Félix Vallotton – painted Encyclopedia of Time

Félix Vallotton (1865 – 1925) is a Swiss artist who lived and worked in the last quarter of the 19th and in the first quarter of the 20th century.

He spent most of his life in France, but remained in his heart a true Swiss – analytical, accurate, practical, impartially true to reality.

He was born in Lausanne, in a protestant family with four children. His father owned a pharmacy, later buying a chocolate factory but experiencing financial troubles in business. His mother was a carpenter’s daughter. Virtue, hardworking, friendly – his family was the epitome of the best in a protestant family.

Félix realized his talent as quite young – in his high school years he took lessons with a local artist who encouraged him to continue his education in arts.

Convincing his family, he went to Paris in 1882, where Félix enrolled in the renowned Julian Art Academie. His teachers there were the renowned artists Boulanger and Lefebvre, but it should be noted that he has not been among their favorites. Maybe that’s why Felix left the academy and continued his studies at Ecole des Beaux-Arts. He has spent much of his time in the Louvre museum to study the works of Leonardo, Dürer and Holbain. He was also a fan of Edward Manet, Goya and Ingres (especially).

During his first long stay in Paris, which lasted over fifteen years, he learned arts and painted intensively. In addition to painting, during this period he did also wood engraving, press illustrations, book illustrations, and theater poster projects. He even tried to write theatre plays and novels, but over time he began focusing more and more on visual arts.

In this first period of his life and work, Félix became friends with a group of Nabi artists, but remained “the alien” for them. He lived mainly from wood-engraved portraits and illustrations. One of his main sponsors and admirers was the publisher Thadee Nathanson, whose family has introduced the painter to the Parisian artistic avant-garde group – Stefan Malarme, Marcel Proust, Claude Debussy, and others.

His work as an engraver deserves special attention during this period. Félix Vallotton has revived and built on the tradition of wood engraving in France.

He left a large number of engraved portraits of famous contemporaries, not just French ones. These portraits give an idea of his subtle psychological flair and his ability to analyze and type characters. To a great extent, they are an interesting human “encyclopedia” from which much can be learned. Félix left many portraits of celebrities of the time – writers, philosophers, poets, statesmen. Among the others, one of the Bulgarian prime ministers Mr.Stambolov was also engraved by Félix Vallotton.

Art critics refer to his rich heritage as belonging to the art styles of “post-impressionism” and “symbolism.” In his first creative period, Félix Vallotton also worked in a specific post-impressionist style called “cloazonism”, which features evenly cououred objects and shapes surrounded by dark contours. One of the most famous cloazonists is Paul Gauguin. Cloazonism contributes significantly to the emergence and development of modernism, mainly through the use of the typical colour separation technique.

It is precisely in Valaton’s cloazonistic works (“Bistro”, “Street Passage”, “Sitting Naked Woman”, etc.) where one can notice his analytic gift and his ability to construct typical characters and situations, as well as his a little bit ironic and biting sense of humor. In a sense, these works give us reason to compare the work of Félix Vallotton with the work of such distinguished writers as Charles Dickens and Honore de Balzac. A classic storyteller in the artist’s skin. Encyclopedia of that time, in engravings and paintings.

In his younger years, Félix shared his life with Helen Chatenay, with whom he has lived for ten years. Then, parting with her, he made a sudden turn in his life – linking his life to the wealthy widow Gabrielle Rodrigues-Henriques, mother of three children and daughter of the famed gallerist Alexandre Bernheim. The family settled down to live on the right bank of the Seine, and Félix completely indulged in painting.

During this second artistic period, his life was calm and balanced. His progress as an artist is obvious.

He mainly painted interior scenes from his daily life, portraits of his wife Gabrielle, still lifes, landscapes. The prevailing colour is warm, the atmosphere – soulful. His technique is brilliant. He repeatedly exposed his works. Gradually his paintings began to sell well.

He moved to the heaven on the next day after turning sixty. A well planned and well-lived human path.

And yet … Where is the thread broken? Where does the soul of this analytical, serious, steady man peek from?

Take a look at his landscapes, these beautiful pictures of nature. How different they are from everything else created by Félix’s hand. Full of tenderness, delicacy, affection, with emotions that remain deeply hidden in his works from other genres. Not prose – poetry in paintings.

The excited crowns of the trees, mysteriously hiding their secrets. Lace outlines of the mountain peaks. The sky – frowning, at sunset, cloudy or calm, but always with character. The sunlight penetrating the clouds. The gentle carpet on the grass. The water embracing the reflection of the moon. The playful turns of the river. The wind telling stories. The boats touching delicately the shore.

Emotions embedded in landscapes. Methodical and disciplined. Even though?

The paintings of Félix Vallotton can be seen at Wikiart here.

Ilka Gedő – the drama of a sad human destiny

Ilka Gedő (1921 – 1985) is a Hungarian artist of Jewish descent who is not yet well known in international art circles and whose work has yet to be studied, analyzed and understood by art critics and art lovers.

She is a child of Hungarian family of clerks, from Jewish origin. Her parents lived modestly but had wealthy relatives. They tried their best to give good education to their three daughters.

Ilka showed her talent as an artist early on. She started drawing graphics initially (something not quite typical of a child) and took private painting lessons. During the holidays, he has often visited family relatives in the countryside and painted local neighbourhoods, villages and people.

The early graphics of Ilka from her first creative period before the war show an astonishing psychological maturity, observation talent and drawing perfection. Indisputable mastery of the work with perspective, to the extent that she can afford a freely distortion and expressionistic interpretation of the painted objects. The strokes are confident, fast, expressive. Her ability to synthesize what is seen into images is incredible. People, animals, houses are depicted exactly in the required detail. People’s postures are incredibly warm, human and soft. There is no unnecessary touch; Nothing can be added, nothing should be taken away. Her early works inspire comfort and confidence and betray the depth and maturity of an incredible artistic talent. They can be easily and without any exaggeration compared to the graphics of Leonardo and Rembrandt.

At the age of seventeen, Ilka and her family began making plans and exploring the possibility of continuing her studies at the Art Academy in Paris. Although, after consulting an artist, he was adamant that Ilka has reached a level of development that makes academic training unnecessary. According to him, she would prove to be more advanced than her teachers. Her first public artistic appearance was her participation in a common exhibition of the Hungarian Socialist Artists Group in 1942.

At that time her future as an artist seemed foreboding and promising. Then the war expanded and things changed dramatically.

Her family was forced to move to the ghetto in Budapest, and Ilka herself has been twice to be sent to a concentration camp. She was saved by miracle! Ilka spent long, agonizing months in the ghetto.

Her stay in the ghetto is her second creative period. During this time, she painted mostly graphic portraits and small still-life paintings with oil on canvas, due to lack of funds.

Most of the portraits of that time were self-portraits. We see a young, very young woman without a vitality, no body and no age, with deep, very dark eyes faded. As can be seen from her photographs, throughout her life, Ilka herself has been a very beautiful woman – slender, with graceful features and expressive eyes.

Self-portraits from her second creative period in the ghetto clearly show us the drama of a violently interrupted personal development and a highly stressed, frightened youth. Style is increasingly approaching graphic expressionism. The graphics of that time themselves are of very high artistic value, without any doubt.

The third creative period in Ilka Gedő’s life continued from the end of the war until 1949, when she suddenly stopped painting at all. Ilka has been creating nothing new, not a single graphic drawing, not a single painting for sixteen years.

In 1945, Ilka enrolled to study at the Budapest Fine Art Academy. Soon she met the young biochemist Endre Bíró and they married in 1946. Both have two sons – the first born in 1947 and the second born in 1953. Their friendly circle was artistic and intellectual – writers, artists, young scientists. Although Ilka was not very welcomed by her husband’s relatives, the young family did not appeared to be unhappy.

What then happened in the years immediately after the war that stopped Ilka from painting? There are different interpretations.

Some believe Ilka was pressed by the authorities and this was a form of protest. Others – that the circle of avant-garde artists in which she moved after the war did not perceive her style of drawing, which was highly individual and difficult to attribute to a particular style and flow in the visual arts.

Perhaps closest to the truth is the opinion of her son, David Biro, an English translator who reviews his mother’s work and life in a book devoted to her. In this book, David Biro analyzes Ilka’s life in the period after the war, and it seems from the book that her personal views on art and her creative pursuits were the reason for her to stop painting for so long.

In addition to being very talented, Ilka had a strong analytical talent. She was a woman more of logic and observation than of emotion and quick action. For several years, she has undergone so many changes, so profound, that it took her a long time to analyze and summarize them into a lean, consistent system, to “sort out” herself. Ilka gave herself as much time as she has felt necessary – sixteen years!

During these sixteen years, Ilka did not paint, but studied in detail theory and history of fine arts. She read a lot about colour theory, the lives of her beloved artists, and re-read and rethought not only their work, but their written notes and thoughts about art.

And she rosed, like the Phoenix bird, in 1965, when she made her first solo exhibition in a private studio. Ilka was at that time already forty-four years old. Three years earlier, at the recommendation of one of her avant-garde artist friends, the National Art Gallery of Hungary has purchased three of her paintings. The way Ilka returns to the art scene was atypical. The practice of private exhibitions then in Hungary was not common – all art activities have been planned, directed and approved in advance. Not what Ilka did. What she was doing is beyond styles, outside of schools, beyond the standard notions of that time about the way an artist should paint and act.

The last fourth creative period in Ilka Gedő’s life continued twenty years until her death in 1985.

She planned during that time every one of her new works very carefully, initially drawing a sketch in a simple notebook beforehand. She decided in advance what colours and colour combinations to use. Ilka documened  and recorded in detail her ideas for each work in development. Her notes are as valuable and talkative resource for the art critics as her paintings. Typical for her very individual style is that she did not not mix colours, but put them consistently on top of one another in thin layers, looking for the desired effect. The colour combinations she uses are very atypical and rare, her own art innovation.

The Ilka’s works from this period are mostly oil painting on canvas, portraits (mainly self-portraits), still life works, floral paintings. She drew several series of paintings, grouped thematically, such as dried flowers, rose paintings, circus motifs’ paintings, self portraits and some other. Stylistically, the paintings from the last period can be referred to as abstract expressionism.

Perhaps closest to her artistic views and stylistics of her recent years are Paul Klee and Egon Schiele.

What unites these three so different artists? Undoubtedly, the way the war went through them and the way they experienced the war.

It seems that very subtle and sensitive people were simply swept away not only in life, but also psychologically and intellectually by this greatest disaster on Earth. We can only imagine what cheerful motives, colours and moods would have been embodied in their works if the war had not stepped into their lives and had not interrupted their creative development. But this is typical for the art – it does could not exist separately from our common and personal life dramas.

I chose to show you perhaps Ilka Gedő’s latest work called “Double Self-Portrait”. On it we see a fine lady with a hat (sixty-two years old!). She observes with sad reconciliation her other self, her initial ego, her past intention for herself. Is it in the mirror or on a dissecting table? It is difficult to understand. Another one of hers, who was killed by the war.

Pictures of Ilka Gedő can be viewed in this private online resource and in Wikiart here.

Ilka Gedő – драмата на една тъжна човешка съдба

Ilka Gedő (1921-1985) e унгарска художничка от еврейски произход, която все още не е много известна в международните арт среди и чието творчество тепърва предстои да се изучава, анализира и разбира от арт критиците и любителите на изобразителното изкуство.

Тя е родена в чиновническо еврейско семейство, в Будапеща. Нейните родители живеят скромно, но имат състоятелни роднини. Стремят се с всички средства да дадат дорбо възпитание и образование на трите си дъщери.

Илка още отрано проявява своята дарба на художник. Тя започва да рисува първоначално графики (нещо не особено типично за дете) и взема частни уроци по рисуване. През ваканциите гостува на роднини в провинцията и рисува до забрава местните околности, селца и хора.

Ранните й графики от творческия й период преди войната показват една удивителна психологическа зрялост, наблюдателност и владеене до съвършенство на графичната стилистика. Безспорно владеене на работата с перспектива, до степен, в която може да си позволи волно изкривяване и експресионистично тълкуване на рисуваните обекти и предмети. Щрихите са уверени, бързи, изразителни. Умението й да синтезира в образи видяното е невероятно. Хората, животните, къщите са изобразени точно в необходимата детайлност. Позите на хората са невероятно топли, човешки и меки. Няма излишен шрих, всяко нещо е на мястото си. Нищо не може да се прибави. Нищо не бива да се отнеме. Ранните й творби внушават уют и увереност, и издават задълбочеността и зрелостта на един невероятен талант. Може спокойно и без преувеличение да бъдат сравнени с графиките на Леонардо и Рембранд.

На седемнадесет години Илка и семейството й започват да правят планове и да проучват възможността за продължаване на обучението й в художествена академия в Париж. Въпреки, че след една консултация с художник, той е категоричен – Илка е достигнала такова ниво на развитие, което прави излишно академичното обучение. Според него тя би се оказала по-напреднала от своите бъдещи преподаватели. Първата й публична артистична проява е участието й в обща изложба на групата на художниците-социалисти, през 1942 година.

Бъдещето й на художник изглежда предрешено и обещаващо. След като войната се разраства, нещата се променят драматично.

Семейството й бива принудено да се премести в гетото в Будапеща, а самата Илка на два пъти едва не е изпратена в концентрационен лагер. Спасява се по чудо! Илка прекарва в гетото дълги, мъчителни месеци.

Престоят й в гетото е нейният втори творчески период. През това време тя рисува предимно графични портрети и малки натюрморти с масло върху платно, поради липса на средства.

Повечето от портретите от това време представляват автопортрети. На тях виждаме млада, съвсем млада жена без тяло и без възраст, с угаснали дълбоки, много тъмни очи. Както е видно от снимките й, Илка е била много красива жена – стройна, с изящни черти и изразителен поглед.

Автопортретите от втория й творчески период издават драмата на едно насила прекъснато лично развитие и една силно стресирана, уплашена младост. Стилът все повече започва да се доближава до графичен експресионизъм. Самите графики от това време са с много висока художествена стойност, безспорно.

Третият творчески период в живота на Ilka Gedő продължава от края на войната до 1949 година, когато тя ненадейно престава да рисува. Илка не създава нищо ново, нито една графична рисунка, нито една картина, в продължение на цели шестнадесет години.

През 1945 година Илка се записва да следва в Художествената академия на Будапеща. Скоро среща и избраника на своя живот, младия биохимик Endre Bíró и двамата стават семейство през 1946 година. Те имат двама синове – първият роден през 1947, а вторият – през 1953 година. Приятелската им среда е артистично-интелектуална – писатели, художници, млади учени. Въпреки че Илка не е била много радушно възприемана от роднините на съпруга си, младото семейство не изглежда да е било нещастно.

Какво се е случило тогава през годините непосредствено след войната, за да прекрати Илка рисуването? Има различни тълкувания.

Някои смятат, че Илка е била пресирана от властите и това е било своеобразна нейна форма на протест. Други – че средата на художниците – авангардисти, в която тя се движи след войната, не са възприемали нейния начин на рисуване. Стилът й е силно индивидуален и трудно може да се причисли към точно определен художествен стил или течение.

Може би най-близко до истината е мнението на сина й Давид Биро, преводач от английски, който разглежда творчеството и живота й в своя книга. В тази книга Давид Биро анализира живота на Илка непосредствено след войната. В книгата синът й стига до извода, че най-вероятно нейните лични виждания за изкуството и творческите й търсения са причината тя да спре да рисува за толкова дълго време.

Освен, че е много талантлива, Илка има добре изразен аналитичен дар. Тя е човек повече на логиката и наблюденията, отколкото на емоциите и бързите действия. За няколко години преживява толкова много и толкова дълбоки промени, че сякаш й е необходимо дълго време да ги анализира и обобщи в стройна, непротиворечива система, да “подреди” себе си. Илка си дава толкова време, колкото чувства, че й е необходимо – шестнадесет години!

През тези дълги шестнадесет години Илка не рисува, а изучава самостоятелно теорията и историята на изобразителното изкуство. Чете много за теорията на цветовете, за живота на любими нейни художници, препрочита и премисля не само работата им, но и написаното от тях.

И възкръсва, като птицата Феникс, през 1965 година, когато прави първата си самостоятелна изложба в частно студио. Илка е вече на четиридесет и четири години. Три години по-рано, по препоръка на един неин приятел-художник авангардист, Националната арт галерия на Унгария закупува три нейни картини. Нетипичен е начинът, по който Илка се завръща на художествената сцена. Частната изложба по това време в Унгария е непозната – всички дейности в изкуството са планирани, режисирани и одобрявани предварително. Не и това, което прави Илка. Тя е извън стиловете, извън школите, извън стандартните представи за това време относно начина, по който “трябва” да рисува и да се държи един художник.

Двадесет години, до смъртта й през 1985 година, продължава последният четвърти творчески период в живота на Ilka Gedő.

Тя планира единствено и много старателно всяка своя нова творба, рисувайки първоначално скица на обикновена тетрадка. Предварително решава какви точно цветове и оттенъци ще използва, какви цветови комбинации. Документира и записва идеята си за всяка творба в развитие. Записките й са също толкова ценни и говорещи, както картините й. Не смесва цветовете, а ги полага последователно един върху друг, търсейки желания ефект на въздействие. Комбинациите от цветове, които използва са много нетипични, рядко срещани и почти само нейни си.

Работите от този период са предимно маслена живопис върху платно, портрети (предимно автопортрети), натюрморти и малки природни картини. Рисува серии от картини, които биха могли да се групират тематично, като например сухи цветя, картини с рози, картини с цирк, автопортрети и други. Стилово, картините могат да се отнесат към абстрактния експресионизъм.

Може би най-близо до нейните художнически виждания и стилистика от последните й години са Паул Клее и Егон Шиле.

Какво ги обединява тях, тримата, с толкова различен произход? Безспорно, начина по който войната преминава през тях и по който те я изживяват.

Изглежда много фините и чувствителни хора просто са пометени не само житейски, но психически и интелектуално от това най-голямо бедствие на Земята. Можем само да гадаем какви жизнерадостни мотиви, цветове и настроение биха били въплътени в техните творби, ако войната не беше стъпкала техния живот и не беше прекъснала принудително тяхното творческо развитие. Но изкуството е и това – то не съществува отделно от нашите общи и лични житейски драми.

Избрах да ви покажа може би последната работа на Ilka Gedő, наречена “Двоен автопортрет”. На него виждаме една фина дама с шапка (на шестдесет и две години!). Тя наблюдава с тъжно примирение другото си аз, своето първоначално ego, своето минало намерение за себе си. В огледалото ли се намира то или на дисекционна маса? Трудно е да се разбере. Едно друго нейно аз, което е било убито от стихията на войната.

Картини на Ilka Gedő можете да разгледате в Уикиарт тук.

Félix Vallotton – енциклопедия на характери и ситуации

Félix Vallotton (1865 – 1925) е швейцарски художник, живял и работил в последната четвърт на 19ти и в първата четвърт на 20ти век.

По-голямата част от живота си прекарва във Франция, но остава в душата си истински швейцарец – аналитичен, точен, практичен, безпристрастно верен на реалността.

Роден е в Лозана, в задружно протестантско семейство с четири деца. Баща му е собственик на аптека, по-късно закупува и фабрика за производство на шоколад, но изпада във финансови затруднения. Майка му е дъщеря на дърводелец. Добродетелни, работливи, задружни – те са олицетворение на най-доброто в едно протестантско семейство.

Феликс осъзнава своя талант доста млад – в гимназиалните си години взема уроци при един местен художник, който го насърчава да продължи обучението си в областта на изкуствата.

Убеждавайки семейството си, той заминава през 1882 година в Париж, където се записва в прочутата художествена школа Academie Julian. Негови учители там са художниците Буланже и Льофевр, но трябва да отбележим, че той не е сред любимците им. Може би заради това Феликс напуска академията и продължава обучението си в  Ecole des Beaux-Arts. Много голяма част от времето си прекарва в Лувъра, където изучава работите на Леонардо, Дюрер и Холбайн. Почитател е и на Едуард Мане, Гоя и Енгър (особено).

През първия си продължителен престой в Париж, продължил над петнадесет години, той се обучава и през цялото време работи. Освен живопис, през този период той се занимава интензивно с гравюри върху дърво, илюстрации в пресата, илюстрации на книги, а също и с проекти на театрални афиши. Дори се опитва да пише – пиеси и новели, но с времето се фокусира основно върху рисуването.

В този първи (условно) период от неговия живот и творчество, Феликс се сприятелява с групата на художниците-набисти, но остава за тях “чужденецът”. Издържа се основно от гравирани върху дърво портрети и илюстрации. Един от основните му спонсори и почитатели е издателят Тадей Натансон, чието семейство го въвежда в света на парижкия артистичен авангард – Стефан Маларме, Марсел Пруст, Клод Дебюси.

Специално внимание през този период заслужава неговото творчество като гравьор. В известен смисъл, Félix Vallotton възражда и надгражда традициите на гравирането върху дърво.

Оставя голям брой гравирани портрети на прочути съвременници, не само французи. Тези портрети дават представа за неговия тънък психологически усет и умението му да анализира и типизира характери. В много голяма степен, те са една интересна човешка “енциклопедия”, от която може да се научи много. Феликс оставя множество портрети на известни личности от това време – писатели, философи, поети, държавници.

Арт критиците отнасят живописното му творчество към стиловете “пост-импресионизъм” и “символизъм”. В първия си творчески период, Félix Vallotton работи и в един специфичен пост-импресионистичен стил, наречен “клоазонизъм”, който се отличава с равномерно изрисувани обеми и форми, обградени от тъмни контури. Един от най-известните клоазонисти е Гоген. Клоазонизмът допринася значително за появата и развитието на модернизма, основно с използваната типична техника на цветоразделяне.

Именно от клоазонистичните творби на Валатон (“Бистро”, “Уличен пасаж”, “Седяща гола жена” и др.) стават видни неговия анализаторски дар и умението му да изгражда типични характери и ситуации, а също и неговото малко иронично и хапливо чувство за хумор. В известен смисъл, тези работи ни дават основание да сравним творчеството на Félix Vallotton с работата на такива именити писатели като Чарлз Дикенс и Оноре дьо Балзак. Един класически разказвач в кожата на художник. Енциклопедия на времето, в гравюри и картини.

Първият си житейски период Феликс споделя с Hеlene Chatenay, с която живее в продължение на десет години. След това, разделяйки се с нея, той прави внезапен обрат в живота си – свързва живота си със заможната вдовица Gabrielle Rodrigues-Henriques, майка на три деца и дъщеря на известния галерист Alexandre Bernheim. Семейството се установява да живее на десния бряг на Сена, а Феликс се отдава на живописване.

През този втори свой житейски и творчески период животът му е спокоен и уравновесен. Напредъкът му като художник е очевиден.

Той рисува основно интериорни сцени от своето ежедневие, портрети на съпругата си Gabrielle, натюрморти, пейзажи. Преобладаващият колорит е топъл, атмосферата – задушевна. Техниката му е брилянтна. Излага многократно. Постепенно картините му започват да се продават добре.

Навършвайки шестдесет години, на следващия ден се преселва в отвъдното. Един добре планиран и прилежно извървян житейски път.

И все пак… Къде се къса нишката? Откъде наднича душата на този аналитичен, сериозен, непоклатим мъж?

Погледнете неговите пейзажи – природни картини. Колко различни са те от всичко останало, сътворено от ръката на Феликс. Наситени с нежност, деликатност, обич, с емоции, които остават дълбоко скрити в творбите му от други жанрове. Не проза – поезия в картини.

Развълнуваните корони на дърветата, загадъчно криещи своите тайни. Дантелените очертания на планинските върхове. Небето – намръщено, по залез, облачно или спокойно, но винаги с характер. Светлината, пронизваща облаците. Нежният килим на тревата. Водата, прегърнала отражението на луната. Игривите завои на реката. Вятърът нещо разказва. Две лодки се докосват деликатно до брега.

Емоции, вградени в пейзажи. Методично и дисциплинирано. И все пак?

Картините на Феликс Валотон можете да разгледате в Уикиарт.

 

Helene Schjerfbeck – автопортретите на самотата

Helene Schjerfbeck (1886 – 1946) е финландска художничка от шведски произход, която е призната като една от най-интересните художнички на 19ти и 20ти век, с разнообразно и провокиращо внимание и въпроси творчество.

Хелене е родена в Хелсинки, Финландия, през 1886 година (по това време Финландия е част от Руската империя), в семейството на чиновник. Още съвсем малка, преживява огромна травма, която белязва целия й жизнен път – четиригодишна, пада и счупва тазобедрената си става. Тогавашната медицина не разполага с други методи на лечение, освен естественото “заздравяване”, поради което детето остава задълго затворено у дома. Единственото му избавление от болката и самотата е рисуването. Хелене остава накуцваща през целия си живот.

Както често става в живота, физическите страдания биват компенсирани от някаква дарба. Така е и при Хелене – още в детските й години процъфтява нейния голям талант на художник.

На 11 години тя е приета в детската художествена школа на Финландското арт общество, където талантът й бързо е забелязан.

За съжаление, баща й умира от туберколоза, а майка й не споделя увлечението на Хелене. Това не я разколебава.

След като завършва обучението си в детската школа, тя става ученичка в частната школа на художника Adolf von Becker, който има ателие в Университета на Хелсинки. Там тя изучава френските техники на рисуване.

На 17 години, Хелене печели първата си значима награда – в конкурс, организиран от Финландското общество на художниците. Наградената картина на Хелене е “Портрет на ранен войник” – един чисто женски поглед към последиците от войните, изпълнен с много хуманизъм и състрадание.

По това време получава стипендия от Руския имперски сенат, с която заминава да продължи обучението си и да рисува в Париж. Благодарение на държавни и частни стипендии, тя има възможността да пътува също във френската провинция и да прекара известно време в прочутата общност на художниците в Saint Iv, Cornwell (Великобритания).

Там тя рисува картината “Изцеление”, с която печели бронзов медал на Световното изложение в Париж през 1889 година. Картината е реалистичен портрет на болно момиченце с големи блестящи очи, седящо само в стаята, загърнато в одеяло, загледано в разлистена клонка. Смята се, че това е един вид post-factum автопортрет на малката Хелене, надяваща се да оздравее.

През първите години на 20ти век Хелене се завръща в Скандинавия. Участва в няколко групови изложби – в Малмьо (1914), Стокхолм (1916), Санкт Петербург (1917) и Копенхаген (1919). По това време прави и първата си самостоятелна изложба.

С времето проблемите със здравето й се задълбочават. Болките в краката й се засилват – всяка нейна крачка е съпътствана от болка, както при малката русалка в Андерсеновата приказка. Заради това Хелене пътува все по-малко. Заедно с майка си тя се премества в малка къща във финландската провинция.  Все по-рядко пътува, среща се с все по-малко хора.

Освен в много болка, животът й преминава в голяма самота. На два пъти Хелене не среща взаимност в любовта. Това предизвиква още по-голямо затваряне навътре и вглеждане в дебрите на собствените емоции и мисли.

С годините се променя много и начинът й на рисуване. Условно, творческият й път преминава през три големи периода.

През първия й период (съвпадащ с обучението и пътуванията й в чужбина), Хелене рисува предимно реалистични творби. Към този период може да се причислят картините “Портрет на ранен войник”, “Изцеление”, “Момиче, което лови риба”, “Обувки за танц”, “Пране” и други.

Картините от първия й период представляват великолепни, нежни екземпляри на северния реализъм. В тях е видна една много фина стилистика, издаваща чувствителна и задълбочена натура. Разбира се, те говорят за нейния голям талант на художник, признат в международен план още през този период. Още в ранните творби на Хелене се вижда дарбата й да работи с черното, кафявото и бялото – нещо типично за северния реализъм, от ранните ренесансови художници в Холандия до Рембранд.

Вторият й творчески период започва в началото на миналия век и продължава около петнадесет години. Това е времето, след завръщането й във Финландия и преди да се установи в провинцията. Към този период може да се причислят картините “Майка ми шие”, “Четящо момиче”, “Мария”, “Портрет на момиче в черно”, “Katkelma” и други.

През този период Хелене рисува предимно потрети на близки хора. Стилът се приближава до късния импресионизъм, с един много индивидуален колорит, издаващ тъга и силна емоционалност. Някои от картините (“Katkelma”) по невероятен начин напомнят работите на ренесансовите художници – мек, нежен контур, използване на златисто и охра.

Работите й от третия й период могат да се причислят към експресионизма. От този период са картините “Руса жена”, “Усмихващо се момиче”, “Момини сълзи в синя ваза”, “Учителка”, както и много автопортрети на Хелене.

Емоционалността в картините се засилва. Детайлите намаляват, контурите стават по-силни и тъмни. Палитрата й се обогатява с наситено синьо, червено, зелено, едно много специфично за нея розово. Усеща се нарастващата й физическа болка и депресия от изолираността. Портретите от последните й години са направо болезнени, рисувани са с безпощадната искреност и смелост на една голяма художничка.

През по-голямата част от своя живот Хелене прекарва, вгледана навътре в себе си и посветена на рисуването. Творчеството й може да се нарече огромен портрет на самотата.

Картините на Helene Schjerfbeck можете да разгледате в Wikiart.

Life in nature with Isaac Levitan

Isaac Levitan (1860-1900) is my favorite landscape painter – realist, in whose work I find calmness, balance and joy of touch with nature.

I have liked this artist since my childhood, when in my grandparents ‘ house I watched the wall-hung reproduction of one of his beautiful lake landscapes.

I have forgotten that fact. I reminded of it, recently watching the pictures of Levitan on the Internet. It is interesting how art can bring us back years, touching the hidden depths of the soul.

Levitan is a Russian painter of Jewish descent with a difficult life. He was born in a small village of the Suvalskaya district in the northwestern part of the former Russian Empire, in a poor family with four children altogether.

The father has been trained as a rabbi, but gave up the religious engagement. He was self-educated and knowledgeable man, speaking well French and German. Levitan’s father worked for some time as a translator for a French company building railway objects in Russia.

It is not very clear whether Isaac was born son of his father and mother or was an adopted child – there are different assumptions. Whatever the truth, the family cared for all their children with the same love.

Isaac’s parents moved to Moscow looking for better sustenance when Isaac has been ten-year. Isaac and his brother Abel enrolled in the famous Moscow School of Fine Art, Sculpture and Architecture. The training of the two encountered serious financial difficulties, as the mother has died quite young, and soon after that their father died of typhus, too. That is why the young Isaac received a scholarship as a talented student of poor descent. During his training he won various awards with his paintings.

After the graduation there have been many years full of hurdles and very hard work for Isaac.

Levitan was repeatedly forced to move from place to place due to his Jewish origin but retained optimism throughout his life. He obviously possessed an incredibly strong spirit and light character, accepting the difficulties in life and overcoming health problems. Isaac had a very fragile health, with serious heart problems due to diseases in childhood years.

An interesting fact from his biography is that Levitan was a close friend of the great Russian writer Anton Pavlovich Chehov.

Despite all the difficulties, he managed to travel quite a lot – both in Russia and in Europe. Voyages broadened his art horizons, but Levitan remained focused on landscape painting throughout his life.

He is called “landscape painter of the mood”, because his paintings are very tender and lyrical, and convey his feelings from the touch with nature. Levitan discovers in nature an infinite source of strength and grounds for inspiration.

He leaves behind a huge number of gentle, balancing, wonderful landscapes – paintings of all seasons.

The field in his paintings is not uniform and dull but gives strength and tranquillity. An incredible master in the depiction of water surfaces, Levitan manages to convey the charm of Russian rivers and lakes with his brush. He paints seascapes, too.

I especially like the forest landscapes of Levitan. In the woods in his paintings every tree speaks, quietly whispering something understandable and intimate, like slowly singing. The light is astonishing, it makes every single twig and leaf look special.

I have chosen to show you a picture that is new to me. This is the picture “Country house”/ “dacha“ in the Russian lifestyle/.

Small summer house with a lighted terrace, nestled cosy in the dark shadows of the big trees around…

I hope you feel the tranquillity and romance of the quiet summer evening. Can you hear the crickets?

There is nothing better to the life in nature.

Enjoy the works of Isaac Levitan in Wikiart.

Fahrelnissa Zeid: принцесата-художничка

Днес искам да ви разкажа за една чудесна художничка, която открих за себе си, разглеждайки онлайн ресурсите на музея Tate.

Tова е турската принцеса Fahrelnissa Zeid (1901-1991), една от най-великите художнички на 20ти век, с невероятни абстрактни творби.

Tази много талантлива жена има необичаен житейски път.

Истинска принцеса, наследница на елитна Отоманска фамилия. След създаването на модерната турска държава, тя е сред първите жени, които учат рисуване в Академията за изобразително изкуство за жени в Истанбул.

Има три деца от първия си брак с турски писател. Големият й син умира много малък от скарлатина. По времето на брака си, тя посещава с първия си съпруг много Европейски музеи и галерии, за да изучава творчеството на големите майстори. Учи рисуване в художествени академии в Париж и Истанбул.

След развода с първия й съпруг, животът й поема в съвсем нова посока.

Тя се жени за иракския принц Zeid bin Hussein, който е назначен за първия посланик на Кралство Ирак в Германия през 1935 година. След като Германия анексира Австрия през март 1938 година, принцеса Zeid се връща в Ирак /посланикът е отзован/ и фамилията се установява да живее в Багдад.

Принцесата е космополитна жена, тя изпада в депресия в Багдад и следващите няколко години прекарва, пътувайки между Париж, Будапеща и Истанбул, отделяйки все повече време на рисуването. Първата си самостоятелна изложба прави в дома си в Истанбул, през 1945 година.

Годините след Втората Световна война носят много изпитания за принцеса Fahrelnissa и нейните близки.

Съпругът й успява да спаси себе си и семейството си след военния преврат в Ирак, който детронира иракския крал. Принцеса Zeid bin Hussein живее със семейството си в Лондон и Париж. След смъртта на втория си съпруг, тя се премества при сина си в Аман през 1975 година.

Последните десетилетия от живота си принцеса Fahrelnissa Zeid създава и работи в Кралския Национален Художествен Институт на Йордания, носещ нейното име. Тя променя все повече стила си на рисуване през този период, рисувайки абстрактни картини. Често рисува портрети на близки и приятели в много експресивен маниер, и създава нов стил в изкуството, като експериментира композиции с рисувани пилешки кости върху платно.

Интересен факт е, че след преместването й в Аман /Йордания/, тя бива почти напълно забравена от художествените среди по света. Светът си спомня отново за нея едва през 2008 година. Оттогава, нейни изложби са организирани в Лондон, Берлин и Истанбул.

Погледнете тази невероятна картина.

Колко богата цветна палитра! Топло златно жълто, червено и розово – цветовете на цветята и плодовете. Животворното зелено на листата и дърветата. Дълбокото небесно синьо.

Неочакваните ъгли на ветровете. Галещите лъчи на слънцето. Преплетените нишки на житейските пътеки.

Богатство. Изобилие. Плодородие. Трансформация.

Заглавието на тази картина е „Кармата на изобилието“ /“Karma bir doğurganlık“/. Каква невероятна съдба!

Fahrelnissa Zeid е истинска принцеса – в живота и в изкуството.

Можете да се насладите на работите й в WikiArt.

Картините на Henri Matisse – хармония на цвят и форма

Henri Matisse (1869-1954) е един от любимите ми художници. Без да познавам добре работата му като скулптор, винаги съм се възхищавала на картините му, стъклописите му и работите му, изрязани от хартия.

Matisse е един от знаковите художници на 20ти век, който създава абсолютно нова и модерна визия за изобразителното изкуство.

Ведно с Picasso, Анри Матис създава и развива художествените стилове фовизъм и кубизъм, със свой собствен почерк и невероятен усет за цвят и форма.

Мекотата на характера му, отношението му към живота и хората могат да бъдат усетени във всяка от работите му.

В картините му от Ориенталския му фовистки период съжителстват в перфектна хармония ярки цветове, комбинирани с гладки и меки форми на телата и обектите. Ролята на класическата геометрична перспектива е изместена от дълбочината на цвета и мекотата на формите. Работите на Matisse от този период ни потапят в мечтание, успокояват. Трудно е да откъснем погледа си от картините. Оставаме спокойни и замечтани дори и след като като престанем да ги гледаме.

С възрастта, Матис започва да работи в стил кубизъм, като отново тук характерно за неговите картини е невероятната синергия на цвят  и форма. С времето, постепенно неговите творби се изчистват от детайли във формата, а цветовете става по-дълбоки, по-наситени. Уникалното при Matisse е, че чистите форми и цветове не създават абсолютно никакво напрежение при възприемането на картината.

Хармония, нежност, мъдрост – това е за мен Henri Matisse.

За илюстрация на впечатленията си, избрах да ви покажа картината му „Синият прозорец“. Можете да разгледате негови работи в Уикиарт.

Портрет на Cezanne, рисуван от Camille Pissarro

Camille Pissarro (1830-1903) е доайенът на френския импресионизъм. Той е сред най-дълго живелите художници-импресионисти, наред с Реноар.

Роден е на остров Св.Томас (днес на територията на Вирджинските острови в САЩ), в еврейско семейство на белгийски преселници. Баща му се жени за вдовицата на чичо му, което е причина двойката да бъде изолирана от религиозната общност, а децата да играят предимно с местните деца. Баща му се е занимавал с търговия и затова се е надявал синът да поеме по неговия път. Но младият Camille много рано осъзнава призванието си и заминава за Париж да учи рисуване от Европейските художници.

Неговият талант се развива много последователно във времето, преминавайки бавно през класическия реализъм, импресионизма /включително пойнтилизъм/ и нео-импресионизма. Pissarro ни е оставил огромен брой картини във всички жанрове – градски и полски пейзажи, натюрморти, картини с цветя, портрети и автопортрети.

Писаро е изкушен от рисуването на открито /plain-air/. През времето, когато живее във Франция и Англия, той пътува доста в провинцията, изучавайки с четката си местната природа и хората.

В картините му се усеща невероятно уважение към обикновените хора и тяхната работа. Трудолюбиви, загрижени, уморени, любопитни, умислени – хората са във фокуса на неговите творби. Струва ми се, че това е заради факта, че той е роден на отдалечен остров, израснал е с местните деца и непрекъснато е наблюдавал колко много се трудят техните родители, за да преживяват.

Любопитно е, че Pissarro е нарисувал малко портрети, но всеки от тях показва колко много той е обичал хората, колко добре е разбирал човешката душа.

Особено много ми допада неговия портрет на Paul Cezanne.

Известно е, че Сезан не е бил много общителен. Имал е труден характер – един труден за комуникация мъж. Днес бихме го нарекли интроверт.

Погледнете Сезан на портрета – той седи с неохота, с палто и шапка, готов е да стане във всеки един момент. Сезан е бил абсолютен negligee в живота – не се е интересувал никак от външния си вид. Вижда се как се измъчва от бездействието, докато позира. Не виждаме ръцете му, но сякаш усещаме как пръстите му се движат несъзнателно, нетърпеливи да хванат четката. Cezanne най-вероятно се е съгласил да позира единствено от уважение към Pissarro. Зад него на стената се виждат само картините му, като на едната от тях (с иронична любов) се вижда дебеличък художник с брада, хванал палитрата си. Той стои като ангел горе от дясната страна на Cezanne.

Всичко това, в една от любимите ми цветови комбинации – кафяво и синьо. Великолепна картина на велик художник!

Тъй като Pissarro е бил много мек и обичлив човек, той е бил много ценен приятел.

Можете да разгледате картините му в Wikiart.

Сандро Ботичели и Царицата на Красотата

Едва ли бих могла да напиша нещо ново за живота и работата на Sandro Botticelli (1445-1510), един от най-известните италиански художници от епохата на Ренесанса.

Още от детските си години харесвам Ботичели. Бях невероятно щастлива, че преди около две години можах да видя на живо във Флоренция някои от картините му.

Безспорен майстор на четката. Един от гениите на Ренесансовото изобразително изкуство.

Думите са слаби, за да изразя своето възхищение и преклонението си от всичко, което този велик мъж и художник ни е оставил.

Днес ще ви разкажа за един от любимите му модели – Симонета Веспучи (1490-1476), наричана също хубавата Симонета и призната за Царица на Красотата в Северна Италия по онова време.

Симонета е била дъщеря на италиански благородник от Генуа, омъжена само на шестнадесет години за флорентинеца Марко Веспучи. Премествайки се във Флоренция, тя става много популярна и обичана заради своята красота.

Историята твърди, че е била обичана от двамата братя Лоренцо и Джулиано, наследници на управляващата фамилия Де Медичи във Флоренция. Без никакви доказателства за интерес от нейна страна, което би представлявало огромен скандал за дама от знатна флорентинска фамилия. По-вероятно е двамата братя да са били привлечени от нейната красота.

Сандро Ботичели я рисува много пъти. Той вгражда образа й в някои от своите картини, които днес се радват на много голяма известност – „Пролет“, „Трите грации“, както и „Раждането на Венера“, в която Симонета е нарисувана като Флора и Венера.

Симонета умира от туберколоза много млада, едва на 22 години. Погребалната процесия минава през целия град. Ковчегът й остава отворен, за да могат хората да се простят с нея и за последен път да видят нейната невероятна хубост.

Вероятно Симонета изобщо не е позирала приживе на Сандро, тъй като картините с нейния образ са датирани в години след нейната смърт.

Изглежда, че я е рисувал по памет. Какъв тъжен апотеоз на красотата.

Можете да разгледате творбите на Сандро Ботичели в Уикиарт, но още по-добре би било да им се насладите на живо във Флоренция.