Helene Schjerfbeck – автопортретите на самотата

Helene Schjerfbeck (1886 – 1946) е финландска художничка от шведски произход, която е призната като една от най-интересните художнички на 19ти и 20ти век, с разнообразно и провокиращо внимание и въпроси творчество.

Хелене е родена в Хелсинки, Финландия, през 1886 година (по това време Финландия е част от Руската империя), в семейството на чиновник. Още съвсем малка, преживява огромна травма, която белязва целия й жизнен път – четиригодишна, пада и счупва тазобедрената си става. Тогавашната медицина не разполага с други методи на лечение, освен естественото “заздравяване”, поради което детето остава задълго затворено у дома. Единственото му избавление от болката и самотата е рисуването. Хелене остава накуцваща през целия си живот.

Както често става в живота, физическите страдания биват компенсирани от някаква дарба. Така е и при Хелене – още в детските й години процъфтява нейния голям талант на художник.

На 11 години тя е приета в детската художествена школа на Финландското арт общество, където талантът й бързо е забелязан.

За съжаление, баща й умира от туберколоза, а майка й не споделя увлечението на Хелене. Това не я разколебава.

След като завършва обучението си в детската школа, тя става ученичка в частната школа на художника Adolf von Becker, който има ателие в Университета на Хелсинки. Там тя изучава френските техники на рисуване.

На 17 години, Хелене печели първата си значима награда – в конкурс, организиран от Финландското общество на художниците. Наградената картина на Хелене е “Портрет на ранен войник” – един чисто женски поглед към последиците от войните, изпълнен с много хуманизъм и състрадание.

По това време получава стипендия от Руския имперски сенат, с която заминава да продължи обучението си и да рисува в Париж. Благодарение на държавни и частни стипендии, тя има възможността да пътува също във френската провинция и да прекара известно време в прочутата общност на художниците в Saint Iv, Cornwell (Великобритания).

Там тя рисува картината “Изцеление”, с която печели бронзов медал на Световното изложение в Париж през 1889 година. Картината е реалистичен портрет на болно момиченце с големи блестящи очи, седящо само в стаята, загърнато в одеяло, загледано в разлистена клонка. Смята се, че това е един вид post-factum автопортрет на малката Хелене, надяваща се да оздравее.

През първите години на 20ти век Хелене се завръща в Скандинавия. Участва в няколко групови изложби – в Малмьо (1914), Стокхолм (1916), Санкт Петербург (1917) и Копенхаген (1919). По това време прави и първата си самостоятелна изложба.

С времето проблемите със здравето й се задълбочават. Болките в краката й се засилват – всяка нейна крачка е съпътствана от болка, както при малката русалка в Андерсеновата приказка. Заради това Хелене пътува все по-малко. Заедно с майка си тя се премества в малка къща във финландската провинция.  Все по-рядко пътува, среща се с все по-малко хора.

Освен в много болка, животът й преминава в голяма самота. На два пъти Хелене не среща взаимност в любовта. Това предизвиква още по-голямо затваряне навътре и вглеждане в дебрите на собствените емоции и мисли.

С годините се променя много и начинът й на рисуване. Условно, творческият й път преминава през три големи периода.

През първия й период (съвпадащ с обучението и пътуванията й в чужбина), Хелене рисува предимно реалистични творби. Към този период може да се причислят картините “Портрет на ранен войник”, “Изцеление”, “Момиче, което лови риба”, “Обувки за танц”, “Пране” и други.

Картините от първия й период представляват великолепни, нежни екземпляри на северния реализъм. В тях е видна една много фина стилистика, издаваща чувствителна и задълбочена натура. Разбира се, те говорят за нейния голям талант на художник, признат в международен план още през този период. Още в ранните творби на Хелене се вижда дарбата й да работи с черното, кафявото и бялото – нещо типично за северния реализъм, от ранните ренесансови художници в Холандия до Рембранд.

Вторият й творчески период започва в началото на миналия век и продължава около петнадесет години. Това е времето, след завръщането й във Финландия и преди да се установи в провинцията. Към този период може да се причислят картините “Майка ми шие”, “Четящо момиче”, “Мария”, “Портрет на момиче в черно”, “Katkelma” и други.

През този период Хелене рисува предимно потрети на близки хора. Стилът се приближава до късния импресионизъм, с един много индивидуален колорит, издаващ тъга и силна емоционалност. Някои от картините (“Katkelma”) по невероятен начин напомнят работите на ренесансовите художници – мек, нежен контур, използване на златисто и охра.

Работите й от третия й период могат да се причислят към експресионизма. От този период са картините “Руса жена”, “Усмихващо се момиче”, “Момини сълзи в синя ваза”, “Учителка”, както и много автопортрети на Хелене.

Емоционалността в картините се засилва. Детайлите намаляват, контурите стават по-силни и тъмни. Палитрата й се обогатява с наситено синьо, червено, зелено, едно много специфично за нея розово. Усеща се нарастващата й физическа болка и депресия от изолираността. Портретите от последните й години са направо болезнени, рисувани са с безпощадната искреност и смелост на една голяма художничка.

През по-голямата част от своя живот Хелене прекарва, вгледана навътре в себе си и посветена на рисуването. Творчеството й може да се нарече огромен портрет на самотата.

Картините на Helene Schjerfbeck можете да разгледате в Wikiart.