Сливане с природата с Исак Левитан

Исак Левитан (1860-1900) е моят любим пейзажист – реалист, в чиито картини намирам спокойствие, баланс и радост от съприкосновението с природата.

Харесвам този художник още от детските си години, когато в къщата на баба и дядо гледах окачената на стената репродукция на един от прекрасните му езерни пейзажи.

Всъщност, бях забравила затова. Припомних си го, гледайки наскоро картините на Левитан в интернет. Интересно е как изкуството може да ни върне години назад, докосвайки скритите дълбини на психиката.

Левитан е руски художник от еврейски произход с нелека житейска съдба. Той е роден в малко селце на Сувалска губерния в северозападната част на бившата Руска империя, в бедно семейство с общо четири деца. Бащата е обучаван за равин, но се отказва от религиозно поприще. Той е самообразован и ерудиран, говори френски и немски; работи за кратко като преводач при строежа на железопътни обекти от френска компания.

Не е много сигурно дали Исак е роден син на своите баща и майка, или е осиновено дете – има различни предположения затова. Каквато и да е истината, семейството се грижи с еднаква любов за всичките си деца.

Родителите се преместват в Москва в стремежа си да осигурят препитание, когато Исак е десетгодишен. Исак и брат му Авел постъпват в известното Московско училище за изобразително изкуство, скулптура и архитектура. Обучението на двамата среща сериозни финансови затруднения, тъй като майката умира млада, а след нея умира от тиф и баща им. Ето защо младият Исак завършва училище като талантлив стипендиант от беден произход. Още по време на обучението си печели награди с картините си.

След дипломирането следват много житейски препятствия и много упорита ежедневна работа.

Левитан е принуден нееднократно да се мести от място на място поради еврейския си произход, но запазва бодрост и оптимизъм през целия си живот. Отличава се с невероятно силен дух и лек характер, приемащ стоически трудностите и здравословните си проблеми. Той е с много крехко здраве, има сериозни сърдечни проблеми поради заболявания в детските години.

Интересен факт от неговата биография е, че Левитан е близък приятел на великия руски писател Антон Павлович Чехов.

Въпреки затрудненията, успява да пътува доста – както в Русия, така и в Европа. Пътешествията разширяват кръгозора му, но Левитан остава фокусиран върху пейзажната живопис през целия си живот.

Наричан е “пейзажист на настроението”, тъй като картините му са много нежни и лирични, и предават чувствата му от съприкосновението с природата. Левитан открива в природата безкраен източник на сила и извор на вдъхновение.

Оставя след себе си огромен брой нежни, балансиращи, прекрасни пейзажи – картини от всички сезони.

Степта и полето в неговите картини не са еднородни и скучни, а дават заряд и спокойствие. Невероятен майстор в изобразяването на водни повърхности е, успява да предаде с четката си чара на руските реки и езера. Рисува и морски пейзажи.

Аз особено харесвам горските пейзажи на Левитан. В неговите гори всяко дърво говори, тихичко нашепва нещо разбираемо и задушевно, като бавна песен. Светлината е изумителна, прозира през всяка отделна клонка, прави всяко едно листо да изглежда специално.

Избрах да ви покажа картина, която е нова и за мен. Това е картината “Привечер на дачата” /селска къща в руския бит/. Малка лятна къщичка, с осветена тераса, сгушена уютно в тъмните сенки на големите дървета наоколо…

Надявам се и вие усещате спокойствието и романтиката на тихата лятна вечер. Чувате ли щурците?

Нищо не може да замени общуването ни с природата.

Можете да разгледате пейзажите на Левитан в Уикиарт тук.

 

The big lonely heart of János Balázs

János Balázs (1905-1977) is Hungarian painter (and poet) of gypsy origin, with expressive paintings and unusual life.

Art critics classify his works as “naive art” and “surrealism”. Sometimes they compare him to Paul Gauguin, but in fact his works are absolutely unique. His paintings are recognisable at first glance, as with the great artists.

János Balázs is a talent self-taught and self-made in everything. He attended school for only two years. He was born in the gypsy neighbourhood of Alsókubin in Hungary, and moved with his family to Salgotarjan, where he remained for the rest of his life.

He participated in the Second World War, but was most of the time a prisoner of war, and at that time he read a lot – Homer, Shakespeare, Balzac. He also has been well acquainted with the Hungarian classics.

After his return home, János Balázs lived alone and barely met other people. He lived quite poorly and made money for living by collecting and selling coal from local mines, gathering herbs and mushrooms in the woods.

Only the children from the gypsy neighbourhood, who have liked to talk to him and listen to his fairly tales, visited his poor house.

János Balázs started painting at the age of sixty-three.

The gypsy children, his friends from the neighbourhood, were the first impressed by his paintings. They began to wear the necessary materials and paints.

He died extremely poor and lonely. The painter left behind about 300 paintings that are becoming more and more valuable to art lovers and merchants. Most of his paintings are in private collections, but some of them can be seen in the Hungarian Museum of Naive Art and in the Art Gallery in Salgotarjan.

What makes János Balázs’s work so valuable?

There is a naive emotionality in them, absolutely untouched by civilisation and the predominant way of life.

Closeness to nature bordering to Shamanism. Relationship with the primary forces in this world, with eternal energies and human symbols.

We remain wordless feeling the great power of human nature, for we understand how unique and powerful the human being is, if he can encompass and visualise the world in such an incredible way, only through the wisdom of the old books, obtained in loneliness.

It is amazing how this could happened in the second half of the 20th century in the center of Europe.

Голямото самотно сърце на János Balázs

János Balázs (1905-1977) e унгарски художник (и поет) от ромски произход, c експресивни картини и необикновена съдба.

Арт критиците причисляват творбите му към стиловете “наивизъм” и “сюрреализъм”. Понякога го сравняват с Гоген, но всъщност той е абсолютно уникален. Картините му се разпознават от пръв поглед, така както се случва с големите художници.

János Balázs е самороден талант, самоук във всичко, посещавал е училище само две години. Роден е в циганската махала на Alsókubin в Унгария, и се премества със семейството си в Salgotarjan, където остава до края на живота си.

Участва във Втората световна война, но през повечето време е военнопленник, като в този период чете много – Омир, Шекспир, Балзак. Запознат е в детайли с творчеството на унгарските класици.

След прибирането си у дома живее усамотено и почти не се среща с други хора. Прехранва се по най-различен начин – събира и продава въглища от местните мини, събира билки и гъби в гората. Посещават го само децата от ромската махала, които обичат да разговарят с него и да слушат приказките, които той им разказва.

Започва да рисува на шестдесет и три годишна възраст.

Децата, неговите приятели от махалата, първи се впечатляват от картините му. Те започват да му носят нужните материали и бои за рисуване.

Умира крайно беден и самотен. Оставя след себе си около 300 картини, които с времето стават все по-ценни за арт любителите и търговците. Повечето от картините му се намират в частни колекции, но част от тях могат да бъдат видени в Унгарския музей на наивното изкуство и в Художествената галерия в Salgotarjan.

Какво прави работите на János Balázs толкова ценни?

В тях се усеща една наивна емоционалност, абсолютно неизкушена от цивилизацията и преобладаващия начин на живот.

Една древна близост до природата, граничеща с шаманско преклонение. Връзка с първичните сили в този свят, с вечни енергии и човешки символи.

Човек притихва пред великата сила на човешката природа, защото разбира какво уникално и силно нещо е човешкото същество, щом може само с помощта на знания, събрани в самота от вечните книги, да обхване и визуализира по такъв невероятен начин света.

Удивително е как това се е случило през втората половина на 20 век в центъра на Европа.

В лиричния свят на Георгиус Гунарополус

Преди няколко дни открих невероятно богат ресурс с творби на гръцки художници и съм впечатлена от тях. Сред имената, които ме привлякоха, е Георгиус Гунаропулос (Γιώργος Γουναρόπουλος, 1890 – 1977).

Открих малко информация за него на английски език, но картините му говорят сами за себе си и реших да споделя с вас впечатленията си.

Интересен факт в неговата биография е, че е роден в Созопол и е от гръцко потекло. Семейството му емигрира в Гърция в началото на 20ти век.

Започва да учи декоративни изкуства в Школата по изобразително изкуство в Атина и изявява таланта си съвсем млад. Печели първите места в ученически конкурси и взима различни награди по време на обучението си там. Получава стипендия, за да продължи образованието си в Париж, която използва едва след края на Първата световна война, в която взема участие.

В Париж се обучава в Académie Julian и в Académie de la Grande Chaumière. Увлича го импресионизма, почитател е на Анри Матис и на Пол Сезан. Участва в общи художествени изложби и прави самостоятелна изложба в Париж през 1926 година. Още първите му изложби са невероятно успешни – картините му се продават добре.

Завръща се в Гърция и се установява да живее в Атина през 1931 година.

Творческите му търсения преминават през постимпресионизма и експресионизма, докато еволюират в много интересен и рядко срещан личен стил. Арт критиците отнасят работите му към сюрреализма, като бих добавила че това е един много лиричен сюрреализъм, в който са втъкани много знания за древната гръцка история и митология, и типично балканско светоусещане.

Картините му са една магия. Съчетание между сън, видение и мечта…

Колоритът е нежен, много пастелен. Цветосъчетанията са необичайни. Бекраундът прелива в различни цветове. Контурите са плавни и светли.

Изобразеното е колкото реално, толкова и част от един негов лиричен свят, в който риби, жени, море, скали, дървета и цветя съжителстват по невероятен начин.

Жените са невероятни. С меки, обли, женствени тела. С дълги вълнисти коси. Загадъчно усмихнати. Готови да прегърнат. Или прегръщали? Профилът им е античен, елински или славянски. Очите са дълбоки като кладенци, в които можеш да потънеш. Истински русалки.

Избрах да ви покажа тази картина – гола жена в сънен пейзаж.

Трудно е да се опише с думи очарованието, скрито в неговите картини. Може само да се усети.

Откривам нещо общо между картините му и работите на Димитър Казаков – Нерон, с уточнението, че творбите на Димитър Казаков са многопластови, някак по-сложни и в тях се усеща повече напрежение и сгъстена емоция.

Откривам нещо общо също с някои от творбите на Жорж Папазов. Основно в емоционалността и начина, по който общува с Вселената.

Казват, че със стила си Георгиус Гунарополус протестира против установените норми и правила в тогавашния арт свят. Но нима красотата и нежността са форми на протест?

Можете да се насладите на картините на Георгиус Гунарополус на този уеб адрес.

Движението – Амедео де Суза Кардозо

Amedeo de Souza Cardoso (1887-1918) е португалски художник, един от първите представители на Португалия в модерното изкуство.

Изучава изобразително изкуство във Висшата школа по изобразително изкуство в Лисабон в продължение на една година, а след това заминава за Париж, където продължава обучението си в Académie des Beaux-Arts. В Париж работи също в ателието на каталунския художник Anglada Camarasa.

През краткия си живот преминава през няколко художествени течения, основно пост-импресионизъм, експресионизъм и кубизъм. Може да се каже, че е първият португалски художник, изкушен от кубизма, който оставя творби ценни не само за Европа, но и в световен мащаб. Любопитното е, че в началото на творческия си път се изкушава силно от карикатурата.

Въпреки абстрактния характер на голяма част от творбите му, те се отличават с една специфична топлина на колорита и емоцията, както и с осезаемо чувство за хумор. Усещането е уникално – поради всичко това геометризираните форми не възпрепятстват по никакъв начин възприятието. Точно напротив.

Крепостите танцуват елегантно, водата сякаш бавно прегръща лодките, дърветата се поклащат развълнувано.

Странното усещане е, че чувате прекрасна класическа музика, гледайки картините му. Например, аз чувам Моцарт.

Харесвам много природните му и градски картини, а също и начина, по който усеща сградите. В неговите картини къщите и крепостите имат душа и характер.

Харесвам начина, по който възприема технологиите и по който ги вмъква в картините си. Това ми дава едно прекрасно усещане за времето.

Погледнете рисунката му “Движението” – правена е през 1912 година. Из улиците на старинен европейски град (може би португалски или испански?) цари невероятна суматоха. Файтони-двуколки се надпреварват бясно с автомобили и велосипеди. Кучетата са равноправен участник в движението.

Водачите и пътниците са обтегнати като тетива на лък, целите са фокусирани в движението. Представяте ли си каква скорост са развивали автомобилите през 1912 година? Според мен, не повече от 30-40 км/ч.

Минувачите са сякаш шокирани от това, което става из улиците. Те стоят неподвижно и бездиханно, наметнати със старомодните си пелерини.

Дърветата са забравили в коя посока духа вятърът и се люлеят развълнувано във всички посоки… Крепостите и къщите също се опитват да уловят скоростта на движението и посоката на вятъра.

Годината е 1912. Какво ли би нарисувал днес Амедео? Колко жалко, че си отива от този свят едва тридесетгодишен!

Можете да разгледате картините му в Уикарт тук.

The return of Lorenzo Lotto

Lorenzo Lotto (1480-1556/57) is Italian painter, working during the Late Renaissance  and belonging to the Venetian art school. It is believed that Lorenzo Lotto was a student of the prominent Venetian artist Giovani Bellini.

His life was full of difficulties and obstacles through which he has passed with the patience and dignity that are typical for extraordinary personalities.

Most of his life Lorenzo spent in Northern Italy, traveling from town to town in search of livelihood. He stayed for a short time in Rome, where he was commissioned to paint the walls of the papal apartments. Later, his paintings were removed, for yet unknown reasons. His most famous works were made during his stay in Bergamo. The periods of his return to the native Venice, and his journeys through various towns in the Marche area, were also fruitful.

Strongly religious, albeit very independent in his thinking and behaviour, Lorenzo joined the Order of the Franciscan monks at the end of his life. Maybe to find shelter and security. Maybe in order to finally find peace of mind.

He painted altars and frescoed many churches in the cities where he has been. His religious paintings are characterized not only with an intimate knowledge of the religious content and symbols (obligatory for this subject), but also with bold colourite, magnificent unconventional composition, unique dynamics and strong realism.

Models for his saints and angels were ordinary people living in the cities he has been. He watched them with great love and transferred their thoughts and emotions into the faces of the painted saints. He paid well to each of his models (leaving behind him detailed records of the expenses made).

During this period, the predominant approach to the depiction of saints differs with idealization and deification. Lorenzo lands the Madonna and the Saints in his paintings. They are ordinary people like each of us. Human is divine.

Madonna looks tender, thoughtful and modest. The saints in his works are tired, curious, angry, vindictive. Every woman can be seen as a madonna. Every man can be recognized as a saint.

They say he did not take much seriously the “assignments” he has received. Perhaps the donors, who have commissioned him, have not been very pleased with the results. Because Lorenzo Lotto has been almost completely forgotten.

Until the end of the nineteenth century, when he was re-discovered by Bernard Berenson, an American art historian of Lithuanian-Jewish origin, one of the great connoisseurs of the Renaissance art.

Lorenzo also left us many portraits of notable inhabitants of the cities he has lived.

His portraits characterize him as an artist with extremely modern thinking, a psychologist and a fan of the detail. It portrays his models in their usual daily environment, surrounded by lovely objects, attributes and flowers. He drew them as they dreamed to be. Intense, dreamy, challenging, serious, sad… Painted by his brush, his models seem to be fulfilling his dreams. Unique portraits, still up-to-date, still talking and appealing.

Look at his self-portrait. The only his picture he has left us. What dignity in the posture. What sadness and irony in the sight. And the tranquillity of a man who has fulfilled his mission well.

Let’s remember that name – Lorenzo Lotto. The historical art truth will deserve it alongside the names of Leonardo, Michelangelo, Rafaello, Botticelli, Titian. One of the great names of the Italian Renaissance.

You can see Lorenzo Lhotto’s works in Wikiart.

Travel to the future with Hilma af Klint

Hilma af Klint (1862-1944) is a Swedish painter, whom I discovered for myself last year thanks to the publications in the Guardian’s Art & Design section.

Daughter of a sea captain, she grew up on an island located in the Mälaren lake, the third largest freshwater lake in Sweden. She spent an idyllic childhood in the hugs of the Nature, communicating with the sun, water and flowers. From small, she had a great interest in mathematics and botany. She painted very well. After the family moved to Stockholm, she enrolled to study at the Royal Academy of Fine Arts. Hilma studied graphics, portrait and landscape painting; and graduated with distinction.

The beginning of her path in art seems to be quite classic – Hilma drew predominantly botanical sketches, portraits and landscapes and earned quite well.

Until … Sometimes a new star flashes in our lives, some strange signal appears, and our life goes in another direction. So was with Hilma.

From a very young age, she began to be interested in spiritual teachings and spiritualism, which was noticeably increased after the death of her younger sister, Hermina. In the late 19th and early 20th centuries, the theosophy teaching of Elena Blavatskaya became widely spread. It is a doctrine that promotes the unity of all science branches – both traditional and spiritual. Its followers believe that there are higher beings called Adepts (teachers) who send messages to elected humans and thus raise the spiritual level of mankind.

Hilma was attracted to the theosophy of Madame Blavatskaya and other spiritual teachings, and her creative quests gradually changed.

Since the late 19th century, she has been experimenting with new styles of painting – for example, automatic drawing. With this style, the painter makes drawings without a preliminary plan and vision, reflecting only the painter’s intuitive momentary moods, sensations and emotions. It’s like communicating with the subconscious. Quite avant-garde for that time.

Twenty years after the start of her professional career, in 1906, Hilma created her first abstract paintings – she was 44 years old. They are strange, unusual and incomprehensible. She painted her first abstract works before Vasily Kandinsky, considered to be the forerunner of abstractionism, and before the artists of his circle.

Hilma consulted herself with people, whom she had trusted, what to do with her abstract paintings. Their opinion was that her abstract works would not be understood by her contemporaries. She followed the advise and never showed them at exhibitions. She documented her works and artistic searches with notes. As if talking to the future …

She died at the age of 82, in 1944, after a road accident.

It is with his abstract paintings that Hilma af Klint remains in the history of fine arts. For many years, her work has been known mainly to the followers of occultism and in the theosophical circles.

Only in the last few years the world rediscovered  Hllma af Klint. Her paintings were exhibited at the George Popmidu Center for Modern Art, in Paris (2008), at the Venice Biennial (2013), in the New Museum of Modern Art in New York (2016), Brazil, and of course in Sweden. In the spring of 2019, the largest solo exhibition of Hilma af Klint was held at the Guggenheim Museum in New York.

You may look at her paintings in Wikiart. I would not comment them, living you evaluate their qualities alone.

Тинторето. Раждането на Млечния път

Jacopo Tintoretto (1518-1594) е италиански художник, един от най-видните представители на Венецианската школа, работил в епохата на късния Ренесанс. Тинторето е един от любимите ми художници.

Той е забележителен с много неща – не само с великолепните си, запомнящи се и въздействащи творби, но и с личността и с живота си.

Роден е в семейство с 21 деца /!!!/ и отрано проявява своята дарба да рисува. Рисувал навсякъде – по стените, по тъканите, на хартия. Баща му е бил бояджия на копринени тъкани – на италиански tintore.

Виждайки таланта му, баща му го завежда да се учи в ателието на Тициан. Само след няколко дни Тициан го изпраща обратно. Защо? Преданието казва, че Тинторето е бил толкова надарен и напреднал, та великият Тициан преценява, че няма какво повече да го научи…

Интересен е фактът, че за разлика от много други бележити художници по времето на Ренесанса, Тинторето е щастлив в своето семейство. Мнозина гении са оставали самотни и неразбрани в личния си живот. Не и той. Съпругата му Фаустина деи Вескови произхожда от благороден венециански род. Тинторето има осем деца – трима синове и пет дъщери. От тях трима поемат по неговия път – дъщеря му Мариета и синовете им Доменико и Марко.

Тинторето е бил личност с много интереси. Вълнуват го поезията, музиката, древните предания и легенди. Свири на различни инструменти, някои от които сам конструира.

Повечето от времето си прекарва в своето ателие. Рисува, рисува… Отличавал се е с уникален експресивен стил, характеризиращ се със смела динамика, нестандартни композиции, удивително бързо рисуване.

Бил е невероятно продуктивен художник. Оставя огромен брой маслени картини с религиозни и митологични сюжети, и портрети. Стенографисва стени на храмове и обществени сгради.

“Раждането на Млечния път” е сред моите любими творби с митологичен сюжет на Тинторето.

Начинът, по който изобразява голото женско тяло, е удивително съвременен и показва човек, който е усещал жената и е изпитал всички житейски удоволствия. Няма нищо средновековно в начина, по който той усеща сексуалността.

Млечният път е нашата Галактика. Според древната гръцка легенда, тя е била създадена от млякото, което губи богинята Хера, докато кърми Херакъл. Хера е съпруга на Зевс (върховният бог на Древна Елада), а Херакъл е негов син от Алкимена. Бясна от изневярата му, Хера се опитва да убие бебето след раждането му, изпращайки му две змии. Зевс прави така, че с помощта на богинята Атина съпругата му Хера намира Херакъл сред полята и омилостивена от невинността му, разнежена, го взема на ръце и решава да го накърми.

Херакъл става безсмъртен, а от разпиляното мляко на Хера се ражда Млечния път.

Картините на Тинторето можете да разгледате в Уикиарт.

Завръщането на Лоренцо Лотто

Lorenzo Lotto (1480-1556/57) е италиански художник, представител на Късния Ренесанс и възпитаник на Венецианската школа. Считан е за ученик на Джовани Белини.

Животът му е поредица от изпитания, през които той преминава с търпението и достойнството, присъщи на необикновените личности.

По-голямата част от живота си прекарва в Северна Италия, пътувайки от град на град в търсене на препитание. За кратко време престоява в Рим, където му е възложено да изрисува стените на папските апартаменти. По-късно неговите картини са премахнати, по все още неизвестни причини. Най-известните му достигнали до нас творби са от периода на престоя му в Бергамо. Плодотворни са също периодите от завръщането му в родната му Венеция, и пътуванията му през различни градове в областта Марке.

Силно религиозен, макар и много независим в мисленето и в поведението си, Лоренцо се присъединява в края на живота си към Ордена на монасите-францисканци. Може би, за да намери подслон и сигурност. Може би, за да намери най-сетне душевен покой.

Рисува олтари и стенописва много храмове в градовете, в които престоява. Религиозната му живопис се отличава не просто със задълбочено познаване на религиозните послания и символика (задължително за тази тематика), но и със смел колорит, великолепни нестандартни композиционни решения, уникална динамика на изобразяваното и реализъм.

Модели за неговите светци и ангели са обикновени хора в градовете, които живее. Тях той наблюдава проникновено и с любов, и пренася техните грижи, техните мисли и емоции в лицата на изобразените светци. Заплаща на всеки един от позиращите му (оставя след себе си подробни записки за своите разходи).

През този период преобладаващият подход при изобразяването на светци се отличава с идеализация и обожествяване. Лоренцо приземява мадоните и светците в своите картини. Те са обикновени хора, като всеки от нас. Човешкото е божествено.

Мадоните са нежни, замислени, скромни. Светците са уморени, любопитни, гневни, отмъстителни. Всяка една жена може да бъде видяна като мадона. Всеки един мъж може да бъде припознат като светец.

Казват, че не се е съобразявал много със “заданията”, които е получавал. Вероятно благодетелите му, възлагащи му работа, не са оставали много доволни от резултатите. Защото Лоренцо Лотто е почти напълно забравен.

До края на 19ти век, когато го преоткрива Bernard Berenson, американски арт историк с литовско-еврейски произход, който е един от големите познавачи на Ренесансовото изкуство.

До нас са достигнали също множество негови портрети на знатни жители от тези градове.

Портретната му живопис го характеризира като художник с изключително модерно мислене, психолог и фен на детайла. Портетува моделите си в обкръжението на любимите им вещи и на цветя. Рисува ги такива, каквито те самите мечтаят да бъдат. Задълбочени, мечтателни, предизвикателни, сериозни, тъжни… Погалени от неговата четка, моделите му сякаш сбъдват мечтите си. Уникални портрети, все още съвременни, все още говорещи и привлекателни.

Погледнете неговия автопортрет. Единственото свое изображение, което ни е оставил. Какво достойнство в позата. Каква тъга и ирония в погледа. И спокойствието на човек, изпълнил добре своята мисия.

Да запомним това име  – Lorenzo Lotto. Историческата арт истина ще го постави заслужено редом с имената на Леонардо, Микеланджело, Рафаело, Ботичели, Тициан. Един от великите представители на италианския Ренесанс.

Творбите на Лоренцо Лотто можете да разгледате в Уикиарт.

 

Пътешествие в бъдещето с Хилма аф Клинт

Hilma af Klint (1862-1944) е шведска художничка, която открих за себе си миналата година благодарение на публикациите в секция Art and design на Guardian.

Дъщеря на морски капитан, тя израства на остров, разположен в езерото Mälaren, третото по големина сладководно езеро в Швеция. Прекарва идилично детство в обятията на природата, общувайки до насита със слънцето, водата и цветята. От малка проявява голям интерес към математиката и ботаниката. Рисува чудесно. След като семейството се премества в Стокхолм, се записва да учи в Кралската академия по изящни изкуства. Изучава графика, портретна и пейзажна живопис; дипломира се с отличие.

Творческият й път започва съвсем класически – Хилма рисува предимно ботанически скици, портрети и пейзажи, и печели добре от тях.

Докато… Понякога в живота ни проблясва нова звезда, появява се някакъв странен сигнал и животът ни тръгва в друга посока. Така е и с Хилма.

Тя започва да проявява от млада интерес към духовните учения и спиритуализма, който забележимо се засилва след смъртта на по-малката й сестра Хермина. В края на 19ти и в началото на 20ти век все по-популярна е теософията, основателка на коята се счита Елена Блаватска. Това е учение, което пропагандира единството на всички науки – точни и духовни. Неговите последователи смятат, че съществуват висши същества, наречени адепти (учители), които изпращат послания на избрани и така издигат нивото на човечеството.

Хилма се увлича от теософията на мадам Блаватска и други духовни учения, и творческите й търсения постепенно се променят.

Още от края на 19ти век тя започва да експериментира нови стилове на рисуване – например, автоматично рисуване. При него се създават рисунки без предварителен план и обмисляне, отразяващи интуитивните моментни  настроения, усещания и емоции. Това е нещо като общуване с подсъзнанието. Доста авангардно за времето си.

20 години след началото на творческия си път, през 1906 година, Хилма създава първите си абстрактни картини – тя е на 44 години. Те са странни, необичайни и неразбираеми. Тя рисува абстракциите си още преди Василий Кандински, считан за първопроходец на абстракционизма, и преди художниците от неговия кръг.

Хилма се консултира с хора, на които има доверие какво да прави с новите си творби. Тяхното мнение е, че абстрактните й работи няма да бъдат разбрани от съвременниците й. Тя се вслушва и никога не ги показва на изложби. Документира с бележки и записки своите артистични търсения. Сякаш говори с бъдещето…

Умира на възраст 82 години, през 1944, след пътен инцидент.

Именно с абстрактните си картини Хилма аф Клинт остава в историята на изобразителното изкуство.

Дълги години нейното  творчество е известно предимно на последователите на окултизма и посветените в теософията.

Едва през последните няколко години отново преоткриваме Хилма аф Клинт. Картините й са излагани в Центъра за модерно изкуство Жорж Попмиду в Париж (2008), на Венецианското биенале (2013), в Новия музей на модерното изкуство в Ню Йорк (2016), в Бразилия, и разбира се – в Швеция. През пролетта на 2019  година се провежда най-голямата самостоятелна изложба на Хилма аф Клинт – в музея Гугенхайм в Ню Йорк.

Можете да разгледате нейни работи в Wikiart. Аз няма да ги коментирам – ще ви оставя да прецените сами за себе си стойността и качествата им.