Life in nature with Isaac Levitan

Isaac Levitan (1860-1900) is my favorite landscape painter – realist, in whose work I find calmness, balance and joy of touch with nature.

I have liked this artist since my childhood, when in my grandparents ‘ house I watched the wall-hung reproduction of one of his beautiful lake landscapes.

I have forgotten that fact. I reminded of it, recently watching the pictures of Levitan on the Internet. It is interesting how art can bring us back years, touching the hidden depths of the soul.

Levitan is a Russian painter of Jewish descent with a difficult life. He was born in a small village of the Suvalskaya district in the northwestern part of the former Russian Empire, in a poor family with four children altogether.

The father has been trained as a rabbi, but gave up the religious engagement. He was self-educated and knowledgeable man, speaking well French and German. Levitan’s father worked for some time as a translator for a French company building railway objects in Russia.

It is not very clear whether Isaac was born son of his father and mother or was an adopted child – there are different assumptions. Whatever the truth, the family cared for all their children with the same love.

Isaac’s parents moved to Moscow looking for better sustenance when Isaac has been ten-year. Isaac and his brother Abel enrolled in the famous Moscow School of Fine Art, Sculpture and Architecture. The training of the two encountered serious financial difficulties, as the mother has died quite young, and soon after that their father died of typhus, too. That is why the young Isaac received a scholarship as a talented student of poor descent. During his training he won various awards with his paintings.

After the graduation there have been many years full of hurdles and very hard work for Isaac.

Levitan was repeatedly forced to move from place to place due to his Jewish origin but retained optimism throughout his life. He obviously possessed an incredibly strong spirit and light character, accepting the difficulties in life and overcoming health problems. Isaac had a very fragile health, with serious heart problems due to diseases in childhood years.

An interesting fact from his biography is that Levitan was a close friend of the great Russian writer Anton Pavlovich Chehov.

Despite all the difficulties, he managed to travel quite a lot – both in Russia and in Europe. Voyages broadened his art horizons, but Levitan remained focused on landscape painting throughout his life.

He is called “landscape painter of the mood”, because his paintings are very tender and lyrical, and convey his feelings from the touch with nature. Levitan discovers in nature an infinite source of strength and grounds for inspiration.

He leaves behind a huge number of gentle, balancing, wonderful landscapes – paintings of all seasons.

The field in his paintings is not uniform and dull but gives strength and tranquillity. An incredible master in the depiction of water surfaces, Levitan manages to convey the charm of Russian rivers and lakes with his brush. He paints seascapes, too.

I especially like the forest landscapes of Levitan. In the woods in his paintings every tree speaks, quietly whispering something understandable and intimate, like slowly singing. The light is astonishing, it makes every single twig and leaf look special.

I have chosen to show you a picture that is new to me. This is the picture “Country house”/ “dacha“ in the Russian lifestyle/.

Small summer house with a lighted terrace, nestled cosy in the dark shadows of the big trees around…

I hope you feel the tranquillity and romance of the quiet summer evening. Can you hear the crickets?

There is nothing better to the life in nature.

Enjoy the works of Isaac Levitan in Wikiart.

Fahrelnissa Zeid: принцесата-художничка

Днес искам да ви разкажа за една чудесна художничка, която открих за себе си, разглеждайки онлайн ресурсите на музея Tate.

Tова е турската принцеса Fahrelnissa Zeid (1901-1991), една от най-великите художнички на 20ти век, с невероятни абстрактни творби.

Tази много талантлива жена има необичаен житейски път.

Истинска принцеса, наследница на елитна Отоманска фамилия. След създаването на модерната турска държава, тя е сред първите жени, които учат рисуване в Академията за изобразително изкуство за жени в Истанбул.

Има три деца от първия си брак с турски писател. Големият й син умира много малък от скарлатина. По времето на брака си, тя посещава с първия си съпруг много Европейски музеи и галерии, за да изучава творчеството на големите майстори. Учи рисуване в художествени академии в Париж и Истанбул.

След развода с първия й съпруг, животът й поема в съвсем нова посока.

Тя се жени за иракския принц Zeid bin Hussein, който е назначен за първия посланик на Кралство Ирак в Германия през 1935 година. След като Германия анексира Австрия през март 1938 година, принцеса Zeid се връща в Ирак /посланикът е отзован/ и фамилията се установява да живее в Багдад.

Принцесата е космополитна жена, тя изпада в депресия в Багдад и следващите няколко години прекарва, пътувайки между Париж, Будапеща и Истанбул, отделяйки все повече време на рисуването. Първата си самостоятелна изложба прави в дома си в Истанбул, през 1945 година.

Годините след Втората Световна война носят много изпитания за принцеса Fahrelnissa и нейните близки.

Съпругът й успява да спаси себе си и семейството си след военния преврат в Ирак, който детронира иракския крал. Принцеса Zeid bin Hussein живее със семейството си в Лондон и Париж. След смъртта на втория си съпруг, тя се премества при сина си в Аман през 1975 година.

Последните десетилетия от живота си принцеса Fahrelnissa Zeid създава и работи в Кралския Национален Художествен Институт на Йордания, носещ нейното име. Тя променя все повече стила си на рисуване през този период, рисувайки абстрактни картини. Често рисува портрети на близки и приятели в много експресивен маниер, и създава нов стил в изкуството, като експериментира композиции с рисувани пилешки кости върху платно.

Интересен факт е, че след преместването й в Аман /Йордания/, тя бива почти напълно забравена от художествените среди по света. Светът си спомня отново за нея едва през 2008 година. Оттогава, нейни изложби са организирани в Лондон, Берлин и Истанбул.

Погледнете тази невероятна картина.

Колко богата цветна палитра! Топло златно жълто, червено и розово – цветовете на цветята и плодовете. Животворното зелено на листата и дърветата. Дълбокото небесно синьо.

Неочакваните ъгли на ветровете. Галещите лъчи на слънцето. Преплетените нишки на житейските пътеки.

Богатство. Изобилие. Плодородие. Трансформация.

Заглавието на тази картина е „Кармата на изобилието“ /“Karma bir doğurganlık“/. Каква невероятна съдба!

Fahrelnissa Zeid е истинска принцеса – в живота и в изкуството.

Можете да се насладите на работите й в WikiArt.

Картините на Henri Matisse – хармония на цвят и форма

Henri Matisse (1869-1954) е един от любимите ми художници. Без да познавам добре работата му като скулптор, винаги съм се възхищавала на картините му, стъклописите му и работите му, изрязани от хартия.

Matisse е един от знаковите художници на 20ти век, който създава абсолютно нова и модерна визия за изобразителното изкуство.

Ведно с Picasso, Анри Матис създава и развива художествените стилове фовизъм и кубизъм, със свой собствен почерк и невероятен усет за цвят и форма.

Мекотата на характера му, отношението му към живота и хората могат да бъдат усетени във всяка от работите му.

В картините му от Ориенталския му фовистки период съжителстват в перфектна хармония ярки цветове, комбинирани с гладки и меки форми на телата и обектите. Ролята на класическата геометрична перспектива е изместена от дълбочината на цвета и мекотата на формите. Работите на Matisse от този период ни потапят в мечтание, успокояват. Трудно е да откъснем погледа си от картините. Оставаме спокойни и замечтани дори и след като като престанем да ги гледаме.

С възрастта, Матис започва да работи в стил кубизъм, като отново тук характерно за неговите картини е невероятната синергия на цвят  и форма. С времето, постепенно неговите творби се изчистват от детайли във формата, а цветовете става по-дълбоки, по-наситени. Уникалното при Matisse е, че чистите форми и цветове не създават абсолютно никакво напрежение при възприемането на картината.

Хармония, нежност, мъдрост – това е за мен Henri Matisse.

За илюстрация на впечатленията си, избрах да ви покажа картината му „Синият прозорец“. Можете да разгледате негови работи в Уикиарт.

Портрет на Cezanne, рисуван от Camille Pissarro

Camille Pissarro (1830-1903) е доайенът на френския импресионизъм. Той е сред най-дълго живелите художници-импресионисти, наред с Реноар.

Роден е на остров Св.Томас (днес на територията на Вирджинските острови в САЩ), в еврейско семейство на белгийски преселници. Баща му се жени за вдовицата на чичо му, което е причина двойката да бъде изолирана от религиозната общност, а децата да играят предимно с местните деца. Баща му се е занимавал с търговия и затова се е надявал синът да поеме по неговия път. Но младият Camille много рано осъзнава призванието си и заминава за Париж да учи рисуване от Европейските художници.

Неговият талант се развива много последователно във времето, преминавайки бавно през класическия реализъм, импресионизма /включително пойнтилизъм/ и нео-импресионизма. Pissarro ни е оставил огромен брой картини във всички жанрове – градски и полски пейзажи, натюрморти, картини с цветя, портрети и автопортрети.

Писаро е изкушен от рисуването на открито /plain-air/. През времето, когато живее във Франция и Англия, той пътува доста в провинцията, изучавайки с четката си местната природа и хората.

В картините му се усеща невероятно уважение към обикновените хора и тяхната работа. Трудолюбиви, загрижени, уморени, любопитни, умислени – хората са във фокуса на неговите творби. Струва ми се, че това е заради факта, че той е роден на отдалечен остров, израснал е с местните деца и непрекъснато е наблюдавал колко много се трудят техните родители, за да преживяват.

Любопитно е, че Pissarro е нарисувал малко портрети, но всеки от тях показва колко много той е обичал хората, колко добре е разбирал човешката душа.

Особено много ми допада неговия портрет на Paul Cezanne.

Известно е, че Сезан не е бил много общителен. Имал е труден характер – един труден за комуникация мъж. Днес бихме го нарекли интроверт.

Погледнете Сезан на портрета – той седи с неохота, с палто и шапка, готов е да стане във всеки един момент. Сезан е бил абсолютен negligee в живота – не се е интересувал никак от външния си вид. Вижда се как се измъчва от бездействието, докато позира. Не виждаме ръцете му, но сякаш усещаме как пръстите му се движат несъзнателно, нетърпеливи да хванат четката. Cezanne най-вероятно се е съгласил да позира единствено от уважение към Pissarro. Зад него на стената се виждат само картините му, като на едната от тях (с иронична любов) се вижда дебеличък художник с брада, хванал палитрата си. Той стои като ангел горе от дясната страна на Cezanne.

Всичко това, в една от любимите ми цветови комбинации – кафяво и синьо. Великолепна картина на велик художник!

Тъй като Pissarro е бил много мек и обичлив човек, той е бил много ценен приятел.

Можете да разгледате картините му в Wikiart.

Сандро Ботичели и Царицата на Красотата

Едва ли бих могла да напиша нещо ново за живота и работата на Sandro Botticelli (1445-1510), един от най-известните италиански художници от епохата на Ренесанса.

Още от детските си години харесвам Ботичели. Бях невероятно щастлива, че преди около две години можах да видя на живо във Флоренция някои от картините му.

Безспорен майстор на четката. Един от гениите на Ренесансовото изобразително изкуство.

Думите са слаби, за да изразя своето възхищение и преклонението си от всичко, което този велик мъж и художник ни е оставил.

Днес ще ви разкажа за един от любимите му модели – Симонета Веспучи (1490-1476), наричана също хубавата Симонета и призната за Царица на Красотата в Северна Италия по онова време.

Симонета е била дъщеря на италиански благородник от Генуа, омъжена само на шестнадесет години за флорентинеца Марко Веспучи. Премествайки се във Флоренция, тя става много популярна и обичана заради своята красота.

Историята твърди, че е била обичана от двамата братя Лоренцо и Джулиано, наследници на управляващата фамилия Де Медичи във Флоренция. Без никакви доказателства за интерес от нейна страна, което би представлявало огромен скандал за дама от знатна флорентинска фамилия. По-вероятно е двамата братя да са били привлечени от нейната красота.

Сандро Ботичели я рисува много пъти. Той вгражда образа й в някои от своите картини, които днес се радват на много голяма известност – „Пролет“, „Трите грации“, както и „Раждането на Венера“, в която Симонета е нарисувана като Флора и Венера.

Симонета умира от туберколоза много млада, едва на 22 години. Погребалната процесия минава през целия град. Ковчегът й остава отворен, за да могат хората да се простят с нея и за последен път да видят нейната невероятна хубост.

Вероятно Симонета изобщо не е позирала приживе на Сандро, тъй като картините с нейния образ са датирани в години след нейната смърт.

Изглежда, че я е рисувал по памет. Какъв тъжен апотеоз на красотата.

Можете да разгледате творбите на Сандро Ботичели в Уикиарт, но още по-добре би било да им се насладите на живо във Флоренция.

In the lyrical world of Giorgios Gounaropoulos

I found recently a very rich web resource with works of Greek painters, of which I am really very impressed. Among the names that attracted my attention is Giorgios Gounaropoulos  (Γιώργος Γουναρόπουλος, 1890 – 1977).

I found some information about him in English, but his paintings speak for themselves and I decided to share with you my thoughts.

An interesting fact in his biography is that he was born in Sozopol and is of Greek descent. His family emigrated to Greece in the beginning of the 20th century.

Giorgios began to study decorative arts at the School of Fine Arts in Athens and showed his talents very young. He won first place in student competitions and took various awards during his training there. He received a scholarship to continue his education in Paris, which he used only after the end of the First World War in which he took part.

In Paris Giorgios studied in Académie Julian and in Académie de la Grande Chaumière. He was attracted by the impressionism, feels great sympathy to Henri Matisse and Paul Sezane. The painter took part in common art exhibitions and made his own exhibition in Paris during 1926. His works were very well accepted by the public. He has been successfully selling his paintings since the first exhibitions.

Giorgios returned to Greece and settled in Athens in 1931.

His art pursuits go through post-impressionism and expressionism while evolving into a very interesting and rarely personal style. Art critics refer his work to  surrealism, adding that it is a very lyrical surrealism in which many knowledge of ancient Greek history and mythology and a typical Balkan worldview are woven.

His paintings are pure magic. A mixture of vision and dream …

The colours are pastel and tender. He uses unusual and impressive mild combinations of colours. Various colours form the background. The contours are smooth and light.

The painted objects are from the real life and at the same time they are part of the artist’s internal world in which fish, women, sea, rocks, trees and flowers coexist in an incredible way.

Women are incredible. With soft, rounded, feminine bodies. With long wavy hair. Mysteriously smiling. Ready to hug. Or hugging? Their profile is antique, Hellenic or Slavic. The eyes are deep as wells where one can sink. Real mermaids.

I chose to show you this picture – a naked woman in a sleepy landscape.

It is hard to describe in words the charm hidden in his paintings. You can only feel it.

I find something in common between his paintings and the works of Dimitar Kazakov – Neron, with the clarification that Dimitar Kazakov’s works are multilayered, somewhat more complex, with more tension and compressed emotion inside.

I also find something in common with George Papazov’s works. Basically the emotional power and the way the painter freely communicates with the universe.

They say that with his specific style Georgios Gunaropoulos protests against the established norms and rules in the then art world. But can we treat beauty and tenderness as a form of protest?

Enjoy the works of Giorgios Gunaropoulos here at this web address.

Този малък голям свят. Вера Недкова

Вера Недкова (1908 – 1996) е едно от знаковите имена на модерното българско изкуство.

Бях щастлива да видя нейната голяма ретроспектива изложба през февруари 2017 година, в Националната Художествена Галерия. За първи път творчеството й беше представено така обхватно и с необходимото медийно покритие. Вера Недкова е художничка от европейска величина, с която всяка нация може да се гордее. Нейното творчество тепърва ще бъде анализирано и тълкувано.

Родена е в Скопие, в семейството на българския дипломат Тодор Недков. Майка й се занимава с музика. Поради дипломатическата кариера на баща си, семейството прекарва много време извън България, където израства и малката Вера. Владее английски, немски и френски език. Семейството от рано забелязва дарбата на дъщеря си и Вера е записана като ученичка на Никола Маринов в Националната Художествена Академия още на петнадесет години.

През 1923 година Вера заминава за Виена, където след седем години завършва Държавната Художествена Академия с две специалности – живопис и реставрация.

Много голямо значение за нейното формиране като художник има безрезервната подкрепа и обич на семейството й. След завършването си Вера моли за помощ своя баща, който финансира деветмесечния й престой във Флоренция през 1931 година. Там тя изучава сама работите на големите италиански майстори от епохата на Ренесанса и рисува, непрекъснато рисува.

Завръща се в България през 1934 година, като наскоро след това прави 2 самостоятелни изложби. Става част от общността на Българските нови художници и участва в общите им изложби. Това дружество обединява млади български художници с модерно художeствено мислене и естетика, сред които са Васка Емануилова, Вера Лукова, Иван Фунев, Стоян Венев, Бенчо Обрешков, Елиезер Алшех, Борис Ангелушев и други. То просъществува от 1931 до 1944 година и неговите членове оставят трайна следа в българското изобразително изкуство.

Работите на Вера от първоначалния й период (1931 – 1944) могат да се причислят към пост-импресионизма и експресионизма. В творчеството й се усеща дискретното влияние на италианските ренесансови майстори (чист, топъл  колорит), френската живописна школа (основно Сезан и Гоген), а също и една интересна близост с финия и чист рисунък на Модилияни.

Още с първите си самостоятелни прояви в България, Вера Недкова е забелязана от проф. Никола Мавродинов – български изкуствовед и археолог, един от най-големите експерти в областта на средновековното българско изкуство. През 1946 година, той й помага да намери работа като реставратор в Археологическия музей, който самият той ръководи по това време.

В Археологическия музей Вера Недкова работи като реставратор и консерватор от 1946 до 1961 година. През това време нейните творби не се излагат почти никъде, тъй като изразните й средства са неприемливи за установените нови естетически норми в изкуството. С високите критерии на своето образование и безспорния си талант, Вера остава вярна на себе си. През този нелек за нея и близките й период, Вера рисува предимно интериорни картини, пейзажи и портрети. Рисува предимно нощем.

Интересът към нейните работи се появява отново, след съживяването на българския културен живот през 70те години на миналия век. Тогава работите на Вера се появяват в общи художествени изложби. Тя е двукратна носителка на една от най-престижните награди за изобразително изкуство в България – наградата за живопис на името на Владимир Димитров – Майстора.

В късния си период Вера използва похватите на абстрактната живопис и творбите й значително се различават от тези в началния й период. Цветовете стават сякаш по-неясни и приглушени.

Макар и преоткрита от художествените среди, Вера се затваря все повече навътре в себе си и в своя малък свят. Почти до края си, тя води уединен живот и изцяло се посвещава на своята работа като реставратор и на своето изкуство. Допуска малко хора до себе си, подбира хората, с които се сближава и общува изключително внимателно. Интересува се живо от художествения живот в Западна Европа и въпреки че няма възможност да пътува много през по-голямата част от живота си, тя е много добре осведомена за тенденциите и събитията там.

Една година преди смъртта си, Вера Недкова завещава на държавата своя дом и всичките си творби. След известен период на изучаване и реставрация, днес домът й е част от Националната Художествена Галерия и може да бъде посещаван.

Избрах да ви покажа тази нейна творба – “Интериор”, от 1945 година.

Това вероятно е нейният дом, уютен и побрал всичко ценно за нея самата и нейните близки. Книгите, пианото с букет цветя и снимки на любимите хора. Изящните лампиони. Удобните фотьоли. Старовремският прозорец с тежки завеси. Ниската масичка с топъл цвят, с цветя върху нея.

Началото на едно дълго пътуване навътре… Дали е усещала какво прибиране в себе си я очаква през следващите почти двадесет години? Дали се е страхувала от бъдещето, скривайки се в своя малък свят, в очакване големият свят да си спомни за нея отново?

Работите на Вера Недкова можете да разгледате в нейния дом, на ул. “11ти август”, а също и онлайн в Wikiart тук.

Паул Клее – светът във всичките му измерения

Paul Klee (1879-1940) е един от моите любими художници.

Роден е в Швейцария, в семейството на немски учител по музика и швейцарска оперна певица.

В детството си свири на цигулка и родителите му се надяват да стане музикант. Отрасъл в музикално семейство, той наистина усеща музиката със всяка своя клетка. Това се чувства и в неговите творби. Контури, обекти и цветове следват някакъв вътрешен ритъм – сякаш вируоз-музикант свири приказна мелодия.

Поетът Рилке казва за Паул Клее: “Ако не знаех, че Клее свири на цигулка, гледайки картините му, щях да се досетя”.

Паул Клее взема решение да не се развива професионално като композитор или музикант още в юношеските си години, защото смята, че след Бетовен и Моцарт е трудно да бъдат постигнати големи върхове в музиката.

Ето защо, решава да се насочи към изобразителното изкуство. Учи в Художествената академия в Мюнхен. На края на третата година на следването си възкликва отчаяно: “Едва ли някога ще се науча да рисувам…”.

Паул Клее е един от родоначалниците на съвременната авангардна живопис. Арт критиците отнасят творбите му към експресионизма, кубизма и сюрреализма. Но това е един от най-разностранните съвременни художници. Трудно е да бъдат систематизирани и окачествени работите му. Отличава се с невероятен собствен стил, много трудно е да бъде объркан с някой друг.

Паул Клее живее и работи над 30 години в Германия, но поради причисляването му към художниците-дегенерати по времето на фашизма, е принуден да се върне в Швейцария.

Той е считан за част от кръга Blue Reider (Кандински е сред първите, които оценяват неговата дарба) и е лектор в продължение на около 10 години в престижното училище за съвременен дизайн Bauhaus. Работите му започват да придобиват известност едва към 40-тата му година, но това не изглежда да го е тревожило.

Въпреки, че е доста продуктивен в някои свои периоди, той рисува сякаш медитирайки над картините си, размишлява, описва техниките и откритията си. Използва често смесени техники в картините си.

Документира своята философия за изкуството в дневника си, в лекции и есета. Един от най-четените и изучавани модерни художници.

Допада ми много начина, по който възприема света и го отразява в творбите си. Светът за него е многопластов, едновременно притежаващ сложна структура, която трябва да бъде овладяна, описана, систематизирана и някак по детински нежен, весел, безкрайно интересен.

Философска сложност, музикална виртуозност и детска интуитивност съжителстват много естествено в картините му. Гледайки ги, имам чувството, че той рисува това, което би изсвирил с цигулката си. Ненапразно след смъртта му по картините му са композирани музикални произведения.

Последните си години прекарва в селището Муралто, в областта Локарно в Швейцария, на брега на езерото Лаго Маджоре.

Паул Клее е една вселена. За него може да се говори и пише безкрайно…

Избрах да ви покажа една от последните му картини, рисувани там – пейзаж, изпълнен със смесена техника. Това е вероятно привечер на брега на езерото Маджоре. Картината ми напомня на лунна лятна соната…

Планините са обгърнали кротко езерото. Сградите са се сгушили една в друга, сякаш в топла вечерна прегръдка. Светлините приблясват уморено.

Луната плува във водата и странно – на нея се виждат също сгради. Това дали е отражение на Муралто или е друг, лунен свят? Дали Паул не е усещал полъха на смъртта? Една от последните му сонати… През юни той умира.

Можете да разгледате картините му в Уикиарт.

 

 

 

 

Сливане с природата с Исак Левитан

Исак Левитан (1860-1900) е моят любим пейзажист – реалист, в чиито картини намирам спокойствие, баланс и радост от съприкосновението с природата.

Харесвам този художник още от детските си години, когато в къщата на баба и дядо гледах окачената на стената репродукция на един от прекрасните му езерни пейзажи.

Всъщност, бях забравила затова. Припомних си го, гледайки наскоро картините на Левитан в интернет. Интересно е как изкуството може да ни върне години назад, докосвайки скритите дълбини на психиката.

Левитан е руски художник от еврейски произход с нелека житейска съдба. Той е роден в малко селце на Сувалска губерния в северозападната част на бившата Руска империя, в бедно семейство с общо четири деца. Бащата е обучаван за равин, но се отказва от религиозно поприще. Той е самообразован и ерудиран, говори френски и немски; работи за кратко като преводач при строежа на железопътни обекти от френска компания.

Не е много сигурно дали Исак е роден син на своите баща и майка, или е осиновено дете – има различни предположения затова. Каквато и да е истината, семейството се грижи с еднаква любов за всичките си деца.

Родителите се преместват в Москва в стремежа си да осигурят препитание, когато Исак е десетгодишен. Исак и брат му Авел постъпват в известното Московско училище за изобразително изкуство, скулптура и архитектура. Обучението на двамата среща сериозни финансови затруднения, тъй като майката умира млада, а след нея умира от тиф и баща им. Ето защо младият Исак завършва училище като талантлив стипендиант от беден произход. Още по време на обучението си печели награди с картините си.

След дипломирането следват много житейски препятствия и много упорита ежедневна работа.

Левитан е принуден нееднократно да се мести от място на място поради еврейския си произход, но запазва бодрост и оптимизъм през целия си живот. Отличава се с невероятно силен дух и лек характер, приемащ стоически трудностите и здравословните си проблеми. Той е с много крехко здраве, има сериозни сърдечни проблеми поради заболявания в детските години.

Интересен факт от неговата биография е, че Левитан е близък приятел на великия руски писател Антон Павлович Чехов.

Въпреки затрудненията, успява да пътува доста – както в Русия, така и в Европа. Пътешествията разширяват кръгозора му, но Левитан остава фокусиран върху пейзажната живопис през целия си живот.

Наричан е “пейзажист на настроението”, тъй като картините му са много нежни и лирични, и предават чувствата му от съприкосновението с природата. Левитан открива в природата безкраен източник на сила и извор на вдъхновение.

Оставя след себе си огромен брой нежни, балансиращи, прекрасни пейзажи – картини от всички сезони.

Степта и полето в неговите картини не са еднородни и скучни, а дават заряд и спокойствие. Невероятен майстор в изобразяването на водни повърхности е, успява да предаде с четката си чара на руските реки и езера. Рисува и морски пейзажи.

Аз особено харесвам горските пейзажи на Левитан. В неговите гори всяко дърво говори, тихичко нашепва нещо разбираемо и задушевно, като бавна песен. Светлината е изумителна, прозира през всяка отделна клонка, прави всяко едно листо да изглежда специално.

Избрах да ви покажа картина, която е нова и за мен. Това е картината “Привечер на дачата” /селска къща в руския бит/. Малка лятна къщичка, с осветена тераса, сгушена уютно в тъмните сенки на големите дървета наоколо…

Надявам се и вие усещате спокойствието и романтиката на тихата лятна вечер. Чувате ли щурците?

Нищо не може да замени общуването ни с природата.

Можете да разгледате пейзажите на Левитан в Уикиарт тук.

 

The big lonely heart of János Balázs

János Balázs (1905-1977) is Hungarian painter (and poet) of gypsy origin, with expressive paintings and unusual life.

Art critics classify his works as “naive art” and “surrealism”. Sometimes they compare him to Paul Gauguin, but in fact his works are absolutely unique. His paintings are recognisable at first glance, as with the great artists.

János Balázs is a talent self-taught and self-made in everything. He attended school for only two years. He was born in the gypsy neighbourhood of Alsókubin in Hungary, and moved with his family to Salgotarjan, where he remained for the rest of his life.

He participated in the Second World War, but was most of the time a prisoner of war, and at that time he read a lot – Homer, Shakespeare, Balzac. He also has been well acquainted with the Hungarian classics.

After his return home, János Balázs lived alone and barely met other people. He lived quite poorly and made money for living by collecting and selling coal from local mines, gathering herbs and mushrooms in the woods.

Only the children from the gypsy neighbourhood, who have liked to talk to him and listen to his fairly tales, visited his poor house.

János Balázs started painting at the age of sixty-three.

The gypsy children, his friends from the neighbourhood, were the first impressed by his paintings. They began to wear the necessary materials and paints.

He died extremely poor and lonely. The painter left behind about 300 paintings that are becoming more and more valuable to art lovers and merchants. Most of his paintings are in private collections, but some of them can be seen in the Hungarian Museum of Naive Art and in the Art Gallery in Salgotarjan.

What makes János Balázs’s work so valuable?

There is a naive emotionality in them, absolutely untouched by civilisation and the predominant way of life.

Closeness to nature bordering to Shamanism. Relationship with the primary forces in this world, with eternal energies and human symbols.

We remain wordless feeling the great power of human nature, for we understand how unique and powerful the human being is, if he can encompass and visualise the world in such an incredible way, only through the wisdom of the old books, obtained in loneliness.

It is amazing how this could happened in the second half of the 20th century in the center of Europe.