Joaquín Sorolla – the classic of the Spanish impressionism

Joaquín Sorolla (1863 – 1923) is a Spanish painter, an amazing brush master. He is the most renowned, most known and most beloved representative of the Spanish impressionism not only in Spain but also beyond.

He was born in Valencia, in the large family of a merchant. His father died of cholera when he was only two years old and a relative of his mother took care for his family.

His life was completely dedicated to art, he walked his path consistently and worthily, without any personal and professional turbulences.

His artistic talent Joaquín manifested very early. Nine years old, he started taking private lessons in his hometown. At the age of eleven he went to Madrid, where he became fascinated by the collection of the Prado Museum.

After the military service, Joaquín received a scholarship to study fine arts in Rome. During his studies in Italy he managed to visit France as well, getting acquainted with the work of the French impressionists.

In 1888, he returned to Valencia. Immediately afterwards, in the spirit of the Spanish tradition, he created a family with Clotilde García del Castillo, whom he met several years before that in her father’s studio.

The Joaquin’s love for Clotilde perpetuated in their three children Mary, Joaquin and Elena, and in her numerous portraits, painted with tenderness, and with already rare in modern couples adoration.

In the first ten years of his artistic path Joaquín painted mainly works of historical, mythological and social themes, which he presented in Madrid, Paris, Venice, Munich, Berlin and Chicago.

The first convincing confession comes with his painting Another Marguerite, for which in 1892 he received a gold medal at the National Exhibition in Madrid and again a gold medal at the International Art Exhibition in Chicago. At this exhibition the picture was purchased and donated to the Washington University Museum in St. Louis, Missouri.

The next success is his picture The Return from Fishing, which was greeted with rapture in 1894 in the Salon de Paris and was bought by the Museum of Luxembourg. This is a huge recognition for the artistic mastery of the young Joaquín Sorolla.

He’s an impressionist to the core of his bones. It’s his very style. He captures the light in all its manifestations. He uses the colours in a divine way.

Uniquely white, gentle and with so many different shades, which may not have caught any other artist. This is in fact the Renaissance white, triumphant and captivating, as in the works of Rubens and Michelangelo, but very modern, very catchy, used in huge quantities. In an incredible way, white is mixed with blue, pink, yellow, without losing its strength and its harshness. The paintings of Joaquín Sorolla simply emit light, they themselves are source of light.

The way he works with the brush is typical of the mature impressionism, flowing to post impressionism. His ointment is confident and convincing. In some pictures, the brush strokes are large and wavy, leaving the impression of strength and harshness. Sometimes I get the feeling that this man just didn’t have enough lifetime physically to paint all of what he had seen and what he was wearing in himself. Perhaps for the great talent life is always short…

Purely technically and professionally, the other, which is very typical for Joaquín Sorolla, is the knowledge of all the secrets of the human body. Extremely natural and human-speaking postures – male and female, children and adults in mature and old age. Ordinary people – peasants, fishermen, farmers, and noble people with a completely different lifestyle and everyday life.

All of them are painted in their most typical and natural postures. Without a surplus and without a bust. Indeed, there is something Renaissance in the extent that he knows and recreates the anatomy of the human body. Another unique feature of his art is the combination of technique with the power of emotion. Typical Spanish, definitely. I can’t look without an excitement of a human figure painted by Joaquin.

His creativity is so powerful from the artistic point of view (he is perfect in everything he has left), so varied as a subject and so voluminous as the number and size of his works, that if he had not died so young (only sixty years old), he would deservedly be called the “patriarch” of the Spanish impressionism.

Undoubtedly, Joaquín Sorolla  is the classic of the Spanish impressionism.

I choose to show you one of my favourite pictures of him – “The pier of San Sebastian”.

San Sebastian is located on the shores of the Bay of Biscay, on the Atlantic Ocean. The water accumulates the power of the ocean and this is felt in the local climate and in the picture.

There is hardly another artist who has painted works depicting life and nature from so many different regions of Spain. Joaquín Sorolla is truly in love with his homeland, naturally, without posture and without overdoing.

In the picture the sky is gloomy, and the sea is stormy. The clouds are worn over the water, and the waves are flowing with colossal power to the shore. Do you feel the energy of the ocean? The air is ozonated and dense. The waves hit one after the other from the pier. They come back and move again, leaving thousands of small splashes in the air.

Several men and women are standing on the pier, some of them with their children. They seem bold and calmly observing the sea, but in any case, they approached their bodies, pushing to each other.

The coast on the opposite side anxiously holds the blows of the waves as if protecting people from distress.

What an incredibly strong conversation between nature and man!

You will find the painting of Joaquín Sorolla here in Wikiart.

Tivadar Csontváry Kosztka – a lonely art travel in time and space

Tivadar Csontváry Kosztka (1853-1919) is a Hungarian painter whose life is as bizarre and distinctive as his works.

He was born in a small town in the Austro-Hungarian Empire, which town today is on the territory of Slovakia and has around twelve thousand inhabitants. As of his thirtieth year he was a pharmacist in his hometown.

They say that at that time he once dreamt a strange dream, in which a mystical voice told him that he would become a great painter, as great as Rafael.

Believing the dream, Tivadar embarked a tour of Europe and visited the Vatican galleries. He then returned to Hungary, where he worked for another dozen years at the pharmacy to collect money for his further travels.

After 1890 he managed to visit France, Italy, Croatia, Bosnia, Herzegovina, Serbia, Macedonia, Greece, North Africa and the Middle East (Lebanon, Palestine, Egypt, Syria).

His most famous works Tivadar painted only for a period of several years, between 1903 and 1909. Apart from their huge size, his paintings are distinguished by a strong individual style, influenced by the famous Renaissance painters and by his many travels abroad.

Tivadar made several exhibitions in Paris and other cities in western Europe, where he was recognised as a painter with an original style.

His works are characterised by exceptional expressiveness, with a renaissance knowledge of the perspective and icon-influenced colour vision. He barely uses contours; his drawing is soft and renaissance-like. The colours are fresh and saturated. Tivadar uses the white colour in a very specific way. In his paintings the white objects are emphasised unobtrusively, but at the same time categorically.

The backgrounds are usually landscapes in which a renaissance adoration of nature and its cosmic power is felt. This is especially evident in the depiction of mountains and trees. As if painted by a student in the school of Andrea Verrocchio!

Tivadar has a very original vision of the role of heaven. In many of his paintings, the sky occupies almost half the canvas. Besides white, gray and blue, he very often uses red and yellow for the sky, and it in great proportions. The sky is like a separate, very important character in his artistic productions.

I call them “productions” because his works resemble theatrical or opera performances. They have some dramatic, very strong storyline, often with a biblical twist, but with no direct connection to biblical legends and heroes. On some paintings you can build decors of spectacular opera performances and I assure you; the emotion will be very strong!

One can say for sure – his work is difficult to confuse with those of another artist, which is one of the manifestations of the great talent.

Art critics relate stylistically his paintings to post-impressionism, expressionism, symbolism, magic realism, and surrealism. Given that he left only about one hundred and fifty paintings, it is a remarkable stylistic variety!

Interestingly, the fact that Tivadar Csontváry Kosztka  is absolutely self-taught; it is not known about him to have been trained by anyone else.

He remained misunderstood and underestimated in his homeland. He has been considered strange because he was a pacifist, a vegetarian, a non-smoker and lived extremely modestly and ascetically. He tended to go into pathos in conversation and firmly believed that he has had a mission – to develop the art of the Hungarian people to an exceptional level.

In his life, however, he failed to sell any picture. In his last years he lived lonely, misunderstood, unhappy and did not paint anymore. After his death, he was completely forgotten.

His paintings were found by chance by an architect who came to his studio, looking for a rented apartment. He carried the works of Tivadar to the Fine arts school, where he was a lecturer.

In 1949, the paintings of Tivadar took part in exhibitions in Paris and Brussels.

The interest in his art was revived in the seventies  of the last century when his collection of works was moved to  a museum with his name in the city of Pécs, southern Hungary  and thus his paintings were stored for the future.

I choose to show you his painting “Riders by the seashore”,  painted in 1909 year.

On the shores of an isolated sea bay we see riders women and men, some with their dogs.

The horses are slender, elegant, with elongated heads and limbs. They look a little unreal, like in a dream.

The riders have typical postures for riding, but they’re sitting somehow rigid. Men are strangely alike. Women – too. Everyone is focused on themselves and on riding.

The cliffs are high, striated, cold-emitting. No greenery is visible. The trees stand lifeless.

The sea is slightly waved, somehow strangely collapsed in itself and very lonely.

The sky stands as a décor without any emotional involvement in the painting.

From this painting it spurts such incredible loneliness! The lack of vitality and emotions in it causes a feeling of cold and loneliness. Interesting how the lack of emotions can give birth to such a strong emotion?

Perhaps the Tivadar Csontváry Kosztka  will remain in the history of art precisely with its uniqueness, grandiosity and lack of sensitiveness. A lonely stranger in art.

You may see the paintings of Tivadar Csontváry Kosztka here at Wikiart.

Tivadar Csontváry Kosztka – едно самотно пътуване през времето и пространството

Tivadar Csontváry Kosztka (1853-1919) е унгарски художник, чиито живот е толкова странен и самобитен, колкото е оригинално творчеството му.

Роден е в малко градче в Австро-унгарската империя, което днес е на територията на Словакия и има малко над дванадесет хиляди души население. Докъм тридесетата си година е аптекар в родното си градче.

Казват, че по това време той сънува странен сън, в който мистичен глас му казва, че ще стане велик художник, велик, колкото Рафаел. Повярвал на съня си, той се впуска в обиколка на Европа и посещава галериите на Ватикана. След това се завръща в Унгария, където работи още десетина години в аптеката и събира средства за своите по-нататъшни пътешествия.

След 1890 година успява да посети Франция, Италия, Хърватия, Босна, Херцеговина, Сърбия, Македония, Гърция, Северна Африка и Близкия Изток (Ливан, Палестина, Египет, Сирия).

Най-известните си работи рисува само за период от няколко години, между 1903 и 1909 година. Освен с огромните си размери, творбите му се отличават със силно индивидуален стил, повлиян от най-добрите ренесансови художници и от многото му пътувания в чужбина.

Tivadar прави няколко изложби в Париж и в други градове в Западна Европа, където го разпознават като оригинален художник.

Работите му се характеризират със странна изразителност и липса на емоционалност, с ренесансово владеене на перспективата и иконописно цветоусещане. Почти не използва контури, рисунъкът му е мек и типично ренесансов. Цветовете са свежи и наситени. Много оригинално работи с бялото. В картините му белите обекти са акцентирани по един интересен начин – ненатрапчиво, но същевременно категорично.

В бекграунд обикновено са пейзажите, в които се чувства ренесансово преклонение пред природата и нейната космическа мощ. Това е особено видно при изобразяването на планини и дървета. Сякаш рисувани от ученик в школата на Андреа Верокио!

Tivadar има много оригинално виждане за ролята на небето. В много от картините му небето заема почти половината площ на платното. Освен бяло, сиво и синьо, той много често използва червено и жълто за небето, и то в големи пропорции. Небето е като отделен, много важен герой в неговите артистични постановки.

Наричам ги „постановки“, защото творбите му наподобяват театрални или оперни представления. В тях има някаква драматичност, много силен сюжет, понякога с библейски привкус, но в повечето случаи без пряка връзка с библейските легенди и герои. По някои картини могат да се построят декори на грандиозни оперни спектакли и уверявам ви, тяхната роля за възприемането на спектакъла ще е много голяма!

Едно може да се каже със сигурност – работите му трудно могат да се объркат с тези на друг художник, което е една от проявите на големия талант.

Арт критиците отнасят стилово неговите картини към пост-импресионизма, експресионизма, символизма, магическия реализъм, и сюрреализма. Като се има предвид, че той оставя само около сто и петдесет картини, това е забележително стилово разнообразие!

Интересен е и фактът, че Tivadar Csontváry Kosztka е абсолютно самоук, не е известно да е бил обучаван от някой друг.

Той остава неразбран и подценяван в родината си приживе. Считан е за странен поради това, че е бил пацифист, вегетарианец, непушач и живее изключително скромно и аскетично. Има склонност да изпада в патетичност при разговор и твърдо вярва, че има своя мисия да издигне изкуството на унгарския народ на изключителна висота.

През живота си, обаче, не успява да продаде нито една картина. През последните си години живее самотен, неразбран, нещастен и не рисува повече. След смъртта си изпада в забвение.

Картините му открива съвсем случайно един архитект, който попада на ателието му, търсейки жилище под наем. Той ги пренася в Училището за изящни изкуства, където преподава.

През 1949 година картините му участват в изложби в Париж и в Брюксел.

Интересът към неговото изкуство се възражда през седемдесетте години на миналия век, когато колекцията с негови творби се премества в музей с неговото име в град Печ, южна Унгария и така картините му биват съхранени за поколенията.

Избрах да ви покажа картината му „Конници на морския бряг“, рисувана през 1909 година.

На брега на един затворен морски залив се разхождат конници мъже и жени, някои с кучетата си.

Конете са стройни, елегантни, с удължени глави и крайници. Изглеждат малко нереални, като в сън.

Конниците са заели типични за ездата изправени пози, но седят някак сковано. Мъжете странно си приличат. Жените – също. Всички са съсредоточени в себе си, фокусирани върху ездата.

Скалите са високи, набраздени, излъчват студенина. Не се вижда никаква зеленина. Дърветата стоят безжизнено.

Морето е леко развълнувано, някак странно свито в себе си и много самотно.

Небето стои като декор, без никакво емоционално участие в картината.

От тази картина струи такава невероятна самота! Липсата на жизненост и емоции в нея предизвиква усещане за студ и самота. Интересно как липсата на емоции може да роди такава силна емоция?

Може би Tivadar Csontváry Kosztka ще остане в историята на изкуството именно със своята самобитност, странност и липса на емоционалност. Един самотен странник в изкуството.

Картините на Tivadar Csontváry Kosztka можете да разгледате в Уикиарт.

Joaquín Sorolla – класикът на испанския импресионизъм

Joaquín Sorolla (1863 – 1923) е испански художник, невероятен майстор на четката. Той е най-признатият, най-познатият и най-обичан представител на испанския импресионизъм не само в Испания, но и извън нея.

Роден е във Валенсия, в многодетното семейство на търговец. Баща му умира от холера, когато той е едва двегодишен и за семейството се грижи роднина на майка му.

Целият му жизнен път е посветен на рисуването, извървян последователно и достойно, без никакви личностни и професионални турбуленции.

Артистичния си талант Joaquín проявява много рано. Деветгодишен, взима частни уроци по рисуване в родния си град, а на единадесет години отива в Мадрид, където е запленен от видяното в Музея Прадо.

След отбиването на военната му служба, получава стипендия да изучава изобразително изкуство в Рим. По време на обучението си в Италия успява да посети и Франция, запознавайки се с работата на френските импресионисти.

През 1888 година се завръща обратно във Валенсия. Непосредствено след това, в духа на испанската родова традиция, създава семейство с Clotilde García del Castillo, която среща няколко години преди това в ателието на баща й. Любовта си към Клотилд увековечава в трите им деца Мария, Йоахин и Елена, и в многобройните нейни портрети, рисувани с нежност и вече рядко срещано в съвременните двойки обожание.

През първите десет години от творческия му път рисува предимно картини на исторически, митологични и социални теми, които представя в Мадрид, Париж, Венеция, Мюнхен, Берлин и Чикаго.

Първото убедително признание идва с картината му Another Marguerite, за която през 1892 година получава златен медал на Националното изложение в Мадрид и след това .- отново златен медал на Международната художествена изложба в Чикаго. На това изложение картината е закупена и дарена на Вашингтонския университетски музей в Сейнт Луис, щата Мисури.

Следващият успех е картината му The Return from Fishing, която е посрещната с голям възторг през 1894 година в Салона в Париж и е закупена от Музея Люксембург. Това е огромно признание за артистичното майсторство на младия Joaquín Sorolla.

Той е импресионист до мозъка на костите си. Това е неговият истински стил. Улавя светлината във всичките й проявления. Използва по божествен начин цветовете.

Уникално бяло, нежно и с толкова разнообразни оттенъци, каквито може би не е уловил никой друг художник. Това е всъщност ренесансовото бяло, триумфално и пленяващо, както в творбите на Рубенс и Микеланджело, но много модерно, много грабващо, използвано в огромни количества. По невероятен начин бялото е миксирано със синьо, розово, жълто, без да губи своята сила и своята категоричност. Картините на Joaquín Sorolla просто излъчват светлина, те самите са източник на светлината.

Начинът, по който работи с четката, е типичен за зрелия импресионизъм, преминаващ към пост импресионизъм. Мазката му е уверена и убедителна. В някои картини движенията на четката са едри и вълнообразни, което оставя впечатление за сила и категоричност. Понякога имам чувството, че на този човек просто времето физически не му е стигало, за да нарисува всичко това, което е виждал и което е носил в себе си. Може би за големите таланти животът е винаги кратък…

Чисто технически и професионално, другото, което е много типично за Joaquín Sorolla, е познаването на всички тайни на човешкото тяло. Изключително естествени и говорещи човешки пози – мъжки и женски, на деца и на хора в зряла и в преклонна възраст. Обикновени хора – селяни, рибари, земеделци, а също и интелектуалци, хора със съвсем различен начин на живот и ежедневие. Всички те са нарисувани в най-типичните и естествени за тях пози. Без излишество и без фалш. Наистина, има нещо ренесансово в степента, в която той познава и в начина, по който пресъздава анатомията на човешкото тяло. Уникалното при него е съчетанието на техниката със силата на емоцията. Типично испански, категорично. Не мога да гледам без вълнение човешка фигура, рисувана от него.

Неговото творчество е толкова силно от художествена гледна точка (съвършен е във всичко, което е оставил), толкова разнообразно като тематика и толкова обемно като брой творби и размери на творбите, че ако не беше починал толкова млад (eдва шестдесет годишен), щеше заслужено да бъде наричан „патриарх“ на испанския импресионизъм.

Без съмнение, Joaquín Sorolla е класикът на испанския импресионизъм.

Избрах да ви покажа една от любимите ми негови картини – „Кеят на Сан Себастиян“.

Сан Себастиян се намира на брега на Бискайския залив, откъм Атлантическия океан. Водата там акумулира силата на океана и това се усеща и в местния климат, и в картината. Едва ли има друг художник, който да е рисувал картини, изобразяващи живота и природата от толкова различни краища на Испания. Joaquín Sorolla е истински влюбен в родината си, естествено, без поза и без прекаляване.

В картината небето е мрачно, а морето е бурно. Облаците се носят сърдито над водата, а вълните прииждат с колосална сила към брега. Чувствате ли енергията на океана? Въздухът е озониран и плътен. Вълните се удрят една след друга от кея. Връщат се обратно и отново прииждат, оставяйки хиляди малки пръски във въздуха.

На кея са застанали няколко мъже и жени, някои от тях са с децата си. Изглеждат смели и спокойно наблюдават морето, но за всеки случай са приближили телата си, притиснали са се един до друг.

Отсреща брегът напрегнато удържа ударите на морето, сякаш предпазвайки хората от беда.

Какъв невероятно силен разговор между природата и човека!

Картините на Joaquín Sorolla можете да видите в Уикиарт тук.

Winifred Nicholson – a quiet conversation with nature

Winifred Nicolson (1893 – 1981) was a British artist I had never heard of until recently.

The curious thing about her biography is the special combination of her own origin and the profile of her married family. She was born in Oxford. Her father and maternal grandfather were politicians. Winifred Nicholson married the artist Ben Nicholson, whose parents have been painters. Their daughter Kate also inherited the artistic talent of the parents and in turn became an artist.

This perhaps provides an explanation of an interesting synergy in her life of congenital aristocracy, sophistication and artistic sensibility.

She studied in London, but because of her father’s occupation, she has travelled a lot and has visited India, Burma and Ceylon in her childhood.

Initially, she painted together with her grandfather, and later she attended the Byam Shaw School Private Arts School in London with some interruptions because of the First world war.

After creating a family in 1920 year, along with Ben she bought a villa in Switzerland, on the shores of the lake Lugano. They spent the winter months there, and the summers in the UK.

In 1924 the young family purchased a property and a farm in Cumbria, an area in the northwest part of the island. Interestingly, the land was located in the area of the Emperor Hadrian wall, and the house was built on the grounds of an old Roman fortification.

Winifred and Ben had three children, but in their marriage, a crack appeared, which they could not repair. They got divorced in 1931 and after the divorce she went to live with the children in Paris. With Ben throughout their lives she maintained a friendly relationship and he often met the children.

After the divorce, for fifty years, Winifred lived for most of the time in their house in Cumbria.

Winifred has a very individual impressionistic or rather post-impressionistic style of painting. Most of her works are landscapes and still life, although there are also quite good abstract paintings and portraits. She painted mainly with oil on canvas.

Her art is very feminine, in the best sense of the word – there is a calm and homely atmosphere in her works. She basically painted what surrounded her. Her loved ones in their daily pursuits. Nature – the mountain, the field, the sea, the sky… Polish and garden flowers – her favourite bouquets, without which she could not spend a day.

She was in love with the flowers – she believed they are mysterious creatures that give both tenderness and energy.

Winifred has been thinking for many years about the role and power of colours in art, and there are quite a few publications of her on this topic. She used mainly pastel, muted colours, in a very subtle and delicate colour mix.

Her paintings simply radiate gentle energy, natural light. She has an interesting statement, which I very much like – that the picture is a focal point in a room, it is not just a window but the light at home.

Her brush senses all aspects of time – wind, fog, sun, rain, cold, heat… Looking at her paintings, made in different seasons, you can just physically feel the time in them.

Her talent to communicate with nature is unique, indeed! In her paintings, she seemed quietly talking to the nature.

An interesting inspiring motive for Winifred was the rainbow – no wonder with this almost pagan adoration of the light. Winifred leaved many works in which the rainbow or a gentle refraction of light are painted, in different seasons and times of the day. I think, these paintings themselves can be a subject of a separate art research study.

I choose to show you her painting “Birds by the sea.”

These are sea snipes, which are very typical for the area of Cumbria. It’s autumn in the picture. The colours are blasted, the summer is going to leave away. The birds are preparing to migrate and make their last farewell circles over the water, gathering power for a distant flight. Where are they going? Nobody knows…

For everyone who loves Updike – does it remind you of Sally and Jerry taking off in his novel “Marry Me”? On the beach, at the end of a long summer in Connecticut, full of sad revelations of an unpredictable love and with the gentle irony of growing up?

Pictures of Winifred Nicholson can be seen in Wikiart and also on the site with her name and extension com, created by her family.

Winifred Nicholson – тих разговор с природата

Winifred Nicholson (1893 – 1981) е британска художничка, за която съвсем доскоро не бях чувала.

Любопитното в нейната биография е особеното съчетание на нейния собствен произход и амплоато на семейството, в което се омъжва. Тя е родена в Оксфорд. Баща й и дядото по майчина  линия са известни политици. Winifred Nicholson се омъжва за художника Ben Nicholson, чиито родители са художници. Дъщеря им Кейт също наследява артистичния талант на родителите и на свой ред става художничка.

Това може би дава обяснение на една интересна синергия у нея на вроден аристократизъм, изтънченост и артистична чувствителност.

Учи в Лондон, но заради професията на баща си, тя доста е пътувала и е посетила в детските си години Индия, Бирма и Цейлон.

Първоначално рисува заедно с дядо си, а по-късно с известни прекъсвания поради военните години по времето на Първата световна, тя посещава частното художествено училище Byam Shaw School of Art в Лондон.

След като създава семейство през 1920 година, заедно с Ben купуват вила в Швейцария, на брега на езерото Лугано. Прекарват зимните месеци там, а през лятото се връщат във Великобритания.

През 1924 година младото семейство закупува имот и ферма в Cumbria, област в северозападната част на острова. Интересното е, че земята се намира в областта на стената на император Адриан, а къщата е построена върху старо римско укрепление.

Winifred и Ben имат три деца, но в брака им се появяват пукнатини, които не могат да поправят. Развеждат се през 1931 година и след развода тя заминава да живее с децата в Париж. С Ben през целия им живот поддържат приятелски отношения и той често вижда децата.

След развода, в продължение на петдесет години, Winifred живее през по-голямата част от времето в къщата им в Cumbria.

Winifred има много индивидуален импресионистичен или по-скоро пост-импресионистичен стил на рисуване. По-голямата част от работите й представляват пейзажи и натюрморти, макар че има и доста добри абстрактни картини и портрети. Рисува основно маслена живопис.

Нейното изкуство е много женско, в най-добрия смисъл на думата – от работите й лъха спокойствие и домашен уют. Рисува основно това, което я заобикаля. Любимите си хора в техните ежедневни занимания. Природата – планината, равнината, морето, небето… Полски и градински цветя – нейните любими букети, без които не може.

Влюбена е безкрайно в цветята – смята, че те са мистериозни създания, които дават едновременно нежност и енергия.

Winifred осмисля в продължение на много години ролята и силата на цветовете в изкуството, и има доста публикации по тази тема. Работи предимно с пастелни, приглушени цветове, в една много фина и деликатна цветова гама.

Картините й просто излъчват нежна енергия, естествена светлина. Тя има едно интересно изказване, което страшно много ми допадна – че картината е фокусно място в една стая, тя е не просто прозорец, тя е светлината у дома.

Четката й усеща всички аспекти на времето – вятър, мъгла, слънце, дъжд, студ, жега… Гледайки нейни картини, рисувани в различни сезони, просто физически можете да усетите времето в тях.

Уникален е талантът й да общува с природата, наистина! Рисувайки, тя сякаш тихо разговаря с нея.

Интересен вдъхновяващ мотив за Winifred е дъгата – нищо чудно, с това почти езическо преклонение пред светлината. Winifred оставя много картини, в които рисува дъга или нежните дъговидни пречупвания на светлината в различни сезони и часове на деня. Според мен, тези картини сами по себе си могат да бъдат обект на отделно художествено проучване.

Избрах да ви покажа картината й „Птици край брега на морето“.

Това са морски бекаси, които са много типични за Cumbria. Картината е есенна. Цветовете са прегорели, лятото си тръгва. Птиците се готвят да мигрират и правят последните си прощални кръгове над водата, събирайки сила за далечен полет. Къде отиват? Никой не знае…

За всички, които обичат Ъпдайк – не ви ли напомня това на излетите на Сали и Джери в романа му “Ожени се за мен”? На брега на морето, в края на едно дълго лято в Кънектикът, пълно с тъжните откровения на една непредвидена любов и с нежната ирония на израстването?

Картини на Winifred Nicholson можете да разгледате в Уикиарт, а също и на сайта с нейното име и екстеншън com, създаден от семейството й.

Ivan Rabuzin – вълшебен полет над реалността

Ivan Rabuzin (1921 – 2008) е един от любимите ми художници-наивисти. Вече писах веднъж за него в блога си, но не мога да се сдържа да си напомня и да ви напомня за този невероятен наивен талант, дарен от Бога с много фин усет за реалността.

Позволявам си да напомня няколко интересни факти за живота му. Той е роден в малко село, в областта Zagorje и семейството му е съвсем обикновено. Обучаван е да бъде дърводелец и дълги години именно това е работил. На практика, е без всякакво академично образование в областта на изкуствата. Не се знае дали изобщо е вземал някакви уроци по рисуване през живота си. Започва да рисува след тридесетата си година, а първата си самостоятелна изложба прави през 1956.

Картините му са пътували по целия свят – Франция, САЩ, Япония, Швейцария, Норвегия, Германия, Италия, Бразилия, Норвегия. Навсякъде са посрещани с изключително голям интерес от ценителите на наивното изобразително изкуство.

Декорирал е порцелан за световноизвестния производител на порцеланови изделия Rosenthal, за когото създава великолепна серия рисувани чинии.

Обичам наивното изкуството, защото в него по много непосредствен и естествен начин авторите общуват с природата и реалността.

Допада ми богатството и експресивността на колорита в наивните картини, неограничавано от предварителни представи и правила, независимо дали чисто човешки или наложени от академията. Често перспективата в наивното рисуване е нарушена, за сметка на въздействие чрез цветове, форми и емоции, въплътени в картините.

В наивното рисуване художникът си позволява да остане дете, в най-добрия смисъл на тази дума. Продължава да общува със света с блеснали очи, запазвайки добрата си, наивна и чиста, детска представа за него.

Това е особено видно в картините на Иван Рабузин, в които не пада и една сива облачна сянка и в които сякаш всяка къща, дърво и хълм пеят чудна песен. Това е наистина като полет, като вълшебен полет над реалността.

Типично за него е, че в картините му липсват хората. Планини, реки, дървета, великолепно небе, къщички с чисти прозорци, блеснали на слънцето като детски очи. Само не и хора.

Картините му показват едно много добро владеене на перспективата, за разлика от някои други самоуки художници-наивисти. Това може би се дължи на неговата професия на дърводелец. Работата с дървото създава практически усет за обемите, формите и тяхното взаимодействие.

Разбира се, той има огромен, безспорен художествен талант. Това, което природата ни е дала, винаги ни помага да компенсираме ограниченията, които животът ни е наложил и да развием най-доброто у себе си.

Другото, което го отличава от много художници-наивисти, е съзнателното бягство от битовизма. Да, животът има много проявления, и ежедневието е най-натрапчивото от тях. Трудно е да избягаш от него. Да можеш да политнеш над ежедневието, над дребните, непрекъснати повторения в живота, през които няма как да не преминаваш всеки ден, е дар. Да не се вторачваш в тях, да виждаш по-далеч, отколкото животът те е поставил. Да продължаваш смело да мечтаеш. Да можеш да летиш над реалността.

Показаната картина в това есе се нарича “Моят роден край”. Великолепно, фино и вдъхновяващо усещане за родния край на Ivan Rabuzin. Една от мечтите ми е да посетя Хърватия скоро, дано да се сбъдне.

Наистина, обичам Ivan Rabuzin. За колекционерите – картините му могат да бъдат закупени на невероятни цени на неговия артистичен сайт, поддържан от семейството му.

За всички нас, останалите – можем да се насладим на великолепните му работи там, а също и на сайта на Хърватския музей на наивното изкуство.

Lin Fengmian – един от първопроходците на съвременното китайско изкуство

Lin Fengmian (1900 – 1991) e роден в Китайската империя, в едно малко село на провинция Гуангдун, в семейството на каменоделец. Баща му е бил със солидни познания и умения в областта на традиционната китайска живопис и калиграфията.

След завършване на средно училище, Lin получава стипендия, за да учи изобразително изкуство във Франция. През 1918 година започва обучението си в Дижон, а след половин година се прехвърля в Париж, в престижната арт академия Ecole Nationale Superieure des Beaux-Arts.

Завръща се в Китай през 1925 година. Той е един от първопроходците на съвременното изкуство там, един от първите строители на мостове между китайското и западноевропейското изобразително изкуство.

Посвещава години на обучението на млади художници, първоначално в Пекинското художествено училище (директор), което е под егидата на Китайското министерство на просветата. През 1928 година е основана Китайската художествена академия и Lin Fengmian е първият й ръководител. Преподава модерна живопис и обучава учениците и студентите си в западноевропейските техники на рисуване. Lin е обичан преподавател и увлекален лектор. В своите лекции разказва както за западноевропейското изкуство, така и за традициите на китайската живопис.

След това толкова обещаващо начало на професионална кариера, животът поставя пред него тежки препятствия. Поради амплоато му на човек-мост между западните и източните традиции в живописта, през Японо-китайската война и по времето на “културната” революция, са унищожени голяма част от неговите творби.

Попаднал в списъците на неблагонадеждните творци, Лин сам унищожава много от картините си, но това не го спасява. След четиригодишен престой в затвора, той се заема да възстанови унищоженото.

Едва след като приключва мрачния период на “културната” революция в Китай, през 1977 година му е позволено да напусне страната, за да замине при семейството си в Бразилия. Лин неколкократно посещава Бразилия, но се установява да живее в Хонг Конг до края на живота си (1991 година).

Негови картини са притежание на The Metropolitan Museum of Art и Художествената галерия на New South Wales.

Работоспособността и творческата му фантазия са наистина удивителни. Той работи в няколко западни стила – експресионизъм, наивизъм, кубизъм, пост-импресионизъм. Цялостното му творчество отразява неговата житейска мисия – мост между две цивилизации, между две култури, между два стила на живот.

В картините, близки до западноевропейския маниер на рисуване (“Гладиоли”, “Есен”, “Прибиране на реколтата”, “Лотуси”) палитрата му е силна и ярка, пространството е завладяно смело, контурите са ясно очертани. В картините, инспирирани от традиционната китайска живопис (“Китайска опера”, “Птици, кацнали на клон”, “Жерав”, “Жена, облечена в синьо”) преобладават нежни, пастелни цветове и фини контури. Те са много прецизни като композиция и структура.

Избрах да ви покажа една от любимите си картини на Lin Fengmian – “Хризантеми”. Рисувана е през 1988 година. Погледнете колко прецизно и нежно стоят цветовете, извивките на контурите, авторският подпис с бели йероглифи долу вдясно. Сякаш рисунка върху много фин порцелан!

Хризантемата е нежна, покорна и фина. В Япония хубавите момичета са сравнявани с хризантеми.

Както е известно, хризантемата е любимо цвете с дълбоко символично значение в традиционното източно изкуство и бит. Правят се специални есенни панаири, посветени на това цвете. Съществуват асоциации, които се грижат за неговото запазване във времето.

Бялата хризантема символизира щастието, любовта и дълголетието в Далечния Изток.

Изглежда, че единадесет години след напускането на родината си, Лин вече започва да възстановява струните на своята потъпкана душа. Колко време е нужно за възстановяването на една стъпкана чувствителност?

Каква странна ирония на съдбата… Този удивителен художник с дълъг и труден живот е имал невероятна жизненост, работоспособност и творческа фантазия.

Можете да намерите негови картини в Уикиарт.

Félix Vallotton – painted Encyclopedia of Time

Félix Vallotton (1865 – 1925) is a Swiss artist who lived and worked in the last quarter of the 19th and in the first quarter of the 20th century.

He spent most of his life in France, but remained in his heart a true Swiss – analytical, accurate, practical, impartially true to reality.

He was born in Lausanne, in a protestant family with four children. His father owned a pharmacy, later buying a chocolate factory but experiencing financial troubles in business. His mother was a carpenter’s daughter. Virtue, hardworking, friendly – his family was the epitome of the best in a protestant family.

Félix realized his talent as quite young – in his high school years he took lessons with a local artist who encouraged him to continue his education in arts.

Convincing his family, he went to Paris in 1882, where Félix enrolled in the renowned Julian Art Academie. His teachers there were the renowned artists Boulanger and Lefebvre, but it should be noted that he has not been among their favorites. Maybe that’s why Felix left the academy and continued his studies at Ecole des Beaux-Arts. He has spent much of his time in the Louvre museum to study the works of Leonardo, Dürer and Holbain. He was also a fan of Edward Manet, Goya and Ingres (especially).

During his first long stay in Paris, which lasted over fifteen years, he learned arts and painted intensively. In addition to painting, during this period he did also wood engraving, press illustrations, book illustrations, and theater poster projects. He even tried to write theatre plays and novels, but over time he began focusing more and more on visual arts.

In this first period of his life and work, Félix became friends with a group of Nabi artists, but remained “the alien” for them. He lived mainly from wood-engraved portraits and illustrations. One of his main sponsors and admirers was the publisher Thadee Nathanson, whose family has introduced the painter to the Parisian artistic avant-garde group – Stefan Malarme, Marcel Proust, Claude Debussy, and others.

His work as an engraver deserves special attention during this period. Félix Vallotton has revived and built on the tradition of wood engraving in France.

He left a large number of engraved portraits of famous contemporaries, not just French ones. These portraits give an idea of his subtle psychological flair and his ability to analyze and type characters. To a great extent, they are an interesting human “encyclopedia” from which much can be learned. Félix left many portraits of celebrities of the time – writers, philosophers, poets, statesmen. Among the others, one of the Bulgarian prime ministers Mr.Stambolov was also engraved by Félix Vallotton.

Art critics refer to his rich heritage as belonging to the art styles of “post-impressionism” and “symbolism.” In his first creative period, Félix Vallotton also worked in a specific post-impressionist style called “cloazonism”, which features evenly cououred objects and shapes surrounded by dark contours. One of the most famous cloazonists is Paul Gauguin. Cloazonism contributes significantly to the emergence and development of modernism, mainly through the use of the typical colour separation technique.

It is precisely in Valaton’s cloazonistic works (“Bistro”, “Street Passage”, “Sitting Naked Woman”, etc.) where one can notice his analytic gift and his ability to construct typical characters and situations, as well as his a little bit ironic and biting sense of humor. In a sense, these works give us reason to compare the work of Félix Vallotton with the work of such distinguished writers as Charles Dickens and Honore de Balzac. A classic storyteller in the artist’s skin. Encyclopedia of that time, in engravings and paintings.

In his younger years, Félix shared his life with Helen Chatenay, with whom he has lived for ten years. Then, parting with her, he made a sudden turn in his life – linking his life to the wealthy widow Gabrielle Rodrigues-Henriques, mother of three children and daughter of the famed gallerist Alexandre Bernheim. The family settled down to live on the right bank of the Seine, and Félix completely indulged in painting.

During this second artistic period, his life was calm and balanced. His progress as an artist is obvious.

He mainly painted interior scenes from his daily life, portraits of his wife Gabrielle, still lifes, landscapes. The prevailing colour is warm, the atmosphere – soulful. His technique is brilliant. He repeatedly exposed his works. Gradually his paintings began to sell well.

He moved to the heaven on the next day after turning sixty. A well planned and well-lived human path.

And yet … Where is the thread broken? Where does the soul of this analytical, serious, steady man peek from?

Take a look at his landscapes, these beautiful pictures of nature. How different they are from everything else created by Félix’s hand. Full of tenderness, delicacy, affection, with emotions that remain deeply hidden in his works from other genres. Not prose – poetry in paintings.

The excited crowns of the trees, mysteriously hiding their secrets. Lace outlines of the mountain peaks. The sky – frowning, at sunset, cloudy or calm, but always with character. The sunlight penetrating the clouds. The gentle carpet on the grass. The water embracing the reflection of the moon. The playful turns of the river. The wind telling stories. The boats touching delicately the shore.

Emotions embedded in landscapes. Methodical and disciplined. Even though?

The paintings of Félix Vallotton can be seen at Wikiart here.

Ilka Gedő – the drama of a sad human destiny

Ilka Gedő (1921 – 1985) is a Hungarian artist of Jewish descent who is not yet well known in international art circles and whose work has yet to be studied, analyzed and understood by art critics and art lovers.

She is a child of Hungarian family of clerks, from Jewish origin. Her parents lived modestly but had wealthy relatives. They tried their best to give good education to their three daughters.

Ilka showed her talent as an artist early on. She started drawing graphics initially (something not quite typical of a child) and took private painting lessons. During the holidays, he has often visited family relatives in the countryside and painted local neighbourhoods, villages and people.

The early graphics of Ilka from her first creative period before the war show an astonishing psychological maturity, observation talent and drawing perfection. Indisputable mastery of the work with perspective, to the extent that she can afford a freely distortion and expressionistic interpretation of the painted objects. The strokes are confident, fast, expressive. Her ability to synthesize what is seen into images is incredible. People, animals, houses are depicted exactly in the required detail. People’s postures are incredibly warm, human and soft. There is no unnecessary touch; Nothing can be added, nothing should be taken away. Her early works inspire comfort and confidence and betray the depth and maturity of an incredible artistic talent. They can be easily and without any exaggeration compared to the graphics of Leonardo and Rembrandt.

At the age of seventeen, Ilka and her family began making plans and exploring the possibility of continuing her studies at the Art Academy in Paris. Although, after consulting an artist, he was adamant that Ilka has reached a level of development that makes academic training unnecessary. According to him, she would prove to be more advanced than her teachers. Her first public artistic appearance was her participation in a common exhibition of the Hungarian Socialist Artists Group in 1942.

At that time her future as an artist seemed foreboding and promising. Then the war expanded and things changed dramatically.

Her family was forced to move to the ghetto in Budapest, and Ilka herself has been twice to be sent to a concentration camp. She was saved by miracle! Ilka spent long, agonizing months in the ghetto.

Her stay in the ghetto is her second creative period. During this time, she painted mostly graphic portraits and small still-life paintings with oil on canvas, due to lack of funds.

Most of the portraits of that time were self-portraits. We see a young, very young woman without a vitality, no body and no age, with deep, very dark eyes faded. As can be seen from her photographs, throughout her life, Ilka herself has been a very beautiful woman – slender, with graceful features and expressive eyes.

Self-portraits from her second creative period in the ghetto clearly show us the drama of a violently interrupted personal development and a highly stressed, frightened youth. Style is increasingly approaching graphic expressionism. The graphics of that time themselves are of very high artistic value, without any doubt.

The third creative period in Ilka Gedő’s life continued from the end of the war until 1949, when she suddenly stopped painting at all. Ilka has been creating nothing new, not a single graphic drawing, not a single painting for sixteen years.

In 1945, Ilka enrolled to study at the Budapest Fine Art Academy. Soon she met the young biochemist Endre Bíró and they married in 1946. Both have two sons – the first born in 1947 and the second born in 1953. Their friendly circle was artistic and intellectual – writers, artists, young scientists. Although Ilka was not very welcomed by her husband’s relatives, the young family did not appeared to be unhappy.

What then happened in the years immediately after the war that stopped Ilka from painting? There are different interpretations.

Some believe Ilka was pressed by the authorities and this was a form of protest. Others – that the circle of avant-garde artists in which she moved after the war did not perceive her style of drawing, which was highly individual and difficult to attribute to a particular style and flow in the visual arts.

Perhaps closest to the truth is the opinion of her son, David Biro, an English translator who reviews his mother’s work and life in a book devoted to her. In this book, David Biro analyzes Ilka’s life in the period after the war, and it seems from the book that her personal views on art and her creative pursuits were the reason for her to stop painting for so long.

In addition to being very talented, Ilka had a strong analytical talent. She was a woman more of logic and observation than of emotion and quick action. For several years, she has undergone so many changes, so profound, that it took her a long time to analyze and summarize them into a lean, consistent system, to “sort out” herself. Ilka gave herself as much time as she has felt necessary – sixteen years!

During these sixteen years, Ilka did not paint, but studied in detail theory and history of fine arts. She read a lot about colour theory, the lives of her beloved artists, and re-read and rethought not only their work, but their written notes and thoughts about art.

And she rosed, like the Phoenix bird, in 1965, when she made her first solo exhibition in a private studio. Ilka was at that time already forty-four years old. Three years earlier, at the recommendation of one of her avant-garde artist friends, the National Art Gallery of Hungary has purchased three of her paintings. The way Ilka returns to the art scene was atypical. The practice of private exhibitions then in Hungary was not common – all art activities have been planned, directed and approved in advance. Not what Ilka did. What she was doing is beyond styles, outside of schools, beyond the standard notions of that time about the way an artist should paint and act.

The last fourth creative period in Ilka Gedő’s life continued twenty years until her death in 1985.

She planned during that time every one of her new works very carefully, initially drawing a sketch in a simple notebook beforehand. She decided in advance what colours and colour combinations to use. Ilka documened  and recorded in detail her ideas for each work in development. Her notes are as valuable and talkative resource for the art critics as her paintings. Typical for her very individual style is that she did not not mix colours, but put them consistently on top of one another in thin layers, looking for the desired effect. The colour combinations she uses are very atypical and rare, her own art innovation.

The Ilka’s works from this period are mostly oil painting on canvas, portraits (mainly self-portraits), still life works, floral paintings. She drew several series of paintings, grouped thematically, such as dried flowers, rose paintings, circus motifs’ paintings, self portraits and some other. Stylistically, the paintings from the last period can be referred to as abstract expressionism.

Perhaps closest to her artistic views and stylistics of her recent years are Paul Klee and Egon Schiele.

What unites these three so different artists? Undoubtedly, the way the war went through them and the way they experienced the war.

It seems that very subtle and sensitive people were simply swept away not only in life, but also psychologically and intellectually by this greatest disaster on Earth. We can only imagine what cheerful motives, colours and moods would have been embodied in their works if the war had not stepped into their lives and had not interrupted their creative development. But this is typical for the art – it does could not exist separately from our common and personal life dramas.

I chose to show you perhaps Ilka Gedő’s latest work called “Double Self-Portrait”. On it we see a fine lady with a hat (sixty-two years old!). She observes with sad reconciliation her other self, her initial ego, her past intention for herself. Is it in the mirror or on a dissecting table? It is difficult to understand. Another one of hers, who was killed by the war.

Pictures of Ilka Gedő can be viewed in this private online resource and in Wikiart here.