и други. То просъществува от 1931 до 1944 година и неговите членове оставят трайна следа в българското изобразително изкуство.

Работите на Вера от първоначалния й период (1931 – 1944) могат да се причислят към пост-импресионизма и експресионизма. В творчеството й се усеща дискретното влияние на италианските ренесансови майстори (чист, топъл  колорит), френската живописна школа (основно Сезан и Гоген), а също и една интересна близост с финия и чист рисунък на Модилияни.

Още с първите си самостоятелни прояви в България, Вера Недкова е забелязана от проф. Никола Мавродинов – български изкуствовед и археолог, един от най-големите експерти в областта на средновековното българско изкуство. През 1946 година, той й помага да намери работа като реставратор в Археологическия музей, който самият той ръководи по това време.

В Археологическия музей Вера Недкова работи като реставратор и консерватор от 1946 до 1961 година. През това време нейните творби не се излагат почти никъде, тъй като изразните й средства са неприемливи за установените нови естетически норми в изкуството. С високите критерии на своето образование и безспорния си талант, Вера остава вярна на себе си. През този нелек за нея и близките й период, Вера рисува предимно интериорни картини, пейзажи и портрети. Рисува предимно нощем.

Интересът към нейните работи се появява отново, след съживяването на българския културен живот през 70те години на миналия век. Тогава работите на Вера се появяват в общи художествени изложби. Тя е двукратна носителка на една от най-престижните награди за изобразително изкуство в България – наградата за живопис на името на Владимир Димитров – Майстора.

В късния си период Вера използва похватите на абстрактната живопис и творбите й значително се различават от тези в началния й период. Цветовете стават сякаш по-неясни и приглушени.

Макар и преоткрита от художествените среди, Вера се затваря все повече навътре в себе си и в своя малък свят. Почти до края си, тя води уединен живот и изцяло се посвещава на своята работа като реставратор и на своето изкуство. Допуска малко хора до себе си, подбира хората, с които се сближава и общува изключително внимателно. Интересува се живо от художествения живот в Западна Европа и въпреки че няма възможност да пътува много през по-голямата част от живота си, тя е много добре осведомена за тенденциите и събитията там.

Една година преди смъртта си, Вера Недкова завещава на държавата своя дом и всичките си творби. След известен период на изучаване и реставрация, днес домът й е част от Националната Художествена Галерия и може да бъде посещаван.

Избрах да ви покажа тази нейна творба – “Интериор”, от 1945 година.

Това вероятно е нейният дом, уютен и побрал всичко ценно за нея самата и нейните близки. Книгите, пианото с букет цветя и снимки на любимите хора. Изящните лампиони. Удобните фотьоли. Старовремският прозорец с тежки завеси. Ниската масичка с топъл цвят, с цветя върху нея.

Началото на едно дълго пътуване навътре… Дали е усещала какво прибиране в себе си я очаква през следващите почти двадесет години? Дали се е страхувала от бъдещето, скривайки се в своя малък свят, в очакване големият свят да си спомни за нея отново?

Работите на Вера Недкова можете да разгледате в нейния дом, на ул. “11ти август”, а също и онлайн в Wikiart тук.

Паул Клее – светът във всичките му измерения

Paul Klee (1879-1940) е един от моите любими художници.

Роден е в Швейцария, в семейството на немски учител по музика и швейцарска оперна певица.

В детството си свири на цигулка и родителите му се надяват да стане музикант. Отрасъл в музикално семейство, той наистина усеща музиката със всяка своя клетка. Това се чувства и в неговите творби. Контури, обекти и цветове следват някакъв вътрешен ритъм – сякаш вируоз-музикант свири приказна мелодия.

Поетът Рилке казва за Паул Клее: “Ако не знаех, че Клее свири на цигулка, гледайки картините му, щях да се досетя”.

Паул Клее взема решение да не се развива професионално като композитор или музикант още в юношеските си години, защото смята, че след Бетовен и Моцарт е трудно да бъдат постигнати големи върхове в музиката.

Ето защо, решава да се насочи към изобразителното изкуство. Учи в Художествената академия в Мюнхен. На края на третата година на следването си възкликва отчаяно: “Едва ли някога ще се науча да рисувам…”.

Паул Клее е един от родоначалниците на съвременната авангардна живопис. Арт критиците отнасят творбите му към експресионизма, кубизма и сюрреализма. Но това е един от най-разностранните съвременни художници. Трудно е да бъдат систематизирани и окачествени работите му. Отличава се с невероятен собствен стил, много трудно е да бъде объркан с някой друг.

Паул Клее живее и работи над 30 години в Германия, но поради причисляването му към художниците-дегенерати по времето на фашизма, е принуден да се върне в Швейцария.

Той е считан за част от кръга Blue Reider (Кандински е сред първите, които оценяват неговата дарба) и е лектор в продължение на около 10 години в престижното училище за съвременен дизайн Bauhaus. Работите му започват да придобиват известност едва към 40-тата му година, но това не изглежда да го е тревожило.

Въпреки, че е доста продуктивен в някои свои периоди, той рисува сякаш медитирайки над картините си, размишлява, описва техниките и откритията си. Използва често смесени техники в картините си.

Документира своята философия за изкуството в дневника си, в лекции и есета. Един от най-четените и изучавани модерни художници.

Допада ми много начина, по който възприема света и го отразява в творбите си. Светът за него е многопластов, едновременно притежаващ сложна структура, която трябва да бъде овладяна, описана, систематизирана и някак по детински нежен, весел, безкрайно интересен.

Философска сложност, музикална виртуозност и детска интуитивност съжителстват много естествено в картините му. Гледайки ги, имам чувството, че той рисува това, което би изсвирил с цигулката си. Ненапразно след смъртта му по картините му са композирани музикални произведения.

Последните си години прекарва в селището Муралто, в областта Локарно в Швейцария, на брега на езерото Лаго Маджоре.

Паул Клее е една вселена. За него може да се говори и пише безкрайно…

Избрах да ви покажа една от последните му картини, рисувани там – пейзаж, изпълнен със смесена техника. Това е вероятно привечер на брега на езерото Маджоре. Картината ми напомня на лунна лятна соната…

Планините са обгърнали кротко езерото. Сградите са се сгушили една в друга, сякаш в топла вечерна прегръдка. Светлините приблясват уморено.

Луната плува във водата и странно – на нея се виждат също сгради. Това дали е отражение на Муралто или е друг, лунен свят? Дали Паул не е усещал полъха на смъртта? Една от последните му сонати… През юни той умира.

Можете да разгледате картините му в Уикиарт.

 

 

 

 

Сливане с природата с Исак Левитан

Исак Левитан (1860-1900) е моят любим пейзажист – реалист, в чиито картини намирам спокойствие, баланс и радост от съприкосновението с природата.

Харесвам този художник още от детските си години, когато в къщата на баба и дядо гледах окачената на стената репродукция на един от прекрасните му езерни пейзажи.

Всъщност, бях забравила затова. Припомних си го, гледайки наскоро картините на Левитан в интернет. Интересно е как изкуството може да ни върне години назад, докосвайки скритите дълбини на психиката.

Левитан е руски художник от еврейски произход с нелека житейска съдба. Той е роден в малко селце на Сувалска губерния в северозападната част на бившата Руска империя, в бедно семейство с общо четири деца. Бащата е обучаван за равин, но се отказва от религиозно поприще. Той е самообразован и ерудиран, говори френски и немски; работи за кратко като преводач при строежа на железопътни обекти от френска компания.

Не е много сигурно дали Исак е роден син на своите баща и майка, или е осиновено дете – има различни предположения затова. Каквато и да е истината, семейството се грижи с еднаква любов за всичките си деца.

Родителите се преместват в Москва в стремежа си да осигурят препитание, когато Исак е десетгодишен. Исак и брат му Авел постъпват в известното Московско училище за изобразително изкуство, скулптура и архитектура. Обучението на двамата среща сериозни финансови затруднения, тъй като майката умира млада, а след нея умира от тиф и баща им. Ето защо младият Исак завършва училище като талантлив стипендиант от беден произход. Още по време на обучението си печели награди с картините си.

След дипломирането следват много житейски препятствия и много упорита ежедневна работа.

Левитан е принуден нееднократно да се мести от място на място поради еврейския си произход, но запазва бодрост и оптимизъм през целия си живот. Отличава се с невероятно силен дух и лек характер, приемащ стоически трудностите и здравословните си проблеми. Той е с много крехко здраве, има сериозни сърдечни проблеми поради заболявания в детските години.

Интересен факт от неговата биография е, че Левитан е близък приятел на великия руски писател Антон Павлович Чехов.

Въпреки затрудненията, успява да пътува доста – както в Русия, така и в Европа. Пътешествията разширяват кръгозора му, но Левитан остава фокусиран върху пейзажната живопис през целия си живот.

Наричан е “пейзажист на настроението”, тъй като картините му са много нежни и лирични, и предават чувствата му от съприкосновението с природата. Левитан открива в природата безкраен източник на сила и извор на вдъхновение.

Оставя след себе си огромен брой нежни, балансиращи, прекрасни пейзажи – картини от всички сезони.

Степта и полето в неговите картини не са еднородни и скучни, а дават заряд и спокойствие. Невероятен майстор в изобразяването на водни повърхности е, успява да предаде с четката си чара на руските реки и езера. Рисува и морски пейзажи.

Аз особено харесвам горските пейзажи на Левитан. В неговите гори всяко дърво говори, тихичко нашепва нещо разбираемо и задушевно, като бавна песен. Светлината е изумителна, прозира през всяка отделна клонка, прави всяко едно листо да изглежда специално.

Избрах да ви покажа картина, която е нова и за мен. Това е картината “Привечер на дачата” /селска къща в руския бит/. Малка лятна къщичка, с осветена тераса, сгушена уютно в тъмните сенки на големите дървета наоколо…

Надявам се и вие усещате спокойствието и романтиката на тихата лятна вечер. Чувате ли щурците?

Нищо не може да замени общуването ни с природата.

Можете да разгледате пейзажите на Левитан в Уикиарт тук.

 

The big lonely heart of János Balázs

János Balázs (1905-1977) is Hungarian painter (and poet) of gypsy origin, with expressive paintings and unusual life.

Art critics classify his works as “naive art” and “surrealism”. Sometimes they compare him to Paul Gauguin, but in fact his works are absolutely unique. His paintings are recognisable at first glance, as with the great artists.

János Balázs is a talent self-taught and self-made in everything. He attended school for only two years. He was born in the gypsy neighbourhood of Alsókubin in Hungary, and moved with his family to Salgotarjan, where he remained for the rest of his life.

He participated in the Second World War, but was most of the time a prisoner of war, and at that time he read a lot – Homer, Shakespeare, Balzac. He also has been well acquainted with the Hungarian classics.

After his return home, János Balázs lived alone and barely met other people. He lived quite poorly and made money for living by collecting and selling coal from local mines, gathering herbs and mushrooms in the woods.

Only the children from the gypsy neighbourhood, who have liked to talk to him and listen to his fairly tales, visited his poor house.

János Balázs started painting at the age of sixty-three.

The gypsy children, his friends from the neighbourhood, were the first impressed by his paintings. They began to wear the necessary materials and paints.

He died extremely poor and lonely. The painter left behind about 300 paintings that are becoming more and more valuable to art lovers and merchants. Most of his paintings are in private collections, but some of them can be seen in the Hungarian Museum of Naive Art and in the Art Gallery in Salgotarjan.

What makes János Balázs’s work so valuable?

There is a naive emotionality in them, absolutely untouched by civilisation and the predominant way of life.

Closeness to nature bordering to Shamanism. Relationship with the primary forces in this world, with eternal energies and human symbols.

We remain wordless feeling the great power of human nature, for we understand how unique and powerful the human being is, if he can encompass and visualise the world in such an incredible way, only through the wisdom of the old books, obtained in loneliness.

It is amazing how this could happened in the second half of the 20th century in the center of Europe.

Голямото самотно сърце на János Balázs

János Balázs (1905-1977) e унгарски художник (и поет) от ромски произход, c експресивни картини и необикновена съдба.

Арт критиците причисляват творбите му към стиловете “наивизъм” и “сюрреализъм”. Понякога го сравняват с Гоген, но всъщност той е абсолютно уникален. Картините му се разпознават от пръв поглед, така както се случва с големите художници.

János Balázs е самороден талант, самоук във всичко, посещавал е училище само две години. Роден е в циганската махала на Alsókubin в Унгария, и се премества със семейството си в Salgotarjan, където остава до края на живота си.

Участва във Втората световна война, но през повечето време е военнопленник, като в този период чете много – Омир, Шекспир, Балзак. Запознат е в детайли с творчеството на унгарските класици.

След прибирането си у дома живее усамотено и почти не се среща с други хора. Прехранва се по най-различен начин – събира и продава въглища от местните мини, събира билки и гъби в гората. Посещават го само децата от ромската махала, които обичат да разговарят с него и да слушат приказките, които той им разказва.

Започва да рисува на шестдесет и три годишна възраст.

Децата, неговите приятели от махалата, първи се впечатляват от картините му. Те започват да му носят нужните материали и бои за рисуване.

Умира крайно беден и самотен. Оставя след себе си около 300 картини, които с времето стават все по-ценни за арт любителите и търговците. Повечето от картините му се намират в частни колекции, но част от тях могат да бъдат видени в Унгарския музей на наивното изкуство и в Художествената галерия в Salgotarjan.

Какво прави работите на János Balázs толкова ценни?

В тях се усеща една наивна емоционалност, абсолютно неизкушена от цивилизацията и преобладаващия начин на живот.

Една древна близост до природата, граничеща с шаманско преклонение. Връзка с първичните сили в този свят, с вечни енергии и човешки символи.

Човек притихва пред великата сила на човешката природа, защото разбира какво уникално и силно нещо е човешкото същество, щом може само с помощта на знания, събрани в самота от вечните книги, да обхване и визуализира по такъв невероятен начин света.

Удивително е как това се е случило през втората половина на 20 век в центъра на Европа.

В лиричния свят на Георгиус Гунарополус

Преди няколко дни открих невероятно богат ресурс с творби на гръцки художници и съм впечатлена от тях. Сред имената, които ме привлякоха, е Георгиус Гунаропулос (Γιώργος Γουναρόπουλος, 1890 – 1977).

Открих малко информация за него на английски език, но картините му говорят сами за себе си и реших да споделя с вас впечатленията си.

Интересен факт в неговата биография е, че е роден в Созопол и е от гръцко потекло. Семейството му емигрира в Гърция в началото на 20ти век.

Започва да учи декоративни изкуства в Школата по изобразително изкуство в Атина и изявява таланта си съвсем млад. Печели първите места в ученически конкурси и взима различни награди по време на обучението си там. Получава стипендия, за да продължи образованието си в Париж, която използва едва след края на Първата световна война, в която взема участие.

В Париж се обучава в Académie Julian и в Académie de la Grande Chaumière. Увлича го импресионизма, почитател е на Анри Матис и на Пол Сезан. Участва в общи художествени изложби и прави самостоятелна изложба в Париж през 1926 година. Още първите му изложби са невероятно успешни – картините му се продават добре.

Завръща се в Гърция и се установява да живее в Атина през 1931 година.

Творческите му търсения преминават през постимпресионизма и експресионизма, докато еволюират в много интересен и рядко срещан личен стил. Арт критиците отнасят работите му към сюрреализма, като бих добавила че това е един много лиричен сюрреализъм, в който са втъкани много знания за древната гръцка история и митология, и типично балканско светоусещане.

Картините му са една магия. Съчетание между сън, видение и мечта…

Колоритът е нежен, много пастелен. Цветосъчетанията са необичайни. Бекграундът прелива в различни цветове. Контурите са плавни и светли.

Изобразеното е колкото реално, толкова и част от един негов лиричен свят, в който риби, жени, море, скали, дървета и цветя съжителстват по невероятен начин.

Жените са невероятни. С меки, обли, женствени тела. С дълги вълнисти коси. Загадъчно усмихнати. Готови да прегърнат. Или прегръщали? Профилът им е античен, елински или славянски. Очите са дълбоки като кладенци, в които можеш да потънеш. Истински русалки.

Избрах да ви покажа тази картина – гола жена в сънен пейзаж.

Трудно е да се опише с думи очарованието, скрито в неговите картини. Може само да се усети.

Откривам нещо общо между картините му и работите на Димитър Казаков – Нерон, с уточнението, че творбите на Димитър Казаков са многопластови, някак по-сложни и в тях се усеща повече напрежение и сгъстена емоция.

Откривам нещо общо също с някои от творбите на Жорж Папазов. Основно в емоционалността и начина, по който общува с Вселената.

Казват, че със стила си Георгиус Гунарополус протестира против установените норми и правила в тогавашния арт свят. Но нима красотата и нежността са форми на протест?

Можете да се насладите на картините на Георгиус Гунарополус на този уеб адрес.

Движението – Амедео де Суза Кардозо

Amedeo de Souza Cardoso (1887-1918) е португалски художник, един от първите представители на Португалия в модерното изкуство.

Изучава изобразително изкуство във Висшата школа по изобразително изкуство в Лисабон в продължение на една година, а след това заминава за Париж, където продължава обучението си в Académie des Beaux-Arts. В Париж работи също в ателието на каталунския художник Anglada Camarasa.

През краткия си живот преминава през няколко художествени течения, основно пост-импресионизъм, експресионизъм и кубизъм. Може да се каже, че е първият португалски художник, изкушен от кубизма, който оставя творби ценни не само за Европа, но и в световен мащаб. Любопитното е, че в началото на творческия си път се изкушава силно от карикатурата.

Въпреки абстрактния характер на голяма част от творбите му, те се отличават с една специфична топлина на колорита и емоцията, както и с осезаемо чувство за хумор. Усещането е уникално – поради всичко това геометризираните форми не възпрепятстват по никакъв начин възприятието. Точно напротив.

Крепостите танцуват елегантно, водата сякаш бавно прегръща лодките, дърветата се поклащат развълнувано.

Странното усещане е, че чувате прекрасна класическа музика, гледайки картините му. Например, аз чувам Моцарт.

Харесвам много природните му и градски картини, а също и начина, по който усеща сградите. В неговите картини къщите и крепостите имат душа и характер.

Харесвам начина, по който възприема технологиите и по който ги вмъква в картините си. Това ми дава едно прекрасно усещане за времето.

Погледнете рисунката му “Движението” – правена е през 1912 година. Из улиците на старинен европейски град (може би португалски или испански?) цари невероятна суматоха. Файтони-двуколки се надпреварват бясно с автомобили и велосипеди. Кучетата са равноправен участник в движението.

Водачите и пътниците са обтегнати като тетива на лък, целите са фокусирани в движението. Представяте ли си каква скорост са развивали автомобилите през 1912 година? Според мен, не повече от 30-40 км/ч.

Минувачите са сякаш шокирани от това, което става из улиците. Те стоят неподвижно и бездиханно, наметнати със старомодните си пелерини.

Дърветата са забравили в коя посока духа вятърът и се люлеят развълнувано във всички посоки… Крепостите и къщите също се опитват да уловят скоростта на движението и посоката на вятъра.

Годината е 1912. Какво ли би нарисувал днес Амедео? Колко жалко, че си отива от този свят едва тридесетгодишен!

Можете да разгледате картините му в Уикарт тук.

The return of Lorenzo Lotto

Lorenzo Lotto (1480-1556/57) is Italian painter, working during the Late Renaissance  and belonging to the Venetian art school. It is believed that Lorenzo Lotto was a student of the prominent Venetian artist Giovani Bellini.

His life was full of difficulties and obstacles through which he has passed with the patience and dignity that are typical for extraordinary personalities.

Most of his life Lorenzo spent in Northern Italy, traveling from town to town in search of livelihood. He stayed for a short time in Rome, where he was commissioned to paint the walls of the papal apartments. Later, his paintings were removed, for yet unknown reasons. His most famous works were made during his stay in Bergamo. The periods of his return to the native Venice, and his journeys through various towns in the Marche area, were also fruitful.

Strongly religious, albeit very independent in his thinking and behaviour, Lorenzo joined the Order of the Franciscan monks at the end of his life. Maybe to find shelter and security. Maybe in order to finally find peace of mind.

He painted altars and frescoed many churches in the cities where he has been. His religious paintings are characterized not only with an intimate knowledge of the religious content and symbols (obligatory for this subject), but also with bold colourite, magnificent unconventional composition, unique dynamics and strong realism.

Models for his saints and angels were ordinary people living in the cities he has been. He watched them with great love and transferred their thoughts and emotions into the faces of the painted saints. He paid well to each of his models (leaving behind him detailed records of the expenses made).

During this period, the predominant approach to the depiction of saints differs with idealization and deification. Lorenzo lands the Madonna and the Saints in his paintings. They are ordinary people like each of us. Human is divine.

Madonna looks tender, thoughtful and modest. The saints in his works are tired, curious, angry, vindictive. Every woman can be seen as a madonna. Every man can be recognized as a saint.

They say he did not take much seriously the “assignments” he has received. Perhaps the donors, who have commissioned him, have not been very pleased with the results. Because Lorenzo Lotto has been almost completely forgotten.

Until the end of the nineteenth century, when he was re-discovered by Bernard Berenson, an American art historian of Lithuanian-Jewish origin, one of the great connoisseurs of the Renaissance art.

Lorenzo also left us many portraits of notable inhabitants of the cities he has lived.

His portraits characterize him as an artist with extremely modern thinking, a psychologist and a fan of the detail. It portrays his models in their usual daily environment, surrounded by lovely objects, attributes and flowers. He drew them as they dreamed to be. Intense, dreamy, challenging, serious, sad… Painted by his brush, his models seem to be fulfilling his dreams. Unique portraits, still up-to-date, still talking and appealing.

Look at his self-portrait. The only his picture he has left us. What dignity in the posture. What sadness and irony in the sight. And the tranquillity of a man who has fulfilled his mission well.

Let’s remember that name – Lorenzo Lotto. The historical art truth will deserve it alongside the names of Leonardo, Michelangelo, Rafaello, Botticelli, Titian. One of the great names of the Italian Renaissance.

You can see Lorenzo Lhotto’s works in Wikiart.

Travel to the future with Hilma af Klint

Hilma af Klint (1862-1944) is a Swedish painter, whom I discovered for myself last year thanks to the publications in the Guardian’s Art & Design section.

Daughter of a sea captain, she grew up on an island located in the Mälaren lake, the third largest freshwater lake in Sweden. She spent an idyllic childhood in the hugs of the Nature, communicating with the sun, water and flowers. From small, she had a great interest in mathematics and botany. She painted very well. After the family moved to Stockholm, she enrolled to study at the Royal Academy of Fine Arts. Hilma studied graphics, portrait and landscape painting; and graduated with distinction.

The beginning of her path in art seems to be quite classic – Hilma drew predominantly botanical sketches, portraits and landscapes and earned quite well.

Until … Sometimes a new star flashes in our lives, some strange signal appears, and our life goes in another direction. So was with Hilma.

From a very young age, she began to be interested in spiritual teachings and spiritualism, which was noticeably increased after the death of her younger sister, Hermina. In the late 19th and early 20th centuries, the theosophy teaching of Elena Blavatskaya became widely spread. It is a doctrine that promotes the unity of all science branches – both traditional and spiritual. Its followers believe that there are higher beings called Adepts (teachers) who send messages to elected humans and thus raise the spiritual level of mankind.

Hilma was attracted to the theosophy of Madame Blavatskaya and other spiritual teachings, and her creative quests gradually changed.

Since the late 19th century, she has been experimenting with new styles of painting – for example, automatic drawing. With this style, the painter makes drawings without a preliminary plan and vision, reflecting only the painter’s intuitive momentary moods, sensations and emotions. It’s like communicating with the subconscious. Quite avant-garde for that time.

Twenty years after the start of her professional career, in 1906, Hilma created her first abstract paintings – she was 44 years old. They are strange, unusual and incomprehensible. She painted her first abstract works before Vasily Kandinsky, considered to be the forerunner of abstractionism, and before the artists of his circle.

Hilma consulted herself with people, whom she had trusted, what to do with her abstract paintings. Their opinion was that her abstract works would not be understood by her contemporaries. She followed the advise and never showed them at exhibitions. She documented her works and artistic searches with notes. As if talking to the future …

She died at the age of 82, in 1944, after a road accident.

It is with his abstract paintings that Hilma af Klint remains in the history of fine arts. For many years, her work has been known mainly to the followers of occultism and in the theosophical circles.

Only in the last few years the world rediscovered  Hllma af Klint. Her paintings were exhibited at the George Popmidu Center for Modern Art, in Paris (2008), at the Venice Biennial (2013), in the New Museum of Modern Art in New York (2016), Brazil, and of course in Sweden. In the spring of 2019, the largest solo exhibition of Hilma af Klint was held at the Guggenheim Museum in New York.

You may look at her paintings in Wikiart. I would not comment them, living you evaluate their qualities alone.